Щелян Димов
Д-р Луис Маркос
Никога не съм се съмнявал, че К. С. Луис, ако беше жив днес, щеше да бъде голям почитател и поддръжник на класическото християнско образование. Но кои аспекти на това жизнено и разрастващо се движение биха заслужили неговата особена похвала? Макар да не мога да „докажа“ отговора си на този спекулативен въпрос, смятам, че въз основа на публикуваните трудове на Луис мога да направя обосновано и уверено предположение кои елементи биха допълнили собствената му визия за доброто, истината и красотата.
Авторът на „Хрониките на Нарния“ не би могъл да не бъде въодушевен от начина, по който класическото християнско образование отказва да опростява прекомерно учебната си програма или да говори на децата с „бебешки“ език. Луис знаеше, че младите хора са способни на много по-голяма мъдрост, радост и добродетел, отколкото обикновено им приписваме, и че няма нищо, което да обичат повече от честното предизвикателство, което се отнася към тях като към нравствени личности с вродено желание да разбират и да израстват.
„Хрониките“ са изпълнени с лични, насаме водени диалози между Аслан и дете, което е взело егоистично, греховно решение, довело до лоши последици както за самото него, така и за всички около него. Най-добрият пример за това е моментът, когато Дигъри, в „Магьосникът и племенникът му“, позволява на горделивото си любопитство да го тласне към събуждането на зла вещица, която едва не унищожава Лондон, а след това внася зло и поквара в Нарния още в самия ден на нейното раждане. Макар Аслан в крайна сметка да прощава на Дигъри и да му позволява да изпълни трудна задача, която помага да се предпази Нарния от вещицата, той не прави това, преди чрез бавна и изтощителна поредица от въпроси да принуди Дигъри да осъзнае точната природа на своя грях и как е могъл да избегне падането в него още от самото начало.
Луис би оценил начина, по който преподавателите в класическите християнски училища и в домашното обучение държат учениците си на висок морален стандарт, като се грижат те не само да постъпват правилно, но и да знаят защо постъпват така.
Добродетелта не е нещо, което трябва да се научи наизуст, а нещо, което трябва да бъде възпитано чрез личния пример, вписано дълбоко в сърцето и душата на детето.
Да се разбира както естеството на избора, така и последствията, които произтичат от него, е грижа, която класическите християнски педагози споделят със създателя на Нарния.
Но това не означава, че нито Луис, нито практиците на класическото християнско образование смятат, че ученето непременно трябва да бъде строго и поучително занимание. Напротив! Радостта, удоволствието и играта изобилстват в Нарния; има подходящо време за ликуване, както има и подходящо време за скръб. Малцина християнски писатели биха включили онази прекрасна сцена между Аслан, Сюзън и Луси, която се развива непосредствено след възкресението на Аслан („Лъвът, вещицата и дрешникът“). Вместо да отидат на църковна служба и да пеят химни, тримата се отдават на буен, див лудеж, докато Възкръсналият Лъв и двете момичета се търкалят заедно по тревата, докато напълно се изтощят.
Класическото християнско образование е сериозно начинание, такова, каквото Луис би желал да бъде, но то не отбягва смеха, драматичното участие и заразителната креативност. Фактите трябва да бъдат усвоени и основите положени, но всичко е пропито с разказ, мит и приключението на човешката история. Пътешествието през тривиума, подобно на това през Нарния, е изпълнено с обрати и изненади. Никога не знаеш какво може да те очаква зад следващия завой. Може да срещнеш класическата добродетел на смелостта на най-неочаквани места: в рицарствения говорещ мишок на име Рийпичийп („Принц Каспиан“) или в вечно песимистичния и мрачен блатен жител на име Пъдълглум („Сребърният стол“). А може и в будно, но срамежливо петокласниче, което изучава Кръстоносните походи, заучава латински глаголи или отбелязва победния гол на футболен мач.
И още нещо. Зад ученето и забавлението се крие чувство на благоговение пред онова, което Луис нарича нуминозното. Когато децата срещат Аслан в „Лъвът, вещицата и дрешникът“, те за първи път откриват, че нещо може да бъде едновременно красиво и страшно. Тази тема се повтаря отново и отново в цялата поредица „Хрониките на Нарния“. Аслан е добър, но не е безопасен; любящ, но не поддаващ се на контрол. Може да бъде прегърнат, но никога не бива да се подценява.
Когато Юстас, превърнат в дракон, среща Аслан в „Плаването на Разсъмване“, той се страхува — не физически, защото драконът е много по-силен от лъва, а морално, духовно и емоционално, защото никога не е срещал някой с такава сила, авторитет и присъствие. Той изпитва страх, но това е качествено различен страх от онзи, който усеща, когато животът му е в опасност. Той не се страхува от това какво може да му стори Аслан; той просто се страхува от самия Аслан.
Луис сигурно би бил възхитен от акцента, който класическите християнски педагози поставят върху това да учат учениците си да изпитват благоговение и страхопочитание пред Божията святост. Не онова благоговение и страхопочитание, което те смачква, а онова, което спира дъха ти и кара косъмчетата по врата ти да се изправят. Класическите християнски педагози споделят високата цел на Луис да върнат на съвременния свят усещането за свещеното и за сакралното. И двамата искат децата, които четат „Хрониките на Нарния“, не само да изучават Доброто, Истинното и Красивото, но и да го усещат по вените си.
Става дума не само за учене; става дума за среща с нуминозното Присъствие, което прогърмя на върха на Синай, което накара Исая да възкликне, че е човек с нечисти устни от народ с нечисти устни, което пребивава сред херувими и серафими, които без прекъсване ден и нощ възхваляват Неговата святост.
Шаста среща това Присъствие в „Конят и момчето“, и то почти го поваля. И все пак, от този ужас произлиза самосъзнание, кулминацията на всичко, което му се е случило в живота. Класическите християнски педагози може да не могат да изведат учениците си пред Великия Лъв, но те възпитават у тях такава широта на душата, че да желаят подобна среща и да могат да я преживеят. За това Луис би бил най-благодарен. Защото отварянето на очите на младите хора към ниминозното е част от благородната битка за душите на следващото поколение, която трябва да спечелим, ако искаме да оцелеем.
О, и още нещо. Професор Кирк сам по себе си би бил дълбоко благодарен на класическите християнски педагози за това, че учат две неща, които държавните училища отдавна са изоставили: аристотеловата логика и… добре, нека самият професор го каже с последните думи, които произнася в „Последната битка“:
„Всичко е в Платон, всичко е в Платон: Боже мой, какво ли ги учат в тези училища!“
Луис Маркос е доктор от Мичиганския университет, професор по английски език и гост-учен на Хюстънския християнски университет, където е ръководител на катедрата по хуманитарни науки „Робърт Х. Рей“. Изнася множество лекции за Древна Гърция и Рим, Луис и Толкин, както и за апологетика и класическо образование.
Сред неговите 30 книги са: The Myth Made Fact: Reading Greek and Roman Mythology through Christian Eyes („Митът, превърнат във факт: гръцката и римската митология, прочетена през християнски поглед“), Passing the Torch: An Apology for Classical Christian Education („Предаване на факела: защита на класическото християнско образование“), From Aristotle to Christ („От Аристотел до Христос“), From Plato to Christ („От Платон до Христос“), From Achilles to Christ: Why Christians Should Read the Pagan Classics („От Ахил до Христос: защо християните трябва да четат езическите класици“), Heaven and Hell: Visions of the Afterlife in the Western Poetic Tradition („Рай и ад: видения за отвъдното в западната поетична традиция“), Ancient Voices: An Insider’s Look at the Early Church („Древни гласове: поглед отвътре към ранната църква“), On the Shoulders of Hobbits: The Road to Virtue with Tolkien and Lewis („На раменете на хобитите: пътят към добродетелта с Толкин и Луис“), Apologetics for the 21st Century („Апологетика за XXI век“), Worldview Guides to the Iliad, Odyssey, and Aeneid („Светогледни пътеводители към Илиада, Одисея и Енеида“), както и трилогия от детски романи — The Dreaming Stone („Сънуващият камък“), In the Shadow of Troy („В сянката на Троя“) и The Gates of Freedom („Портите на свободата“), в които неговите деца стават част от гръцката митология, Омировите епоси и древногръцката история.
Неговият син и дъщеря преподават древна история и музика в класически училища в Тексас.
–––––––––––––––––
Източник: Classical Academic Press
