Меню Затваряне

Кратка повест за Антихриста (първа част)

Владимир Соловьов

Владимир Соловьов

Посвещавам на починалите приятели от младите ми години
Николай Михайлович Лопатин и
Александър Александрович Соколов

Панмонголизъм! Име диво,
но как слуха ласкае то
като предвестие велико
на Божиите Съдбини…

Дамата: Откъде е този епиграф?

Г-н Z: М исля, че авторът на повестта сам го е съчинил.

Д а м а т а: Е, четете.

Г-н Z: (чете):

Двадесетият век след Р. Хр. бил епоха на последните големи войни, междуособици и преврати. Далечна при­чина за най-голямата от външните войни било възник­налото още в края на XIX век в Япония мисловно дви­жение панмонголизъм. Склонните към подражание япон­ци, които учудващо бързо и успешно възприели вещест­вените форми на европейската култура, заимствали и някои европейски идеи от по-низше естество. Разбрали от вестниците и учебниците по история за съществува­нето на Запад на панелинизма, пангерманизма, панславизма, панислямизма, те провъзгласили великата идея за панмонголизма, т.е. — обединяването в едно, под свое господство, на всички народи от Източна Азия с цел решителна борба срещу чуждоземните, т.е. европейците.

Като се възползвали от това, че в началото на XX век Европа била заета с последната решителна схватка с мюсюлманския свят, те се заели да осъществят този велик план — отначало превзели Корея, а след това и Пекин, където с помощта на една прогресивна китайска партия свалили старата манджурска династия и на нейното мяс­то издигнали японска. С това скоро се примирили и китайските консерватори. Те разбрали, че е по-добре от двете злини да изберат по-малката, и че свой на своя по неволя е брат. Държавната независимост от стария Ки­тай все едно не била в състояние да се запази и подчиняването й или на европейците, или на японците било неизбежно. Но било ясно, че господството на японците, премахвайки външните форми на китайската държав­ност, които при това се оказали явно за нищо негодни, не засягало вътрешния начин на живот, докато надмо­щието на европейските държави, които в интерес на по­литиката си поддържали християнски мисионери, зап­лашвало най-дълбоките духовни устои на Китай. Пре­дишната национална омраза между китайците и япон­ците възникнала тогава, когато нито едните, нито дру­гите са познавали европейците, в присъствието на които тази вражда между две сродни нации се превръщала в междуособица и губела смисъл.

Европейците били на­пълно чужди, само врагове, и тяхното надмощие с нищо не можело да ласкае племенното самолюбие, докато в ли­цето на Япония китайците виждали примамливата стръв на панмонголизма, който в същото време оправдавал пред тях и неприятната неизбежност на външната евро­пеизация. “Разберете, упорити братя, — повтаряли япон­ците, — че ние вземаме от западните кучета тяхното оръжие не от пристрастие към тях, а за да ги бием със същото това оръжие. Ако вие се присъедините към нас и прие­мете нашето ръководство, ние скоро не само ще прого­ним белите дяволи от нашата Азия, но и ще превземем собствените им страни и ще основем истинско Средно царство над цялата вселена. Вие с право изпитвате на­ционална гордост и презрение към европейците, но нап­разно подхранвате тези чувства само с мечти, а не с разумна дейност. В това отношение ние сме ви изпрева­рили и трябва да ви сочим пътищата за обща изгода. Защото вижте сами какво ви донесе вашата политика на самоуве­реност и недоверие към нас — вашите естествени другари и закрилници: Русия и Англия, Германия и Франция едва не ви поделиха помежду си и всичките ви тигрови кроежи заприличаха само на немощно връхче на змийска опашка”.

Благоразумните китайци сметнали тези думи за ос­нователни и японската династия здраво се закрепила. Разбира се, първата й грижа било създаването на могъща армия и флот. По-голямата част от военните сили на Япония била прехвърлена в Китай, където създала кад­рите на новата огромна армия. Японските офицери, ко­ито говорели китайски, действали твърде по-успешно като инструктори от отстранените европейци, а сред без­бройното население на Китай с Манджурия, Монголия и Тибет се намерил достатъчно годен боен материал. Още първият богдихан1Титла на китайски император. от японската династия можал успешно да изпробва оръжието на обновената империя, като изтласкал французите от Тонкин и Сиам, а англи­чаните от Бирма и включил в Средната империя целия Индокитай.

