Меню Затваряне

Към какво проявява търпимост църквата?

О. проф. Андрей Кураев

Протодякон Андрей Кураев

Към какво проявява търпимост Църквата? Към много неща. Почти към всичко. Освен към критиката спрямо претенциите ѝ за власт.

Тя е готова да намали изискванията на всичките си обемисти типикони и катехизиси в името на „немощните във вярата“.

Някои не знаят нищо от Евангелието или основни догмати на християнството? – Няма значение, елате, помолете се, причастете се. Ще ги научите с времето.

Някой не иска да живее „църковен живот“? – Това не е причина да се откаже кръщение на детето му и панихиди за него и неговите също толкова невярващи роднини.

Някой съчетава християнската си самоидентификация с езически суеверия? – И това не е повод за строгост.

Ако пък този човек е висш чиновник или спонсор… Е, всички знаят колко толерантни са били прелатите към официалните любовници на Луи IV и тоталния разврат във Версай. Но същите те никак не са били толерантни към Волтер и хугенотите.

Тоест, ако човекът има убеждения на съвестта, които са различни от официалната позиция, това се превръща в непростим грях.

В рекламните лекции се казва, че „Съвестта е глас Божий в човека”, че християнството ни учи да живеем по съвест („Когато Бог създал човека, Той посял в него нещо Божествено, като определена мисъл, имаща в себе си, като искра, едновременно светлина и топлина; мисъл, която просветлява ума и му показва кое е добро и кое е зло: това се нарича съвест и е естествен закон” (Авва Доротей).

Но ако този глас на съвестта на някой човек му говори да не се съгласява с някои особености на националната вяра, официозът моментално променя ценностните критерии. За еретик ще бъде обявен всеки, който със своята съвест и разум дръзва да чува Христовите повели на друго място и по различен начин от този, по който са ги заглушили църковната практика и поучения. Но не и този, който „не търси Иисуса, а хляб да куса“.

Преди Нова година група свещеници в изгнание публикуваха „Рождественско послание към приятелите“, в което накратко се казва:1

Да останем верни на Христос и Евангелието!

1. Не използвай Божието име напразно. Името на Господ не трябва да се превръща в инструмент на политическата реторика.

2. Царството Божие и Христос са отделени от земната власт. Църквата не трябва да се превръща в „идеологически отдел” на държавата.

3. Човекът стои над нацията. Човешкото достойнство е по-важно от всякакви държавни и партийни интереси.

4. Равенство на народите пред Бога. Всяко учение за национално превъзходство противоречи на християнското учение.

5. Примерът, а не принудато. Истинската християнска проповед е чрез личния пример, а не посредством налагането на ценности със сила.

6. Насилието не е пътят на Христос. Дори оправданото насилие си остава грях.

7. Съборност. Църквата трябва да се опира на съборното начало, а не на бюрократичния вертикал на властта.

8. Помирение. Истинската мисия на Църквата е да помирява, а не да разпалва омраза“.

Духовници и миряни от РПЦ: „Да бъдем верни на Христос и Евангелието“ • Християнство.бг

Това са опити да се отговори на нуждите на онези православни християни, които според гласа на съвестта си (а понякога дори и пряко по убеждение) вече не могат напълно и всестранно да се идентифицират с религиозната институция, която е престанала да се чувства като Невеста на Агнеца, предпочитайки да добави към тази небесна титла статута на държавна религия, като се превърне в замполит на воюващата армия. Има хора, които не харесват факта, че в църквата, в която са дошли заради Чашата Христова, ги задължават да казват молитви и да слушат проповеди, които възбуждат недобри чувства (включително за собствената им национална „изключителност“). И така, какво да правят те?

Може би не само в дълбините на съвестта си, но и в една авторитетна църковна книга, те ще прочетат този прост съвет:

Когато търсите изцеление, погрижете се за съвестта си. Вършете всичко така, както тя ви диктува, и ще намерите полза. (Св. Марк Подвижник)

И пред очите им не само отделни лица, но и официалните вождове и маса служители-клирици с общоруското си паство не просто вършат грях, но и го проповядват. Нещо повече, те го представят като норма на църковност и дори като условие за членство в тяхната организация. И проповядват този грях сякаш от името на всички, следователно, включително и на тези, инакомислещите.

Именно към хора с такава болка в сърцата се обръщат авторите на „Апел към приятелите“. Те предлагат да си припомним идеите за „манастира в света“ от съветско време. По същество това е също принудителна икономия: ако не можете да понесете„всичко“, спестете си поне малко. Това е напълно традиционен път както в мисионерската работа, така и в пастирското служение.

Представете си, че апостол Андрей идва за първи път при праславяните (или св. Николай Японски при японците). И на границата го питат: „Кой си ти? – Християнски мисионер! – Какво означава това? – Нося Христовата истина на хората! – И каква е тази истина? – Дойдох да съобщя на вашето племе, че всяка пролет, 49 дни преди нашия Великден, не трябва да ядете месо или риба и да пиете мляко. И в допълнение към тези 49 дни, седмица преди началото на този период и седмица след това, вие не трябва да познавате жените си!“.

Между другото, Николай Японски е бил принуден да лъже японските си неофити и да ги уверява, че руският цар не е бил глава на императорската църква. И днес е валидно същото: ако нещо чуждо на Евангелието „смущава” хората, защо тогава да го превръщаме в нещо задължително?

Същевременно „Обръщението към приятелите“ не съдържа никакви богословски оценки на „господстващата църква“. Тя не е обявена за безблагодатна и приемането на тайнствата в нея не се смята за недопустимо. Но авторите на призива правят немислимото: те казват, че когато избира между гласа на съвестта и гласа на Гундяев, човек може да избере първото и да продължи да бъде православен християнин.

В историята на православието практически не е имало дискусии по етични въпроси. Случи се „арсениевия разкол“ заради цинично ослепения малък принц. Имаше и „прелюбодеен разкол“ поради разводите на императора. Но не е имало дискусии за това как да разбираме нравствените заповеди на Христос и как да ги прилагаме. Имаше един кратък период преди 1917 г. (случаят с проф. Екземплярски). Е, и бързо потушената дискусия за църковно-полицейското насилие през 2012 г. Въпросът дали човек може да напусне определена църковна структура поради съображения на съвестта си никога не е бил повдиган. А темата дали Бог наистина е безразличен към нравствените престъпления на свещениците просто е забранена да се поставя: това, казват те, е ереста на донатизма.

И дори съвсем съвсем мекото предложение на авторите на обръщението: „Може ли да се молим вкъщи и без вас?“, веднага предизвика много агресивна ответна реакция.

Александър Дворкин, от името на „тези, които не се застъпват за поражението на своята страна“, просто нарече обръщението „словесен боклук“ и ерес: „Седемте автора на посланието проповядват очевидна и ясна еклисиологична ерес, представяща съвсем друга църква, коренно различна от онази, истинската Църква, която беше основана от Иисус Христос преди две хиляди години“.

Ето още един визионер, който знае точно „каква Църква“ е била създадена от Иисус Христос преди две хиляди години“ и че тя е идентична с Московската патриаршия от ерата на неговия работодател В. М. Гундяев.

Никак не се съмнявам, че когато бъдат арестувани такива групи, Дворкин ще напише обвинителния акт. А ако му се удаде възможност, и сам ще направи донос срещу тях.

Думите на Дворкин повтаря заместник-началникът на Синодалния отдел Кипшидзе:

„Народното поверие за особената активност на злите духове в нощта срещу Рождество се потвърждава от акцията на група разстригани монаси и техния помагач-мирянин, наречена „Рождественско обръщение към приятелите“. „Обръщението…“ всъщност е манифест за създаването на секта“.

Кипшидзе има аргумент:
„Европейската култура, която в тази част е записана в Женевските конвенции от 19-ти век казва, че враговете, които се убиват взаимно на бойното поле, се причастяват от една и съща Чаша“.

Красиво казано. Но именно Московската патриаршия е тази, която раздава анатеми и „лишава от сан“ свещеници по политически причини. Нейният Събор проклина духовенството, което се оказва от грешната страна на фронтовата линия. Освен това Кипшидзе ще осъди ли православните жители, например, на Псковска област, които отказваха да ходят на църква, където службата се водеше от архиерей, възпяващ „великия фюрер-освободител от болшевиките“?

Веднъж Дворкин беше посъветвал срещу сектантски вербовчици да се излиза със следните въпроси:

„Назовете три неща, които не харесвате във вашата организация и нейния върховен лидер… На сектантите е забранено не само да казват на глас, но дори и да мислят критични забележки за своята организация и за нейния лидер. В какво вярва вашата група? Вярва ли в това, че целта оправдава средствата? Има ли обстоятелства, когато е от полза за човека да бъде измамен? (…) Какво мислите за бивши членове на вашата организация? За тях всички членове, които напускат, са върли врагове, изменници и предатели“.

Готов ли е сам Дворкин да отговори на същите тези въпроси сега?

_____________

Превод: архим. Никанор

  1. Текстът в кавички е добавен за яснота, бел.прев. ↩︎

––––––––––––––––––

Източник: diak-kuraev1.livejournal.com

Posted in Публицистика

Вижте още: