Митрополит Амфилохий (Радович)
Преди да преминем към самата тема, трябва накратко да обясним какво означава думата катихеза* (оглашение) и какво се е разбирало под нея в древните времена. Думата κατηχήσις първоначално е имала смисъл на поучение или съобщаване на някаква вест с жива реч. Въз основа на някои новозаветни места се създава впечатлението че целият старозаветен закон в това време се е разбирал като поучение, катихеза (ср. Рим. 2:18). В Новия Завет също така имаме свидетелства, че под поучение на християните тогава се разбирало не просто поучаването в отделни истини, а поучаването в „пътя Господен“ (ср. Деян. 18:25; Гал. 6:6) –κατηχoυμένος τήν οδόν Κυρίον или в целокупния Христов живот (ср. Лука 1:4).
Това означава, че цялото съдържание на Новия Завет е било схващано като поучение, катихеза. От това схващане през първите векове от историята на Църквата са се оформили два вида катихеза: поучение за оглашение, т.е. за онези, които се приготвят за просвещаване (кръщаване) и мистагогическа катихеза или поучение на просветени (кръстени), която има за цел да въведе новопросветените в дълбинните тайни на Христовата вяра и в съвършените степени на живота в Христа. Целта и на едната, и на другата е било постепенно въвеждане в догматите на вярата и просвещаването със словото Божие, посредством освобождаване на верните от лъжливите учения и живот. По думите на Климент Александрийски, целта на поучението била верните „да се нахранят в Христа с духовна храна“.
Основно свойство на катихезата в древната Църква е нейната органична обвързаност със стветотайнствения и богослужебния живот. Както беседата като отделен вид поучение, така и катихезата изобщо е била съставен дял от Литургията още от самото начало: тя извира от св. тайнства, особено от тайнствата Просвещение и Евхаристия, и се влива в тях. Най-добро свидетелство за това са катихезите на св. Кирил Иерусалимски, които всъщност представляват обяснение на тайнствата Кръщение, Миропомазване и Евхаристия, както и тълкуване на Символа на вярата в същия този светотайнствен контекст.
В своите катихези (в трудовете De mysteriis и De sacramentis ) св. Амвросий Медиолански също тълкува споменатите тайнства и Господнята молитва. Тази органична обвързаност на древната катихеза със светотайнственото и молитвено предание на Църквата не е случайна: тя е просто продължение на апостолското отношение към поучението и начина на поучаване. Днес е известно, че много откъси от апостолските послания, особено от посланията на апостол Павел, са били първоначално богослужебни химни, прераснали след това в апостолско поучение. Поучението, израснало от „закона на вярата“ чрез вярата и молитвения опит на изпитаните Божии дарове се превръща в радостно свидетелство за истината, видяна и преживяна. Оттук е и неговата сила, и неговата убедителност.
Това, което важи за древната катихеза, важи и за църковното поучение през вековете. За тази негова връзка с богослужението като единствен истински център на живота в общността на верните, свидетелства не само древната катихеза, но и целокупната светоотеческа богословска мисъл. Това потвърждава и църковният Типик, който предвижда поучение по време на богослужението, особено във великопостния период.
И все пак, не бива да се пропуска, че църковната катихеза, както и животът на Църквата въобще, преминава във времето през различни изкушения. Основно изкушение е била и е останала опасността от отчуждаване от нейното цялостно съдържание и вкорененост в съборния живот на Църквата, вкорененост, с каквато се срещаме в апостолско време, но и по-късно при св. отци на Църквата. От историческия опит е очевидно едно: правилното или едностранчивото отношение към такихезата винаги е зависело от правилното или неправилното отношение към самата тайна на Църквата и към тайната на нейното послание в света. Това важи не само за катихезата, но и за всички останали области от църковния живот. Така например, когато богословската мисъл се е отчуждавала от живото и животворно Предание на Църквата, тя е ставала, а чрез нея в голяма степен и зависещата от нея катихеза, едностранчива и рационалистическа (това особено важи за Запада от времето на схоластиката, но и не само за Запада). Понякога жаждата за небето и небесното е отвеждала духовете в една развъплътена духовност, т.е. в игнориране на живота във времето и на тялото, в безотговорно преустановяване „изкуплението на времената“, което се е отразило негативно и на катихезата. Когато се е случвало посланието на Църквата да се ограничи само върху земното, върху решаването на така наречените „социални проблеми“ (тенденция твърде присъща на новото време), тогава катихезата, както и цялостната дейност на Църквата е губила своето истинско съдържание, метод и богочовешка дълбина. Случвало се е, а и днес се случва в душите на отделни хора и на цели поколения дори, да се стигне до помрачаване и погубване на усещането на истинските мяра и критерий спрямо добродетелите и човешкия подвиг изобщо. В такива случаи и катихезата се е ползвала от повърхностните моралистични схващания на натуралистическите религии и идеологии, от техните методи и цели.
С времето се е стигало и до още една промяна в катихетското обучение, която вероятно е един от важните фактори за кризата на това, което днес наричаме вероучение. Става дума за изчезването на поучението за оглашените, т.е. за онези, които се подготвят за Просвещение (Кръщение). Главната причина за това е преобладаващото кръщаване на малки деца и масовите покръствания в отделни периоди от историята на Църквата (първото е било по времето на Константин Велики). Поучението, в действителност не е изчезнало. То е възложено на християнското семейство и кръстника (при кръщаването на малки деца). В случай на масово покръстване, Църквата е разчитала в своето по-нататъшно плодотворно и преобразяващо действие върху новокръстените на сътрудничеството с християнизираното общество и държава. Между другото, радикалната секуларизация на християнските държави в новото време, а чрез това и секуларизацията на семейството и останалите обществени институции, между които и училището, е довела тази църковна катихеза до твърде сериозна криза.
В държавите, в които е било възможно и докато е било възможно, е имало опити тази криза да бъде преодоляна чрез училищното вероучение. Заедно с приемането на западния модел на модерно образование православните страни възприемат от Запада и този оформен там тип училищно вероучение. Общо за почти всички православни страни обаче е историческото усещане, че този тип вероучение или катихеза не носи очакваните резултати. Мнозина, макар и несъзнателно, са усещали и усещат, че причина за неуспеха на училищното вероучение – а твърде често дори и за негативното му въздействие – трябва да се търси в несродността на този тип поучение със самото битие и дух на Православната църква.
Това е послужило като повод в почти всички поместни православни църкви, някъде доброволно и планомерно, а някъде спонтанно и под натиска на реалноста, както е при нас, да започне да се мисли за осъществяване на катихетско обучение към енорийските храмове. Всъщност, като правило това верово обучение на енориите се извършва отново по примера на училищното вероучение. Като оставим за момент без отговор въпроса за причината, трябва да отбележим един факт, а именно, че този тип катихеза или се извършва паралелно с литургичния живот на Църквата (понякога и в негов ущърб, особено когато „вероучиението“ се провежда по време на Литургията), или се схваща като някакво чуждо „тяло“ в рамките на енорийската общност и нейния „нормален ритъм“, към което има твърде малък интерес както у свещениците, така и сред възрастните вярващи, съответно родителите (така е поне при нас).
Обикновено тази незаинтересованост се обяснява с безотговорността и безразличието на клира и вярващите или, както е при нас, с някакъв неясен страх и у едните, и у другите. Без да изключваме поне частичната истинност на тези две обяснения, ние питаме: Не е ли причината за това по-дълбока и по-сложна? Не е ли този тип училищна катихеза нещо чуждо за исконното самосъзнание и съборното усещане на църковната пълнота? Не следва ли оттук и неуспехът да бъде „присаден“ този тип училищно вероучение към нормалния ритъм на енорийския живот, оформен от векове и окончателно, поне в своята същност установил вече своя облик? Този въпрос се налага сам по себе си, особено днес, когато цялостната система на образование и възпитание от европейски тип е поставена под въпроси и подлежи на радикално преосмисляне. Като пример можем да посочим книгата на Иван Илич Долу училището, която е преведена и у нас, както и съвременните младежки движения на Запад.
След всички тези промени в църковната катихеза, днес ние се намираме горе-долу пред следната ситуация: под натиска на демоничните сили на този свят Църквата все повече се връща в положението, в което е била през първите три века, т.е. става гонена Църква. Това означава, че тя се връща към онова, което е наистина вечно и богочовешко в нея и в което е нейната непобедима сила.
Между другото, това връщане не е никак леко. То дори е болезнено, на моменти и трагично кръстоносно. По своя исторически път Църквата се е обличала в разнообразни облекла и е ползвала многобройни помагала, за да се въплъти във всяка историческа епоха. Ние се намираме в началото на края на една такава епоха, която обикновено наричат „константинова“. Без тези исторически дрехи Църквата не може, но винаги идва време, когато дрехата умалява, особено ако не е „скроена“ съгласно нейния вътрешен ръст и измерения. Тогава тя се превръща в пречка пред пълното осъзнаване и свидетелство на нейната съборна Истина.
Какво означава това, отнесено конкретно към катихезата? Свикнали с векове да се осланяме за възпитанието на християнското семейство, кръстника, християнизираното общество и държава, ние сякаш още не сме осъзнали достатъчно, че има все по-малко християнски семейства, че все по-рядко са знаещите кръстници, а обществото по един или друг начин е изцяло антицърковно. Това е трагедия и на семейството, и на кръстника, и на обществото, но същевременно е трагичен кръст и за катихеза, осланяща се на основи, които са на път да престанат да бъдат нейни, ако вече и на се престанали! Това осланяне на чуждото е извор на нейната настояща трагична пасивност и най-вече немощ. Например: обръщаме се към родителите да изпращат децата си на вероучение. Резултатът е: повече обещания, отколкото деца. Оправдават се с натовареността на децата. И ние, и те се оправдаваме със страха от силата на този свят, без да съзнаваме, че това е едно от най-страшните свидетелства за поражението и отдалечаването от Онзи, Който победи света! Следователно, нямаме деца, защото нямаме семейство или сме на път да го изгубим; нямаме семейство, защото нямаме енория като жива и животворна общност, литургична и молитвена; нямаме енория, защото нашата катихеза е изгубила своя исконен и всеобхватен динамизъм.
А защо го е изгубила – защото е престанала да се съобразява и да израства органично от единствената непроменима и вечна реалност във вечно променливите свят и история – от божествената Литургия. С други думи, енорията е престанала да съществува на практика. На много места има опасност тя да престане да бъде това, което е в своята същност; нейната конкретна историческа реалност и дейност сякаш престава да бъде проекция и въплъщение във всеки исторически момент и всяка душа на онова, което е тя по своята природа и призвание: Тяло и Кръв на Господа и Бога, и Спасителя наш Иисус Христос. Човекът от всички времена е гладен за това едно Тяло Господне и за този животворен Дух Свети. За това гладува и днешният човек – и като индивид, и като общност. По някакъв начин съвременният човек усеща, че зад този глад се крие глада за това, което църквата носи в своята Литургия. Това всесвято Тяло на Христа Богочовека, дарено на живота на света (Молитва на възношението), за „да бъдат всички едно: както – моли се Спасителят – Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе“ (Иоан 17:21), така и Неговата пречестна Кръв, изливана в сърцевината на света като дар на новия живот, се дават в Литургията на Църквата на всички гладни и жадни.
Тогава какво ни остава – какво друго освен да преоткрием себе си в Литургията, в която през всички етапи и промени Църквата е останала онова, което винаги е била и което трябва да бъде. Оттук Литургията с нейния съборен етос е била и остава мерило за целокупния исторически живот и действие на Църквата, а чрез това и мерило за църковната катихеза. Литургията е не само мерило на катихезата: тя самата е най-съвършената катихеза, която не само възпитава и просвещава, но и храни с хляба на живота. Ето защо всяка истинска катихеза, трябва да бъде литургийна и всяко истинско образование и възпитание – литургийно. Само когато целокупният светотайнствен живот и действие на Църквата в света се върнат към Литургията и бъдат проникнати от Литургията, когато станат Литургия по мярата на това връщане в нея, само тогава енорията ще бъде жива, молитвена и литургична общност, т.е. светлина на света и вечен квас в променливата историческа структура на живота.
Следва: Характеристики на литургийната катихеза
Превод от сърбохърватски: Мариян Стоядинов
Източник: „Църква, Православие, Евхаристия“ – кратка антология на съвременното сръбско богословие, част I-ва, „Праксис“, 1999
* В българския богословски речник се е утвърдила формата катехеза (катехизис) под влиянието на проникналото от Русия т. нар. „еразмово произношение“. В нашия превод използваме понятието „катихеза“ като най-близко до гръцкото произношение на κατηχήσις (бел. прев.).