Атанас Ваташки
Публикува се в памет на всички жертви на комунистическия терор и на една от неговите форми – т. нар. „Народен“ съд. Бог да ги прости!
Царица Йоанна Българска (1907-2000)
На 19 декември 1944 г. се събра Народният съд. Не си спомням името на председателя, но си спомням името на заместник-председателя Веселин Манов, който в действителност ръководеше процесите или поне най-внушителните и важните[1]. Обвиняеми бяха тримата регенти, избрани след смъртта на Борис; министрите, които бяха участвували в кабинетите, председателствани от Филов, Божилов и Багрянов. Съветниците и сътрудниците на Царя, между които първият военен адютант генерал Жечев, началникът на канцеларията Павел Груев, бившият пълномощен министър на България в Рим Светослав Поменов, доктор Ханджиев, доктор Петър Костов, подполковник Димитър Генчев, инспектор на двореца, други политически личности: Севов, Морфов, Балан, Драганов, министър на външните работи и други. Депутатите бяха съдени отделно, също и журналистите.
Между най-известните защитници адвокати бяха Тумпаров, Петър Цончов, Гумнеров, Балсамов, Данаилов, всички десет или дванадесет за около общо сто и двадесет обвиняеми, между които шестдесет и шест депутати, двадесет и двама министри и генерали или други офицери или бивши министри и тримата регенти, които се появиха отново в България, така както бяха изчезнали внезапно, идващи явно от Русия. Служебен защитник на Княз Кирил бе професор Долапчиев. В залата на съда (освен постоянната тълпа от активисти, мъже и жени, които викаха при всяка пауза думата „смърт“), се появяваха непрекъснато делегации от тази или онази провинция, от това или онова село, въоръжени всички с автомати и бомби. Тези делегати, обръщайки се към председателя, искаха неизменно смърт не само за обвиняемите, но и за адвокатите защитници. Нещо, което вече се беше случило на процеса на Людвик XVI с адвокатите Малезерб и Фронше и на този на Мария Антоанета с нейния защитник Шаво Лагард.
В предаванията на радиото можеха да се уловят виковете, искащи смъртно наказание за обвиняемите, чуваше се също и характерният шум на танковете, разположени много демократично около сградата на съда. От едно от кратките описателни резюмета, предадени от радиохронистите узнах, че са били допуснати в залата децата на някои обвиняеми и между другите на регента Михов, които носеха табели с надписи, искащи смъртна присъда за бащите им. Душата на обвинението и на цялата процедура беше заедно с Георги Петров, Веселин Манов – заместник-председател на съда. Той допринесе, ако въобще е имало място за надежда, да се определи смъртна присъда за всички обвиняеми. И както другите, бе на свой ред арестуван и прочистен като троцкист след завръщането от Русия на Георги Димитров. Свърши удушен в затвора.
Държанието на обвиняемите беше достойно за възхищение, надрастващо думите. Блестящо бе със своя кураж и достойнство това на моя девер Княз Кирил. Той умря, както беше живял, с усмивка на уста, геройски. Беше свободен от всякаква отговорност, освен от тази на частни братски съвети и подпомагане в нещастието мен и двамата малки племенници, приемайки длъжността регент. Бе обвинен, че е бил хитлеристки агент, че е узурпирал богатства (докато беше лишен от наследство), че е приел неутралитета на България. Понякога обвиненията, за които се викаше „смърт, смърт“ в залата, бяха истински заслуги. Понякога Кирил противопоставяше удивителна морална сила на опитите да пречупят волята му. Българският печат беше разпространил твърдението, че Кирил приписвал на немците отговорността за смъртта на Борис. Чиста лъжа. Ето отговора на Княза на въпроса: „Какво мислите за причините, които доведоха до смъртта на Вашия брат? Смятате ли да ги припишете на немците?“ Кирил каза: „В царското семейство съществуваше и съществува убеждението, че Царят е бил отровен.“ Председателят: „Но от кого? Кирил, след пауза: „Вие го знаете по-добре от мен.“
Освен това моят девер бе попитан: „Какво бе личното отношение на Цар Борис към германците?“ Кирил: „Царят бе много резервиран. Последният път отиде да посети Хитлер много неохотно. Целта на брат ми от начало до край бе да държи България извън войната.“ Както князът, така и Филов и Михов поискаха да говорят по-широко върху тези големи теми на националната драма. Но Веселин Манов ги прекъсна, казвайки, че на тях щеше да им се предостави възможността да го направят накрая на дебатите. На никого обаче преди присъдата не бяха позволени повече от две или три минути за последно изявление. Явно съдът беше инструктиран да не излиза наяве никакъв по-особено впечатляващ факт върху „съюза“, сключен между Съветска Русия и хитлеристка Германия с договора Рибентроп–Молотов и върху неговото отражение върху българската политика. Нито адвокатите поради елементарно чувство за съхранение можеха да се отнасят до действия, компрометиращи Съветска Русия.
Този мой разказ може да излезе, вероятно, студен и обмислен. Но – трябва да кажа – в онези дни и в следващите месеци, чак до моето заминаване, живеех като висяща в някакво странно измерение на духа. Възприемах всичко със заслепяваща яснота, паметта ми отбелязваше всяка подробност, но душата беше изумена и сякаш безчувствена към парещите впечатления от действителността. Може би беше несъзнателна „защита“ срещу обединената атака от грозящи и непознати опасности, на нещастия и жестоки удари, чийто произход не можах да зная. Виждах с безмилостна яснота как хладнокръвно машината на процеса поглъщаше обвиняемите, отхвърляйки всякаква гаранция на елементарното право. Беше логично да се запитаме, защо се представяше една фикция, облечена единствено в театрална стойност. Никой от подсъдимите, мисля аз, не хранеше илюзии. Всички знаеха, че трябваше да умрат и бяха решени да покажат как може да се направи това с максимално достойнство. Княз Кирил успяваше да се шегува над ужасната реалност. Очакването на заседанието и прекъсванията на дебатите се прекарваха от обвиняемите в един широк подземен салон на съдебната зала. Големият брой подсъдими и това място – както научих от свидетели – се доближава удивително до представата за големия затвор на Консиержри по време на процесите на Терора: оформиха се и се разпадаха групи в полутъмнината, някои фигури се разхождаха самотни, други разговаряха тихо, трети, неподвижни и изгубени, гледаха в празнотата, погълнати от отчаяни мисли. Адвокатите, на смени, можеха да се доближават до затворниците в това място, но винаги под прякото наблюдение на народната милиция, въоръжена с автомати и съставена от лица, докарани от други провинции. Никакъв опит за бунт или бягство не беше възможен. Танковете обградиха съдебната палата, вратите бяха залостени и пазени с картечници, входовете, наблюдавани от хора на партията.
По време на една почивка, в навечерието на присъдата адвокатът Балсамов отиде в сутерена, за да разговаря с тези, които защитаваше: министъра на външните работи Шишманов и инспектора на дворците, Генчев, храбър запасен офицер. Бяха в една група, в която влизаха още бившият министър на вътрешните работи Петър Габровски, към него в този момент се обръщаше Княз Кирил, смеейки се, за да му каже стоически: „Петре, помисли си, че утре ще можеш да видиш Свети Петър, с когото всички имаме среща. Ти трябва да се страхуваш по-малко от другите, защото се казваш като него.“ Габровски не беше сред онези, които преценяват съдбата си със стоическата веселост на Кирил. Но пред съдиите всички показаха твърдо презрение към тази трагична пародия на законност, организирана от съда. И един от обвиняемите плати с живота си (който можеше да спаси), импулса на своя неудържим бунт срещу този съд от палачи. Бе депутатът Никола Минков, блестящ оратор, закърмен с италианската култура, тъй като се беше дипломирал в университета в Торино. Беше обвинен, че е принадлежал към германофилското мнозинство и това беше достатъчно, за да бъде осъден на смърт. Но неговият шурей беше депутатът от левицата Петко Стайнов[2], член на управляващото правителство на Народния фронт[3]. И както е човешко, семейството получи от комунистите задължението да му спасят живота. Спасението, естествено, не беше без цена: Минков трябваше да произнесе обвинителната реч срещу миналия режим, да се превърне в обвинител на своите другари по нещастие, да хвали и превъзнася справедливостта на водения процес и на съда. Не се знае по какъв висш морален закон всичко това не бе възможно. Минков не пожела да лъже. И неговото изявление пред съда бе обвинителен акт без половинчати думи, за „продажбата“ без компенсация на Родината на съветското господство, за позорната процедура, прилагана към обвиняемите, за премахването и изтребването на класите на дребната и средна буржоазия в страната, за пълното задраскване на всякаква свобода. Бе изпратен на смърт заедно с другите.
Генерал Трифонов[4], който бе попитан дали се признава за виновен, отговори смело: „Да, виновен съм единствено, че не заповядах да отрежат главите на всички вас, когато бях в състояние да го направя.“ Ще добавя само, че защитникът на Княз Кирил, адвокатът Долапчиев, доцент по наказателно право бе странно възнаграден с назначаването му за посланик на България в Лондон[5]. Но преценката за ужаса, в който беше изпаднала родината, го победи, тъй като, повикан обратно в София, отказа да се върне и поиска политическо убежище в Съединените щати.