Неговият приемник — китаец по майка, съ­четал в себе си китайската хитрост и гъвкавост с японс­ката енергичност, подвижност и предприемчивост, мо­билизира в китайски Туркестан четири милионна армия и макар че Цун Лиямин поверително съобщава на руския посланик, че тази армия е предназначена за завоюването на Индия, богдиханът нахлува в нашата Средна Азия и, вдигайки на крак цялото местно население, бързо пре­минава през Урал и наводнява с полковете си цяла Из­точна и Централна Русия, докато набързо мобилизира­ните руски войски бързат откъм Полша и Литва, Киев и Волин, Петербург и Финландия. Поради липса на пред­варителен военен план и поради огромното числено пре­възходство на неприятеля войнското достойнство на рус­ките бойци им позволява само да загиват с чест.

Бързи­ната на нашествието не оставя време за необходимата концентрация и корпусите биват избивани един след друг в ожесточени и тежки боеве. Това струва скъпо и на монголите, но те лесно попълват загубите си, след като завладяват всички азиатски железопътни линии, докато двестахилядната руска армия, отдавна струпана край границите на Манджурия, нрави неуспешен опит да нах­луе в добре защитения Китай. Оставил част от войските си в Русия, за да пречат на формирането на нови войски, а също така и да преследват размножилите се там пар­тизански отряди, богдиханът с три армии преминава границите на Германия. Тук обаче са успели да се под­готвят и една от монголските армии е разгромена на­пълно. Но в същото време във Франция взема връх пар­тията на закъснелия реванш и скоро милион вражески войски се озовават в немския тил. Попаднала между чука и наковалнята, германската армия е принудена да приеме почетните условия за разоръжаване, предложени й от богдихана.

Ликуващите французи, побратимявайки се с жълтоликите, се разпръсват из Германия и скоро губят всякаква представа за военна дисциплина. Богдиханът заповядва на войските си да изколят вече ненужните им съюзници и заповедта му бива изпълнена с китайска прецизност. В Париж избухва въстание на работниците sans patrie2Буквално „без родина“. Тук: „емигранти“ (фр.). и столицата на западната култура радостно отваря вратите си пред властелина на Изтока. Удовлет­ворил любопитството си, богдиханът тръгва за приста­нището Булон, където под прикритието на доплувалия от Тихия океан флот транспортните кораби се готвят да прехвърлят войските във Великобритания. Но на богдихана му трябват пари п англичаните се откупуват с един милиард фунта. След една година всички европейски държави признават васалната си зависимост от богдихана и той, оставил в Европа достатъчно окупационни войски, се завръща на Изток и предприема морски екс­педиции в Америка и Австралия. Новото монголско иго над Европа продължава половин век.

Във вътрешен план тази епоха се характеризира с повсеместно сливане и дълбоко взаимно проникване между европейските и из­точните идеи, повторение en grand3Със замах, в голям мащаб (фр.).на древния алексан­дрийски синкретизъм; а в практическите области на жи­вота най-характерни стават три явления: голям наплив в Европа на китайски и японски работници и в резултат на това силно изостряне на социално-икономическия въпрос; продължаващи от страна на управляващите кла­си редица палиативни опити да се разреши този въпрос и засилена международна дейност на тайните обществе­ни организации, организиращи широк общоевропейски заговор с цел изгонване на монголите и възстановяване на европейската независимост.

Този колосален заговор, в който — доколкото е било възможно поради контрола на наместниците на богдихана – вземат участие и мест­ните национални правителства, е подготвен майсторски и успява по блестящ начин. В определеното време за­почва клане на монголските войници, избиване и про­гонване на азиатските работници. Повсеместно се отк­риват тайни кадри от европейските войски и по много по-рано съставен най-подробен план се извършва всеоб­ща мобилизация. Новият богдихан, внук на великия за­воевател, бърза от Китай за Русия, но тук неговите без­бройни пълчища са разбити на пух и прах от общоевро­пейската армия. Техните разпилени остатъци се завръ­щат във вътрешността на Азия и Европа се освобождава. Ако половинвековното подчиняване на азиатските вар­вари е било следствие от разединяването на държавите, които мислят само за собствените си национални инте­реси, то великото и славно освобождение е постигнато от международната организация на обединените сили на цялото европейско население.

