Меню Затваряне

Либерализъм, демократизъм, социализъм

Автор: Боримски

Текстът е от църковно-обществен вестник „Съветникъ“, основан през 1879 г. в  София, юли, 1909 г., бр. 459-460. Един пример как в началото на 20 век в нова и независима вече България църковно-обществените медии са образовали българските граждани и селяни в политическите процеси в Европа – нещо, което днес се смята в Църквата за нередно. В текста са запазени словореда и някои стари и архаични думи на писмения и говорим български език в началото на века. Авторът е учител и свещеник.

 

„Либерализъмъ, демократизъмъ и социализъмъ“

Демократизмът е толкова стар, колкото и самото човечество. Това, което според Дж. Ст. Миль съставлява идеала на всяко едно управление; управ­ление на всички чрез всички, виждаме още в началните степени на обществените учреждения.

Атинската държава в героичния период: съвета на старейшните, агората и базелиуса имаше напълно демократичен характер. Същият  този де­мократизъм срещаме и у старите германски племена. Rex’a – най-високата длъжност в стария Рим, както и сенаторите, консулите, и въобще чиновниците, бяха избрани, определяше ги народа. Същият демократизъм Морган е открил и у ирокезите, ацтеките, и въобще, във всички първобитни организации. Много по късно този демократизъм, макар и варварски, се замести от  старите монархии.

Ако ние подчертаваме демократичния характер в учрежденията на първобитната човешка история, с това не мислим да унищожим всяко едно раз­личие между демократизъма в варваските учреж­дения и демократизъма в наше време. Човешкият живот в първобитното общество е буден откъм духовно-културно и материално-стопанско съ­държание, но в онтологическо отношение в него се съдържат елементи на една по друга културна форма. Първобитните демократични учреждения съ­държаха в  зародиш духовните и стопански фор­ми на един демократизъм, пълен и разцъфнал.

Първобитният демократизъм беше израз на несъзнателни сили, произтичащи от самата родова организация: продукт биологичен и обществен. Съвременният демократизъм е продукт културен; стопанствен и религиозно морален. Органически той е неделим от християнството. С унищожаването на клана, рода и старите братства, демократизъма се освободи ог своята биологическа форма. Когато се появи християнството, отново беше хвърлено семе­то на демократизма. Постепенно и с мъчителна бавност християнското братство, равенство и свобода революционизира семейството и всички държавни и обществени учреждения, като вътре, в техния монарховладелчески вид, слагаше ново съдържание.

Стига да погледнем на дългата човешка ис­тория, за да видим как бавно е прогресирало чо­вечеството. Опитът, който то е придобивало се трупал във формата на материално и духовно придобитие, конкретно изразено в стопанството (оръдията, покъщнината, занаятите, изкуствата и дp.), езика, на­уката, религията, морала и правото. Човешкото ма­териално и духовно развитие, както казва Ратцел може да се сравни по-скоро с растежа на едно рас­тение, отколкото със свободния полет на птицата. Следователно, подчертаната свръзка, законовото родство между демократизма в първобитното общество и законовото родство между демократизма и сегашната му форма, е правилна.

Новият демократизъм е рожба на много фактори. В неговото съдържание е вложено цялото многовековно, идейно-морално и материално наследство. Но най-новият демократизъм – обществено-духовния и материален радикализъм съвпада с по­явата на протестантизма.

XVI  вeк е епоха на реформацията. Силна демократична вълна се мъчи да разбие стария порядък, пълен сь неправди и безчовечие. Тази вълна обхва­ща целия потиснат човек.  Ние сме свикнали да схващаме в реформацията само нейната духовно- материална картина на това стихийно и феноменално движение.  По дълбокото глеждане в този историче­ски период разкрива пред нас цялата духовно-материална картина на това стихийно феноменално дви­жение.

Една обща вълна във всички държави като Англия, Франция, Швейцария, Германия, Дания и пр. движи народите към по човешки правови, религи­озни и стопански права, първоначално елементарно изразени, но по-късно, съобразно назрялото общест­вено съзнание, все по-разширени. Безспорно е, че често това движение добиваше жесток, кървав характер.  Онеправданата и втиканата в безправие класа не искаше да измести по-добре  поставената от нея класа, а само искаше заличаване на част от привилегиите, дадени на други класи, а заедно сь това – непосредствено подобряване на нейното класово по­ложение. На тази почва  демократичното движение имаше чисто класов характер.

Oт къде се явява това cтремление у отделни­те личности, къде се намират корените на това кон­кретно изравняване на личните и обществени условия, изравняване духовно и материално? Ето един  от отговорите, чрез когото може да се коригира и обясни цялото културно, духовно и материално развитие на народите. Вътре в индивидуалната човешка психо­логия  преди всеки един опит, се намира една особена черта да се подражава. Разбира се, подража­нието като онтологическа предпоставка на всяко едно индивидуално развитие не създава, не твори матери­алната основа на човешкия живот, но я предполага. Но пита се: кое е това нещо, в що се състои механизма и редицата промени в вида на дадено културно съдържание на материалната основа? Кое е това нещо, което промени например дивашката кул­тура с всичките нейни разновидности (варварска и пр.)? Отговорът е един: подражанието.

Както в биологическата, тъй и в обществена­та област всяка една новообразувана форма, мате­риална или духовна, става причина на ново образу­вание: това което в прeдшестващата степен е било следствие, само става причина. От такава ве­рига следствия и причини е изплетена цялата човеш­ка култура, механизъма на която се явява подража­нието.

Придобитите права от една обществена класа, промяната, настъпила в нейното класово положение, освен  че е свързана с известно относително равновесие спрямо по-добре поставените класи, но тя се явява и фермент, двигател за ново подобрение – не само за същата класа, но и за други класи. Значи заключването на известна  реформа и подобрение само в границите на класа, непосредствено за когото е направено, е отнемане на по-широко обществено значение на фактите в общежитието, което те по самата си организация имат. Един низш клас винаги подражава на по-висш и се стреми да се изравни с него. Така изменението на положението на селяните в Германия имаше този непосредствен резултат, че послужи чрез средното съсловие за подобряване въобще на големите народни маси. Финансовата аристокрация във Франция при Луи Филип пробуди чрез дребната буржуазия работническото и средното съсловие към радикален преврат: Republique francaise! Liferte, Egalite,  Fraternite!1 На всяка стъпка в обществения и политико-икономически живот превратите стават по този начин: това е техния смисъл.

В Германия демократическото движение се почна от селяните, най- онеправданата класа. Селяните почнаха с разчистване на неправдите в областта на религията.  Реформаторските проповедници почнаха с Евангелската свобода и равенство между хората, но под духовно-просветителната покривка се криеше чист макиавелизъм: под религиозно-отвлечената по­кривка се криеше материалното положение на селянина. Либерално-демократичната струя чрез  пропагандата на реформаторите и превода на Свещ. Писание на жив,  разбираем език, се яви в своята чистота: отъ сърцето и книгите тя се пренесе в практиката, в стопан­ско-правовия ред.

Конкретно исканото равноправие се изразяваше: 1) в дирене на религиозна свобода и 2) ликвидиране на всички остатъци от феодално-правовия католически порядък. В  Югозападна Германия исканията на селяните 6яxa формулирани в 12 точки от Ханс Мюлер през 1524 година. Всяка една точка от тия искания беше облечена в религиозна форма, подкрепена с цитати от Свещ. Писание. Това е достатъчно, за да се раз­бере, че демократизмът  изникна на християнска почва и съвпада с появата на протестантизъма. Движе­нието през XVI век, което стана твърде скъпо на селяните, излезе безплодно.

Много по-късно, през XVIII век, когато се по­втори това същото движение, към селяните се при­съединиха бюргерите, средното съсловие. Демократичните искания тук се проявиха чрез големите народни маси и станаха по-определени н решителни. Един член от Хайлбронската програма на Вендел – Хиплер гласи: „Цялото висше и нисше духовенство да се реформира,  да се вземе техния имот за обща полза, а да им се остави само толкова, кол­кото им е необходимо. С всички светски князе, графове и владици трябва да стане една реформа, за да се не угнетява бедния и всякой да може  да се ползва с правосъдие . С всички градове и общини да стане преобразование според божественото и естествено право и съгласно християнската свобода. Всички поземлени данъци да се отменят. Всички пътища да бъдат свободни и безопасни за търговците. Да се умножат всички налози, освен стария имперски налог. Да се освободят дворяните от техните задължения спрямо духовните лица“.

Същността на всички тия искания беше докарване на едно относително стопанско и правно равновесие между обществените класи, респективно селяните в средното съсловие, а най-вече по-свободно самоутвърждаване на личността в сферата на стопанско-владическия и духовно-обществения живот.

Разбира се ние не пишем история на демократизма, за да илюстрираме нашия въпрос, а с други страни, като Англия, Франция и Швейцария. Сбитият очерк, който дадохме за развитието на демократизма с протестантизъма в Германия, мислим, че хвърля достатъчно светлина върху тоя пункт от работата ни.

Центърът на протестантизъма е пак отделната личност, на която той придава малко по друг духовно-качествен смисъл. Ако католицизмът беше система на авторитета и властта, самоопределение на личността на оная сфера от обществено-стопански и морално-правов ред, при които свободното индивидуално самоутвърждение беше нещо немислимо, то протестантизмът, а с него заедно и демократизмът, като докосна само вътрешния духовен човек, остави живия действителен човек пак във властта на естествено-разумния вървеж на нещата: „Преобразуваше поред Божественото и естествено право и съгласно християнската свобода“.

 Това „естествено право“ беше още преживелица на на католическия феодализъм, а „християнската свобода“ беше само свобода вътрешна, духовно-качествена, без всякакъв един догмат, власт и авторитет от страна на същевременно и без всякакъв един реален израз. Съвестта, вътрешната свобода, стана крайъгълния камък на протестантизма и от това той се обърна в чист спиритуализъм, въпреки естествения дуализъм на човека, такъв, какъвто прозира в Евангелието.

Но заедно с това, в недрата на протестантизма се загнезди ферментът на вътрешното самопротиворечие, понеже той като унищожи исторически и догматически сложилия се авторитет и власт на църквата, макар със злоупотребление у католизица, прокламира безпредметната власт и авторитет на отделната личност и какъвто и христианизъм да се съдържаше в последния принцип, го лиши от неговия социален характер: „Вместо един папа, всяка личност стана папа“. Заедно с водата от коритото, протестантизма изхвърли и детето. В този пункт протестантизмът крие в себе си анархизъм и е лишет от социален характер.

Въпреки този духовно-качествен индивидуалистичен възглед, на практика протестантизмът се проявява като демократизъм. Как стана това? Протестантизмът като създаваше у човека нова съвест, а в отношенията му към заобикалящия го свят – морално-безкористни, хуманни, отношения, той по естествен път се транформира в демократизъм. Протестантизмът в този пункт е сходен с либерализма, тъй като целта на всеки един културен порядък се явява отделния човек. Но тук липсва един синтез, който да свързва отделните личности в едно цяло, сиреч на правов език изразена тази мисъл, че липсваше колективна воля. Това беше слабата страна на демократизма. Кризисът сам по себе си естествено, се яви в него. Но демократизмът има едно предимство пред либерализма: това, че той превърна свободата от цел, както беше при либерализма, в средство, а най-вече в законодателна сила.

Изображение: http://istorianasveta.eu

Обработка на текста: Николай Джорев

Редакция: Ренета Трифонова


1 „Френска република! Свобода, равенство, братство!“, бел. ред.

Posted in Другата България, Памет

Подобни: