Маргарита Генчева
Култът към чудесата сред православните е във възход. И то не чудесата, които се случват дълбоко в душата на човека, в неговата „скришна стаичка“, този култ не включва чудото на покаянието и обновлението на грехопадналата човешка природа чрез светотайнствен живот в Христа… Не! Това са твърде безинтересни за масовата публика събития. В тях няма ярка грандиозност, няма сънища и небесни явявания, няма „слизане на благодатния огън“, което било едно от доказателствата за истинността на православието.
Древното римско правило, с което народът е държан сит и доволен — „хляб и зрелища“ изглежда прониква дълбоко в психологията на падналия човек. Явно и ние, макар и православни християни, все още не сме се отърсили от този почти животински инстинкт за зрелища. Чудото трябва да е необичайно явление, да смайва, да увлича, да блести с величието си…но не Божието величие, а нашата представа за величие. Както окото се привлича от ярките и цветни реклами на различни продукти и запомня дадена стока, ако е ефектно представена и на фона на някое обичано музикално парче, така и съвременните християни се обръщаме към Христос като древните фарисеи:
С каква личба ще ни се докажеш, Господи? Ето, ако имаш властта да сринеш царството на завладелите ни езичници, покажи я и ние ще ти повярваме! Слез от Кръста, Господи, ако и ангелите ти се покоряват на всеки зов! Основи своето земно царство с могъщество и чудеса и ние ще ти се поклоним!
И какво отвръща Христос на тогавашните (а и на днешните) търсачи на личби и явления: „Род лукав и прелюбодеен иска личба, но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Йона“ (Мт. 16:4). Личбата на Възкресението.
Господ умира на кръста в неизразимо смирение. И точно в това страдание и в това смирение се проявява Божията сила. Християнството покорява цели народи не заради ефектни чудеса, а заради Христовото смирение, заради Кръста и Възкресението Му, което е и Чудото на всички чудеса. Христос идва в човешкото сърце смирено, без да се натрапва, без да ни навира в очите плакати за своето величие, но като лъх от тих вятър. И преди да сме го осъзнали, ни изпълва с радост, която е по-велика и по-чудна от всичко в този свят… и затова Той е Чудесният. Той е Този, който има сила да премести и планини, да извика цялото ангелско войнство да Го защити от римските войници, но Който избира да се смири…до смърт и то смърт кръстна.
Чудото не само се превърна в едно изваждане на показ на всичко съкровено, но и в търговия от недобросъвестните, които се възползват от простодушието на масовия човек. Приятел ми разказа как отишъл на Божи гроб и се приближил да вземе благословение от един свещеник, а този свещеник му отвърнал: „10 долара“. Някои смятат, че опашките пред мощите на светците или чудотворните икони свидетелстват, че българският народ не си е изгубил вярата. Не знам дали това е вярно, но ме поразява пропастта между броя на редовно посещаващите богослужението миряни и огромната опашка от хора, които се бяха наредили да се поклонят на мощите на св. братя Кирил и Методий преди няколко години.
От една страна има огромно увлечение към чудотворни икони (нищо, че всяка икона е чудотворна по същността си), към мощи на светци, към едно площадно „православие“, от друга – вече три години спорим има ли, няма ли свещени войни в християнството и патриотизмът християнска добродетел ли е.
„Плакатното християнство“ ми идва в повече, а напоследък то изобилства и сред хора, смятащи се за пазители и защитници на Христос и на православието. Защото всъщност декларациите, плакатите, шествията са чужди на самата същност на християнската вяра. Преди няколко години бях гледала един филм за св. Ефрем Най-нови, който е загинал мъченически за Христа по време на османското иго. След края на прожекцията режисьорът се изправи пред публиката и ни насочи вниманието към това, че всички мълчим, защото благодатта ни е докоснала и че така било на всички прожекции на филма…
Кому е нужно, питам го мълчаливо аз? Това вадене на показ на най-съкровеното в човека и фокусът върху него ме остави с горчив вкус в устата. Нима така е постъпвал св. Ефрем, чиято история и посмъртни чудеса разказахте?
Усещам как започвате да възразявате, затова ще подчертая: не отричам чудесата. Всъщност чудесата са навсякъде около нас, целият свят е едно голямо чудо, а Самият Бог е Чудотворецът, който е сътворил всичко видимо и невидимо. Чудото обаче — така вярвам — е нещо твърде съкровено, чудото е част от молитвата, разговор между човека и Бога. Евангелието и Преданието на Църквата преизобилства от истории за чудеса. Но те винаги са насочени към конкретната личност, която Бог желае да привлече към Себе си. А мястото, където Господ чрез чудото докосва и променя човека, е сърцето.
И да извадиш на огромен плакат тази твърде лична среща между Твореца и творението профанизира вярата, превръща я в една декларация!
Когато си близо до Любимия, не ти трябват думи. Вие просто се радвате един на друг и на взаимното си присъствие и в този тих свеж полъх се разкрива чудото.
Св. Порфирий Кавсокаливит препоръчва да съзерцаваме природата и чрез това съзерцание да възхваляваме Твореца на всичко. Питам се… търсейки яркото и ефектното не сме ли ослепели за ежедневните „малки“ чудеса, които всъщност въобще не са малки? Има една молитва, която казва, че Светият Дух и в най-малкото яйчице майстори чудото на живота. Ами Слънцето, Луната, звездите? Те не са ли чудеса? Предполагам, че можем да се оприличим на деца, които са получили много скъп и хубав подарък и след една седмица игра с него са го захвърлили настрана, защото им е омръзнал. Господ ни е подарил света, а ние сме го отровили с греха. Като хора, изгубили почти изцяло зрението си за красотата, с която Христос е надарил всичко, създадено от Него, търсим яркото, и цветното, та дано видим нещо през замъгления си поглед!
Наближава Великият пост, а след това — Възкресение Христово. Христос възкръсва в тишината на първите часове на деня, но не се явява на Пилат или на старците от Синедриона, за да им каже: „видяхте ли, Аз възкръснах, нищо че вие ме убихте“, а отива при жените-мироносици, които са Го обикнали докрай, не са се отказали от Него дори на Кръста, когато е изглеждало, че злото тържествува и че е победило.
За съжаление, нашето декларитивно разбиране за православието се намесва и в този най-светъл радостен празник. „Виждате ли, благодатният огън слиза само на православния Великден, значи това е доказателство, че православието е истинската вяра, а католиците се заблуждават“. И аз вярвам, че православното християнство е автентичното християнство, но не заради благодатния огън, а заради дълбочината, с която православието обяснява човека, заради опита на отците, заради плодовете на светостта, която православната църква ражда и до днес — спомнете си за Силуан Атонски, Мария Скобцова, Порфирий Кавсокаливит, Яков Цакилис и още много много други…
Техният чудесен живот, Христовата радост, която се излъчва от погледа им, от словата им, от действията им, е най-доброто свидетелство за истинността на християнството. А шествията за семейството, широко рекламираните уж християнски концерти (напр. „Новорождение“) или продукции като документалния филм за отец Георги от Жегларци просто не се вписват като част от това свидетелство. Те си остават една декларация…