Естествен резултат от този очевиден факт е това, че старият традиционен строй на отделните нации навсякъде губи значението си и почти повсеместно изчезват последните остатъци от предиш­ните монархически институции. През XXI век Европа представлява съюз на повече или по-малко демократич­ни държави — Европейски съединени щати. Успехите на външната култура, донякъде забавени от монголските нашествия и освободителната борба, отново започват да се развиват ускорено. А предметите на вътрешното съзнание — въпросите за живота и смъртта, за крайната съдба на света и човека — усложнени и объркани от множество нови физиологически и психологически изс­ледвания и открития, както и по-рано си остават нере­шени. Стига се само до един много важен отрицателен резултат: това е безспорният упадък на теоретичния материализъм.

Представата за вселената като система от свободно движещи се атоми и за живота като резултат от механичното натрупване на най-малките изменения на веществото — такава представа не удовлетворява вече никой мислещ ум. Човечеството завинаги е прекрачило това стъпало на философското младенчество. От друга страна, става ясно, че то е надраснало и младенческата способност наивно и инстинктивно да вярва. Даже в началните училища престават да учат децата на такива неща като Бог, който сътвори света от нищо и т.н. Ус­тановено е едно общо по-високо ниво на представите за тези предмети, по-ниско от което не може да слезе ни­какъв догматизъм. И ако огромното болшинство мис­лещи хора си остават абсолютно невярващи, то малци­ната вярващи стават и мислещи, изпълнявайки повелята на апостола: бъдете деца по сърце, а не по ум.

По онова време между малцината вярващи-спиритуалисти има един забележителен човек — мнозина го наричат свръхчовек — на когото е еднакво чуждо както умственото, така и сърдечното младенчество. Той е още млад, но благодарение на изключителната си гениал­ност към тридесет и третата си година се прославя като велик мислител, писател и обществен деец. Осъзнавайки великата сила на духа в самия себе си, той е убеден спиритуалист и неговият ясен ум винаги му посочва ис­тинността на онова, в което трябва да се вярва: Доброто, Бога, Месията. Той вярва в това, но обича единствено себе си. Вярва в Бога, но дълбоко в душата си неволно и неосъзнато предпочита себе си пред Него. Вярва в Доброто, но всевиждащото око на Вечността знае, че този човек ще се преклони пред злата сила веднага щом като тя го подкупи — не чрез измама на чувствата и с долни страсти и даже не със съблазнителната примамка на властта, а единствено чрез безкрайното самолюбие. Впрочем, това самолюбие не е нито неосъзнат инс­тинкт, нито безумна претенция. Изглежда, че покрай изключителната гениалност, красотата и благородст­вото най-висшите прояви на въздържание, безкористност и дейна благотворителност достатъчно са оправда­вали огромното самолюбие на великия спиритуалист, аскет и филантроп. И трябва ли да го обвиняваме за това, че след като е бил толкова богато възнаграден с Божиите дарове, той вижда в тях особените знаци за изключителното благоволение към него свише и си въ­образява, че е вторият след Бога, единствен по рода си син Божи.

С една дума, той си въобразява, че е това, което в действителност бил Христос. Но това съзнание за собственото си висше достойнство всъщност се въз­приема от него не като негово нравствено задължение към Бога и света, а като негово право и предимство пред другите и преди всичко пред Христос. Първоначално той не изпитва враждебност към Иисус. Признава Не­говото месианско значение и достойнство, но искрено вижда в Негово лице само свой велик предшественик — нравственият подвиг на Христа и абсолютната Му не­повторимост са изглеждали неразбираеми за този пом­рачен от самолюбието ум. Той разсъждава: “Христос е дошъл преди мен; аз съм втори; но нали онова, което идва по-късно във времето, по същество е по-първо? Аз идвам последен, в края на историята, точно защото съм безспорният, окончателният спасител. Онзи Христос е моят предтеча. Неговото призвание е било да предиз­вести и подготви моята поява”.

И обзет от тази мисъл, великият човек на XXI век ще свързва със себе си всичко онова, което е казано в Евангелието за второто пришес­твие, обяснявайки това пришествие не като завръщане на същинския Христос, а като заместване на предвари­телния Христос със окончателния, тоест със самия него. На този етап бъдещият човек все още не е нещо много характерно и оригинално. Та нали по подобен начин гледа на своето отношение към Христос и Мохамед — правдив човек, когато не можем да обвиним в никакви лоши помисли.

Самолюбивото предпочитание на себе си пред Хри­стос у този човек ще се оправдава със следното разсъж­дение: “Христос, проповядвайки, и проявявайки чрез жи­вота си нравственото добро, е поправял човечеството, аз пък съм призован да бъда благодетел на това донякъде поправено, а донякъде непоправимо човечество. Аз ще дам на всички хора всичко, което им трябва. Христос като моралист е разделял хората с доброто и злото, аз пък ще ти обединя чрез благата, които са еднакво необ­ходими и на добрите, и на злите. Аз ще бъда истински представител на оня Бог, който издига слънцето Си над добрите и злите, пуска дъжд за праведните и неправедните. Христос донесе меч, аз ще донеса мир. Той за­плашваше земята със страшен, последен съд. Но нали последен съдия ще бъда аз и моят съд ще бъде не само съд на правдата, но и съд на милостта. В моя съд ще има и правда, но не правда за въздаване, а разпредели­телна правда. Аз ще разгранича всички и на всеки ще дам онова, което му е нужно”4В речта си Антихриста изхожда от думите на Христа: „Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а – раздяла“ – Лук. 12:51 и следв..

И ето в такова прекрасно състояние на духа той очаква някакъв ясен призив от Бога за новото спасение на човечеството, някакво ясно и безспорно доказател­ство, че той е най-големият син, любимият, пьрвородният Божи син. Той чака и подхранва самолюбието си с мисълта за своите свръхчовешки добродетели и дарби — та нали той, както вече е казано, е човек с безупречна нравственост и необикновена гениалност.

Горделивият праведник изгаря от нетърпение да по­лучи висшето одобрение, за да започне да спасява чове­чеството. Той вече е навършил тридесет години, изтичат още три. И ето че му минава през ума и дълбоко в душата му като гореща тръпка го пронизва мисълта: “Ами ако… Ами ако не съм аз, а оня… галилеецът… Ами ако той не е мой предтеча, а е истинският, първият и последния!? Но тогава той би трябвало да е жив… Къде ли е Той? Ами ако изведнъж Той дойде при мен, сега, тук?… Какво ще Му кажа? Та нали ще трябва да коленича пред Него като последния глупав християнин, като някакъв си рус­ки селянин и безсмислено да мрънкам: “Господи, Иисусе Христе, помилуй мен, грешния”, или пък като полска селянка да се просна книжем!5С лице към земята и с разперени ръце (полски). Аз, светлият гений, свръх­човекът? Не, никога!”

И ето че на мястото на предишното разумно и хладно уважение към Бог и Христос в сърцето му се заражда и нараства отначало някакъв ужас, а след това остра, стягаща и стискаща цялото му същество завист и яростна ненавист, от която секва дъхът. “Аз, аз, а не Той! Той не е жив, не е и няма да бъде! Не е възкръснал, не е възкръснал, не е възкръснал! Изгнил е, изгнил е в гробницата, изгнил е като последната…” И с пяна на уста, с трескави скокове той изскача от вкъщи, от градината и тича в късната черна нощ по каменистата пътечка… Яростта му утихва и го обзема сухо и тежко като тези камъни, мрачно като тази нощ отчаяние. Той спира край стръмната пропаст и някъде дълбоко долу чува смътния шум на подскачащия по камъните поток. Непоносима болка стяга сърцето му.

Изведнъж нещо трепва в него. “Да Го повикам и да Го попитам какво да правя?” И в тъмнината той вижда кроткия и тъжен образ. “Той ме съжалява… Не, никога! Не е възкръснал, не е възкръснал!” И той се хвърля в пропастта. Но нещо гъвкаво, като воден стълб, го задържа във въздуха, чув­ства някакво раздрусване, като от електрически удар, и някаква сила го отхвърля назад. За миг губи съзнание и след като идва на себе си, вижда се застанал на колене на няколко крачки от пропастта. Пред него се очертава някаква светеща с фосфорично мъгляво сияние фигура и двете й очи с нетърпим остър блясък пронизват ду­шата му.

