Християнство.бг
Ние нямаме търпение и жадуваме за бърза и лесна „рецепта“ за спасение
„Ние нямаме търпение. Нашето поколение няма търпение. Поколението на нашите родители нямаше търпение. От грехопадението на Адам до последния човек на Земята всички правим една и съща духовна грешка – не искаме да слушаме Бога и вярваме във всякакви чудодейни рецепти за спасение. Но няма бърз и лесен път към спасението, няма незабавно спасение и последиците от нашето нетърпение отнемат години или десетилетия, за да се излекуват.
Търпението е въздухът на духовния живот – нищо от Царството не расте без него. Адам научи това по трудния начин – протегна ръка, за да грабне пълната си човечност, преди да е готов, повярва в „незабавното чудо“ на лукавия и загуби това, което щеше да бъде негово в определеното време “.
Христос Воскресе!
Доста от вас наскоро писахте, че търпението на всички ни се изчерпва – че не може да се издържа повече това да сме затворени (през пандемията, бел. ред.), тези ограничения да се виждаме с приятелите си и просто да живеем нормалния си живот. И тази мисъл за търпение и липса на търпение, „Търпението ми се изчерпва, вече нямам търпение“, е толкова често срещано, че реших, че може би си струва да напиша нещо за търпението.
Работата с търпението всъщност е същата, както и за всички други добродетели – всички неща, които си заслужават и за които си струва да се борим. Първоначално те се усещат добре за известно време, защото са удовлетворяващи, карат ни да чувстваме, че правим нещо правилно за промяна. В началото е лесно да бъдеш търпелив, лесно е да прощаваш, да бъдеш любящ. Но след известно време е търпението, и любовта, и прошката, и всичко, което е добро; всичко, за което Христос ни учи да държим, става непоносимо трудно, нещата стават мрачни, тъмни. И предполагам, че това е мястото, където се намираме сега – ние сме в мрачния тъмен период на търпението.
Търпението само по себе си е от съществено значение за всякакъв вид растеж или еволюция в духовния живот, тъй като в началото всъщност нямаме никакви добродетели, нищо не е реално в самите нас. Можем да се преструваме, че обичаме, можем да се преструваме, че сме търпеливи, че прощаваме, но това не са истински животворни добродетели. Те са привидни, мними добродетели. Единственото нещо, което имаме в тези начални години или начални десетилетия от нашия духовен живот, е нашата воля и способността, изборът да използваме волята си да упражняваме търпение в практикуването на всички други добродетели, дори когато ни се струва, че те са мъртви за нас, дори когато ги чувстваме фалшиви или мислим, че нямаме източника им в себе си.
Има пряка връзка между нашето търпение и нашето начало (нашия произход) – за двете ни лични начала – за всеки един от нас, за мен и за вас. За нашите начала като човешки същества, създадени по образа на Личността на Христос. Има също така връзка между търпението и еволюцията ни, превръщането ни в истинската ни същност като човечество, създадено по образа на Бог в Света Троица.
Тази връзка между нашето начало и тази ужасно трудна добродетел на търпението започва чак от началото на съществуването ни като хора. Търпението е началото на духовния живот, защото нетърпението е началото на духовната смърт. Чрез нетърпението смъртта влезе в света. И именно чрез търпението животът се връща в света. Само си спомнете за нашия праотец Адам. Единствената мисъл (помисъл) на Адам беше, че той нямаше търпението бавно да се превърне в това, което Бог искаше той да бъде. Единствената грешка на Адам беше, че се опита да „грабне“ – преди точното време, преди да е бил готов да го получи – това, което би било негово, само ако беше изчакал точното време, известно само на Бога. Дяволът само му предложи това, което така или иначе е негово. Дяволът му внуши, че може да стане като Бога. Но Бог вече го беше създал, за да бъде той, за да бъдем всички ние като Бога. Всички сме създадени по образ и подобие Божие. Единственото нещо, което дяволът добави към Божието обещание беше друго обещание за бързо и лесно „направи си сам“ вместо бавната, болезнена, но спасителна версия на просто покоряване на Божията воля и следване на Бога през този етап от превръщането в себе си.
Ето защо търпението е толкова важно, защо упражняването на търпение в нормална ежедневна обстановка като това, през което преминаваме през тези месеци, е толкова важно (има се предвид пандемията, бел. ред.), защото упражнява „мускула“ на духовното ни аз. Ако успеем да имаме търпение тук и сега, по Божията благодат можем да имаме търпение и когато дойде времето да следваме Христос. Помнете, че търпението е свързано с подчинението (покорството, бел. ред.) по същия начин, по който нетърпението е свързано с непокорството. Нетърпението на Адам, непокорството на Адам ни доведоха дотам, докъдето сме днес. И за да коригираме и излекуваме всички пагубни последици от това падение, трябва да използваме точно „обратната“ добродетел. Трябва да имаме търпение, за да излекуваме нетърпението на Адам. Трябва да практикуваме послушание, за да излекуваме непокорството на Адам към Бога.
Трудно е да си търпелив и аз го разбирам. Намирам го за много трудно, намирам всичко за трудно. Не ме разбирайте погрешно, намирам абсолютно всичко за трудно, но съм наясно, че няма друг път напред, няма друг път към Царството, освен през кръста. Търпението е трудно, но то ни защитава процеса на нашето преобразяване, защитава ни в този процес на освобождаване от старото ни „аз“ и прегръщане на новото ни, истинско аз, което е подобно на Христос. Не можем да различим гласа на лукавия от гласа на собствената си съвест, от гласа на нашата истинска същност. Толкова често бъркаме гласа на лукавия с нашия истински вътрешен глас, с гласа на сърцата ни.
И, отново – това са стари новини, няма нищо ново за човечеството. Припомнете си още веднъж началото – как Адам е взел съвета (гласа на лукавия) за съвета (гласа) на неговия Създател. Как не е бил в състояние да направи разлика между това семе на злото, посадено в него, и това, което трябва да е смятал в онзи момент за добра спасителна мисъл.
Същото, което се случи с него, се случва и с нас. Слушаме толкова много гласове, толкова много въплъщения на лукавия, че не можем да различим неговия глас от гласа на Христос, Който говори в сърцата ни. Търпението ще ни преведе през това. Търпението ще ни пази в безопасност, докато не се научим да различаваме или, по-точно докато Христос не ни даде благодатта, за да ги различаваме.
Помислете как би изглеждал животът на Адам и как щеше да изглежда животът в света на човечеството, ако Адам е имал търпението просто да изчака Христос, Бог да го преведе през неговия процес на преобразяване. Поради липсата на търпение, поради липсата на послушание, той се роди преди соето време като зародиш в света, вместо христоподобния човек, който Бог искаше той да бъде.
Търпението е единственият начин, защото то ни променя. Търпението започва наново този процес на „транформация“. Търпението ни разтапя – като всички красиви бижута, ние трябва да бъдем разтопени, за да се отървем от старото аз и тогава Христос може отново, поради нашата свободна воля и нашето участие, да ни преобрази, да започне да ни пресъздава, за да можем да финализираме процеса, който Адам прекъсна набързо чрез своето непокорство и липса на търпение, което просто го захвърли в света като зародиш, вместо човек.
Превод: Стела Апостолова
Източник: Blog Mullmonastery
Йером. Серафим Алдеа служи и се подвизава в манастира на „Всички келтски светци“, който се намира на остров Мъл (Западния бряг на Шотландия) и е първият православен манастир от повече от хиляда години на Шотландските острови. Юрисдикционно функционира с благословението на Негово Високопреосвещенство Йосиф, митрополит за Южна и Западна Европа на Румънската патриаршия. Административно се поддържа от две нестопански организации – American Friends of the Celtic Saints (в САЩ) и Kilninian Trust (във Обединеното кралство).
Йеромонах Серафим учи за кратко в Москва (1999-2001) и по време на престоя си там се „връща“ в Църквата, за което му помага поклонението пред Владимирската икона на Божията майка. През 2003 г. получава стипендия във Великобритания за магистърска степен в университета Уоруик, в катедрата по английски език. Постриган е за монах в Рашкия манастир в Буковина – един от най-красивите манастири в Северна Молдова, на 25 март 2005 г., а на празника Въздвижение на Кръста Господен (14 септември) е ръкоположен за свещеник.
През 2009 г. получава стипендия за докторантура в университета Дърам, затова се връща във Великобритания и започва работа върху докторската си степен под ръководството на проф. Андрю Лаут. Изследванията му са насочени към православното християнство в началото на ХХ век, за което казва, че е „най-вълнуващо време за тази древна християнска църква“, поне в два смисъла:
„Първо, Православието беше жестоко преследвано от комунизма в своя традиционен дом, което доведе до милиони мъже и жени, убити, измъчвани, социално и икономически дискриминирани или (за най-щастливите) изгнаници от родината. От друга страна, това ужасно клане означаваше, че Православието спечели някои от своите духовно най-силни и любящи светии от тази болезнено дълга редица новомъченици и оцеля през комунизма след почти век на преследване. Второ, това беше времето, когато комунистическото гонение принуди някои от най-добрите представители на Православната църква в западния свят. Тези богослови бяха изправени пред нови предизвикателства и трябваше да отговарят на нови въпроси, които са специфични за условията на западното общество. Поради това тяхното богословие е свежо, изключително оригинално и има огромно въздействие върху съвременния читател“.
След като защитава дисертацията си през март 2014 г., о. Серафим получава постдокторантска стипендия в Оксфордския университет, в Катедра по теология и религия за периода януари 2015 г. до края на 2017 г.