Присъдата на процеса на регентите и на министрите бе произнесена на 2 февруари 1945 г. в четири часа следобед[6]. Беше четвъртък, който в България още се нарича Кървав Четвъртък. По-голямата част от обвиняемите бе осъдена на смърт (пет от тях задочно). Списъкът започваше с името на моя девер Кирил. Чух четенето по радиото. До мен беше Мария Луиза (на дванадесет години), която веднага разбра и избухна в отчаян плач. Отиде по-късно да го каже на брат си, който също беше много привързан към чичо си и плакаха дълго заедно.
Вечерта към осем и половина разговарях с генерал Манчев, военен адютант, зачислен към нашия „надзор“, за да му съобщя, че имах намерение да отида в затворите и да се сбогувам с всички осъдени и да събера последните им желания, след като техните семейства бяха сурово интернирани. „Трябва да телефонирам в София[7]“, ми каза. Наистина телефонира, но не дойде отговор, тъй като много министри не пожелаха да поемат отговорността да ми отговорят. Транспортирането на осъдените от подземията на Съдебната палата към мястото на смъртта започна към два часа сутринта на 3 февруари 1945 г.[8] (виж бележката – бел ред.). Ескортът беше подреден в двора от входа към улица „Алабинска”. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с прикладата на един щик. Друг министър, Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн [„Шуми Марица” – бел. А.В.]. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.
За последните мигове на осъдените се узна малко. Но това малко достига възвишеното. В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце. Тогава един от осъдените, министърът на здравеопазването, професор Станишев, известен хирург, отбеляза, че подобни екзекуции не бяха от най-сигурните и можеха да не предизвикат математически точно смъртта. Ръката на екзекутора можеше да потрепери или да се поколебае, изпращайки куршума в несмъртоносната област.
Изглежда, че на всеки убит Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит. Надигнаха се веднаха отделни гласове срещу екзекуцията на тези мъченици. Казваха, че Антон Югов, комунистическият министър на вътрешните работи, не е имал куража да присъствува на избиването. За двамата войници, които бяха стреляли в тила на жертвите, се говори, че са умрели, единият луд, а другият от рак. Много други свидетели, някои пазачи, се самоубиха или умряха от алкохолно отравяне. На осъдените, преди да ги убият, бе отнета и последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията.
Това не бе нито акт на партийно правосъдие, нито жест на социално отмъщение, разбираемо, макар и облечено в грешките и жестоката слепота на революционерите. Това бе само изпълнение на една чужда политическа воля, извършено в най-трагично сервилно почитание. Политическата класа, премахната в „кървавия четвъртък“, депутатите, журналистите, трябваше да умрат, за да не свидетелстват за конформистката низост на Сталин и за страха му пред изключително въоръжения Хитлер. Така в България се осъществяваше едно от най-драматичните противоречия на Втората световна война. Коалицията на свободата и правото, съюзена, както каза Чърчил „с дявола“, тоест със Сталин, присъствуваше безучастна на избиването на истинските патриоти и честните хора.
Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур и – странно – запазила съм жив образ за черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Но никой никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо.
Из „Царица Йоанна. Спомени“, С., 1991, с. 139-144
[1] Царицата говори за Първи състав на „Народния“ съд. Добре е да се помнят имената на палачите. Негов председател е Богдан Шулев, а членовете му са: Стефан Манов, Давид Гечев, Йордан Шумков, Рада Тодорова, Мишо Мишев, Серги Златанов, Вера Начева, Райна Петкова, Емануил Манов, Димитър Тошев, Васил Гурбов и Тодор Божилов. Прокурори са: Георги Петров, Никола Гаврилов и Атанас Армянов. Първи състав съди 51 души, а смъртните присъди са 33. Всички присъди са отменени с решение на Върховния съд от 1996 г. Царицата правилно си спомня, че фамилията на един от членовете на съда е Манов, но обърква първото му име с прокурор от Единадесети състав на „Народния“ съд – бел. Атанас Ваташки.
[2] Петко Стайнов е депутат от опозицията в XXV ОНС, което действа до август 1944 г. През 1943 г. се присъединява към Отечествения фронт. Близък е до „Звено“. Той е външен министър в правителството на Кимон Георгиев (1944-1946) – бел. А.В.
[3] Отечественият фронт.
[4] Става дума за генерал Трифон Трифонов, началник Щаб на войската в периода 11.05-06.09.1944 г. – бел. А.В.
[5] Не толкова странен факт, предвид, че въпросният юрист е член на кръга „Звено“, близък до комунистите – бел. А.В.
[6] Присъдата против регентите и министрите е произнесена в края на януари 1945 г. и изпълнена на 1 февруари с. г.
[7] Царицата по това време се намира в двореца „Врана“, в близост до, но и извън пределите на столицата – бел. А.В.
[8] Тук паметта леко изневерява на царицата – описаното се случва два дни по-рано, в нощта на първи срещу втори февруари 1945 г. Но денят наистина е четвъртък – бел. А.В.