Той съзира тези пронизващи очи и дали вътре в себе си. Дали отвън, чува някакъв странен глас, глух, като че ли сподавен, и в същото време ясен, с металически нотки и абсолютно бездушен, като че ли от фонограф. И този глас му казва: “Сине мой възлюбен, в теб е цялото ми благоволение. Защо не ме потърси? Защо почиташе Оня, лошия, и Отца Му? Аз съм твоят бог и отец. А Оня — бедният, Разпнатият — е чужд и на мен, и на теб. Аз нямам друг син освен теб. Ти си единственият, еднород­ният, равен на мен. Аз те обичам и не искам нищо от теб. Ти и така си прекрасен, велик, могъщ. Върши делото си в своето, а не в моето име. Аз не изпитвам завист към теб. Аз те обичам. На мен нищо не ми трябва от теб. Оня, когото ти смяташе за Бог, изискваше от Сина Си послушание, при това безгранично послушание — до смъртта на кръста — и не Му помогна на кръста. А аз не искам нищо от теб и ще ти помогна. Заради теб самия, заради собственото ти достойнство и превъзходство и заради моята чиста, безкористна любов към теб — ще ти помогна. Приеми духа ми. Както преди духът ми те роди красив, сега той те ражда силен”.

И след тези думи на непознатия устата на свръхчовека неволно се разтва­рят, двете пронизващи очи плътно се доближават до лицето му и той усеща как някаква остра ледена струя се влива в него и изпълва цялото му същество. И еднов­ременно с това той чувства огромна сила, бодрост, ле­кота и възторг. В същия миг светещият образ и двете очи изведнъж изчезват, нещо издига свръхчовека над земята и веднага го пуска в неговата градина, пред вра­тата на дома му. На следващия ден не само посетителите на великия човек, но дори и слугите му са поразени от неговия особен, някак си вдъхновен вид. Но те биха били още по-силно поразени, ако биха могли да видят с каква свръхчовешка лекота и бързина той, заключен в кабинета си, пише забележителното си съчинение, озаглавено: “Пътища към вселенския мир и благоденствие”.

Предишните книги и обществената дейност на свръхчовека биват критикувани строго, макар че в по-голямата си част критиците са дълбоко религиозни хора, а затова и лишени от всякакъв авторитет — та нали аз разказвам за времето на пришествието на антихриста, — така че малцина се вслушвали в думите им, когато във всичко, за което говорел или пишел “бъдещият чо­век” те посочват признаци на извънредно голямо, не­естествено самолюбие и липса на непринуденост, откро­веност и сърдечност.

Но с новото си съчинение той ще привлече на своя страна даже някои от предишните си критици и против­ници. Тази книга, написана преди случката край про­пастта, ще покаже невиждана преди у него сила на гения. Това ще бъде нещо всеобхватно и примиряващо всички противоречия. Тук ще се обединят благородната почти­телност към древните предания и символи с широкия и смел радикализъм на общественополитическите изиск­вания и указания, неограничената свобода на мисълта с най-дълбокото разбиране на всичко мистично, абсолют­ният индивидуализъм с горещата преданост към общото благо, най-възвишеният идеализъм на ръководните на­чала с пълната ясност и жизненост на практическите решения.

И всичко това ще бъде обединено и свързано с такова гениално изкуство, че всеки едностранчив мис­лител или деец лесно ще може да види и приеме цялото само от своето лично гледище, без да жертва нищо за­ради самата истина, без в действителност да се издига заради нея над собственото си аз, без ни най-малко да се отказва от своята едностранчивост, без с нищо да коригира погрешните си възгледи и стремежи, без с нищо да допълва своята непълнота.

Тази забележителна книга веднага ще бъде преведена на езиците на всички образо­вани и някои необразовани нации. Цяла година хиляди вестници по всички краища на света ще се изпълват с издателски реклами и с възторзите на критиците. Евтини издания с портрети на автора ще се разпродават в ми­лиони екземпляри и целият културен свят — а тогава това ще означава почти цялото земно кълбо — ще се изпълни със славата на ненадминатия, великия, единст­вения! Никой няма да възразява срещу тази книга, на всички тя ще изглежда като откровение на чистата ис­тина. В нея цялото минало ще бъде оценено толкова обективно, всичко сегашно — толкова всестранно и без­пристрастно и прекрасното бъдеще толкова убедително и осезаемо ще бъде приближено към настоящото, че всички ще кажат: “Ето го това, което ни трябва; ето го идеалът, който не е утопия, ето я идеята, която не е химера”. И чудесният писател не само ще привлече всич­ки, а ще бъде и приятен на всички, така че ще се сбъдне словото на Христа: “Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате, но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете”6Мат. 5:43.. Та нали за да бъдеш приет трябва да бъдеш приятен.

Наистина, някои благочестиви хора, възхвалявайки горещо тази книга, ще започнат да задават единствено въпроса: защо в нея нито веднъж не е споменат Христос, но други християни ще възразят: “И слава Богу! — до­статъчно вече през изминалите векове всичко свещено е опошлявано от разни непризвани ревнители — и сега дълбоко религиозният писател трябва да бъде много внимателен. И щом съдържанието на книгата е проник­нато от истински християнския дух на нейната любов и всеобхватното благоволение, какво повече искате?” И всички ще се съгласят с това.

Наскоро след излизането на “Пътищата…”, които направили автора си най-попу­лярен сред хората, раждали се някога на света, в Берлин трябвало да се състои международното учредително събрание на съюза на европейските градове. Този съюз, организиран след редицата вътрешни и външни войни, свързани с освобождението от монголското иго и зна­чително променили картата на Европа, бил подложен на опасност от сблъсъци — вече не между нациите, а между политическите и социалните партии.

Водачите на общоевропейската политика, принадлежащи към могъ­щото братство на франкмасоните, чувствали липсата на обща изпълнителна власт. Постигнатото с толкова уси­лия европейско единство можело всеки момент пак да се разпадне. В съюзния съвет или общата управа (Comite permanent universe)7Постоянен световен комитет (фр.) нямало взаимно съгласие, тъй като не всички места можели да бъдат заети от истински, посветени в делото масони. Независимите членове на управата влизали в сепаративни отношения помежду си и всеки момент можела да избухне нова война. Тогава “посветените” решили да въведат еднолична изпълни­телна власт с достатъчно широки пълномощия. Най-се­риозен кандидат бил тайният член на ордена — “бъде­щият човек”. Той бил единственото лице с голяма све­товна известност.

Учен-артилерист по професия и едър капиталист по социалното си положение, той навсякъде имал приятелски връзки с финансовите и военните кръ­гове. В друго, по-малко просветено време, срещу него би говорил фактът, че произходът му бил забулен в дълбока тайна. Майка му, особа с леко поведение, била много добре известна и в двете земни полукълба, но твърде много мъже имали еднакво основание да се смя­тат за негови бащи.

Разбира се, тези обстоятелства не биха могли да имат някакво значение за този толкова напреднал век, че му било съдено да бъде даже последен. Бъдещият човек почти единодушно бил избран за по­жизнен президент на Европейските съединени щати, а когато той се появил на трибуната в целия блясък на младата си свръхчовешка красота и сила и с вдъхновено красноречие изложил универсалната си програма, въз­хитеното и очаровано събрание в изблик на ентусиазъм, без гласуване решило да му окаже най-велика чест като го избрало за римски император. Конгресът завършил с всеобщо ликуване и великият избраник издал мани­фест, който завършвал така: “Народи на Земята! Даря­вам ви мир!” — и завършвал с думите: “Народи на Зе­мята! Желаното се изпълни! Вечният вселенски мир е осигурен! Всеки опит той да бъде нарушен веднага ще срещне непреодолимо противодействие. Тъй като от днес на земята има една централна власт, която е по-силна от всички други власти, взети и поотделно, и за­едно. Тази непобедима от нищо власт ми принадлежи на мен, пълномощния избраник на Европа, импера­тора на всичките и сили. Най-сетне международното право притежава липсващата му по-рано санкция. И от днес никоя държава не ще се осмели да каже: “Война”, когато аз казвам: “Мир”. Народи на Земята — мир вам!”

Този манифест оказал желаното въздействие. Навсякъде извън Европа, особено в Америка, били организирани силни империалистически партии, които заставили дър­жавите си да се присъединят при различни условия към Европейските съединени щати под върховната власт на римския император. Само тук-там в Азия и Африка останали някои независими племена и държавици. С малка, но елитна армия от руски, немски, полски, ун­гарски и турски полкове императорът предприема вое­нен поход от Източна Азия до Мароко и почти без кръ­вопролития покорява всички непокорни. Във всички страни от двете части на света той назначава свои на­местници измежду някои от получилите европейско образование и предани му туземни велможи. Във всички езически страни смаяното и очаровано население го про­възгласява за върховен бог. Само за една година се ос­новава световна монархия в буквалния и точен смисъл на тази дума. Кълновете на войната са изтръгнати от корен. Всеобщата световна лига се събрала за последен път и след като провъзгласила тържествено хвалебствие в чест на великия миротворец се саморазпуснала поради ненужност.

През следващата година от царуването си римският император издава нов манифест: “Народи на Земята! Аз ви обещах мир и ви го дадох! Но мирът е хубав само когато има благоденствие. Който в мирно време е заплашен от бедствията на нищетата, не го радва и мирът. Елате при мен, всички вие, гладни и студуващи, за да ви нахраня и стопля!” И след това обявява една проста и всеобхватна социална реформа, която вече е била набелязана в съчинението му и още там е пленявала всички благородни и трезви умове. Сега благодарение на това, че в ръцете му са съсредоточени световните финанси и огромни поземлени владения, той може да осъществи тази реформа според желанието на бедните и без чувствително да засегне богатите. Всеки започва да получава според способностите си и всяка способност — според труда и заслугите си.

Новият властелин на земята бил преди всичко съ­страдателен филантроп — и не само филантроп, но и филозой8Обичаш животните (гр.). Самият той бил вегетарианец, забранил вивисекцията, организирал строг надзор над кланиците и всячески поощрявал дружествата за защита на живот­ните. По-важно от тези подробности било твърдото ус­тановяване в целия свят на най-основното равенство — равенството па всеобщата ситост. Това станало на вто­рата година от царуването му. Социално-икономиче­ският въпрос бил окончателно решен. Но ако ситостта е най-главната потребност за гладните, то ситите искат нещо друго. Даже и ситите животни обикновено искат не само да спят, но и да играят. Да не говорим за човечеството, което винаги post panem е искало circenses9След хляб (е искало) зрелища (лат.).

Императорът-свръхчовек ще разбере какво е нужно на тълпата му. По това време от Далечния изток при него в Рим ще дойде великият чудодеец, забулен в гъст облак от странни истински случки и невероятни приказ­ки. Според разпространените сред будистите слухове той имал божествен произход — баща му бил богът на Слън­цето Суря, а майка му — някаква речна нимфа.

Този чудодеец, на име Аполоний, безспорно бил гениален човек, полуазиатец и полуевропеец, католиче­ски епископ in partibus infidelium10Частично вярващ (лат.), той по удивителен начин ще съчетае в себе си владеенето на последните открития и технически приложения на западната наука със знанието и уменията да използва всичко, което е действително солидно и значително в традиционната мистика на Изтока. Резултатите от това съчетание ще са поразителни. Аполоний ще овладее между другото и полунаучното и полумагическо изкуство да привлича и направлява според волята си атмосферното електричес­тво и сред народа ще се говори, че той сваля огън от небесата.

Впрочем, поразявайки въображението на тъл­пата с разни небивали, поразителни чудеса, той до из­вестно време няма да злоупотребява с могъществото си заради някакви особени цели. Та ето, този човек ще дойде при великия император, ще му се поклони като на ис­тински Божи син и ще му извести, че в тайните книги на Изтока е намерил преки предсказания за него — импе­ратора — като за последен спасител и съдия на вселената и ще му предложи в служба себе си и цялото си изкуство. Очарованият от него император ще го приеме като дар свише и след като го надари с пищни титли никога повече няма да се разделя с него. И ето че народите на Земята, облагодетелствани от властелина си, освен всеобщия мир, освен всеобщата ситост ще получат и възможността постоянно да се възхищават от най-разнообразни и не­очаквани чудеса и знамения. Изтичала третата година от царуването на свръхчовека.

Превод: Недка Ангелова

Следва втора част

  • 1
    Титла на китайски император.
  • 2
    Буквално „без родина“. Тук: „емигранти“ (фр.).
  • 3
    Със замах, в голям мащаб (фр.).
  • 4
    В речта си Антихриста изхожда от думите на Христа: „Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а – раздяла“ – Лук. 12:51 и следв.
  • 5
    С лице към земята и с разперени ръце (полски).
  • 6
    Мат. 5:43.
  • 7
    Постоянен световен комитет (фр.)
  • 8
    Обичаш животните (гр.)
  • 9
    След хляб (е искало) зрелища (лат.)
  • 10
    Частично вярващ (лат.)
Posted in Книги, Публицистика

Вижте още: