Литургията като център на енорийския живот

Ренета Трифонова

Сърцето на енорийския живот винаги е била и ще бъде Литургията. Благодарствената жертва, заради която се събираме да принесем в храма, е това сърце още преди слизането на Св. Дух на Петдесетница над апостолите, още преди основаването на Църквата Христова, още преди Кръстната смърт на Спасителя. Това, което извършваме за Негов спомен на Литургията, се случва още на Тайната вечеря – претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови: „Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за Мой спомен. Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той“ (1 Кор. 11:23-26).

Докле дойде Той.

Докато дойде Той, ние сме в Неговата общност, носим Неговото име.

Литургията е действие, чрез което група хора стават общност, каквато преди това не са били. В Литургията хората стават едно цяло, но не като схематичен сбор от различни части, а като общо дело, служение, действие по подобие на Христос.¹Шмеман, Александър. За живота на света. София: Омофор, 2013,  с. 58.

В разговора за енорийския живот трябва да сме наясно какво е църковна общност и каква роля има всеки от нас в нея. Това е въпросът, който често си задават много хора в Църквата: какво означава „пълноценен църковен живот“?

Този въпрос е актуален най-вече днес, когато след три десетилетия свободно изповядване на вярата се вижда, че в България като държава с традиционно православно-християнско вероизповедание малко хора са въцърковени, изповядват се, причастяват се редовно, общуват с духовника си и припознават енорийския храм за своя общност. Според официална статистика 66 % от българите се определят като православни християни и мислят, че да си православен е важна част от  българската идентичност,²В статия в „Дневник“ (dnevnik.bg) от 12 май 2017 г., озаглавена „Две трети от българите смятат, че истинският българин е „православен“, са приложени графиките със статистическите изследвания.а 55% от тях поставят БПЦ като институция на първо място по доверие заедно с ЕС, а армията и висшите училища на второ място.³Генова, Ангелина. Българите имат най-много доверие на армията, църквата и Европейския съюз. Дневник. бг, 1 март, 2017 г.

Въпреки, че голям процент от българите имат доверие в БПЦ като институция, въцърковени са една малка част от тези, които са кръстени в Православната църква. Т.е. нашите номинални християни са много, но въцърковените не отговарят на този процент и това може би дава отговор на въпроса защо в храмовете ни участниците в Литургията са малко – в България за голяма част от християните вярата е белег за принадлежност към народа или държавата, но не и залог за спасение и вечен живот. Поради тази причина може да се предположи, че всички тези християни нямат нужда от общността на Църквата, от енорията, от живота в нея. Те не изпитват необходимостта да се събират като първите християни на „едно и също“ на Трапезата Господня всеки път, когато настъпи Господният ден – неделя (Възкресение). За това явление имат значение и други процеси – урбанизация, секуларизация, демографска криза, развитие на обществената среда и др. Това са все такива фактори, които водят до разпад на общността и преход от общност към общество, което влияе и върху Църквата.⁴Стоядинов, Мариян. Църква, общност, общество. Велико Търново: Праксис, 2009, с. 75. Вж. главата „Разпадът на общността като еклисиологичен проблем“, в която авторът прави анализ на тези процеси.

Колкото и вярващ да е един човек, той не може да се спасява сам, извън общността, в която живее. Държавата, градът, семейството, работното място, училището са общности, в които всеки се включва според своите интереси. Такава общност е и Църквата, макар разликата с останалите да е огромна и много важна – тя е общност в Христос, т.е. тя не е просто социална среда, в която християните се виждат в неделя в храма, а онтологична реалност в Богочовека. И ако при смяната на една общност по интереси с друга, човек може да придобие повече опит и интересни преживявания, скъсването с Църквата или пък преминаването от една църковна общност в друга е като късане на жива плът от тялото, тъй като църковната общност е обединена от друг вид общуване – съединяване с Христос с надежда за възкресение и вечен живот в Царството Божие.

Какво представлява животът в църковна (християнска) общност? Това е автентичният начин на съществуване на Църквата.⁵Пак там, с. 80.„Самата общност на Христовите ученици е създадена, за да бъде такава – в общение със Сина Божи (1 Кор. 1:9) и в общуването на Духа Свети (2 Кор. 13:13).⁶Пак там.И преди да говорим за общността на Църквата и смисъла на енорийския живот, трябва да си отговорим какво е за мен Църквата? Какво очакваме от нея, какво и кого търсим в нея, и след това да намерим своето място там.

Църквата е съборна общност в Христос, Негово Тяло, събрание в името на Отца и Сина и Светия Дух, с какъвто възглас започва всяка Литургия. За християните Църквата е мястото на благодарствената жертва, която те принасят за целия свят на Бога. Църквата е мястото на тяхното общо дело, общо събрание, обща Литургия: „Не можем да говорим за Светата Троица, без да си даваме сметка, че говорим за онова благословено царство на Отца и Сина и Светия Дух, което се благовести на всяко наше енорийско събрание за общото дело (литургията).⁷Пак там, с. 31.

Затова когато говорим за нашето участие в Църквата и нашето лично дело, не можем да пренебрегнем общото дело, за което сме дошли в храма. „Ходенето на църква“ не може да бъде просто навик или удоволствие през свободното време, тъй като Църквата не е клуб по интереси, нито социален експеримент. В Църквата ние отиваме, за да се срещнем с Личността на Христос в Христовото Тяло. И не можем да бъдем част от енорийския живот, без да сме наясно със смисъла и целта на тази общност, събрана заради Личността на Иисус Христос – Изкупителната Жертва на кръста за целия свят.

Днес, повече от 2000 години след тази Кръстна Жертва, можем да си зададем въпроса: Е ли Църквата днес това, което е била в началото на своето основаване при слизането на Св. Дух над апостолите на Петдесетница? И отговорът ще бъде един и същ винаги: да, тя е същата, защото и Иисус Христос е същият вчера, и днес и вовеки (Евр. 13:8). Основателно е да се запитаме обаче дали ние сме същите.

Отговорът задължително ще доведе до това, че енорийският живот вече не е същият, защото и ние сме други. Църквата е тази, която Господ ни яви, Неговото Тяло, в което се спасяваме. Нашето разбиране за енорийски живот обаче е отдавна променено и тази е причината, поради която храмовете ни в по-голямата част на България са полупразни на Литургия. Всички ние, които се наричаме християни, трябва да припомним всеки за себе си защо сме приели кръщение, какво означава да си християнин и да носиш Христовото име и защо сме се кръстили, след като не посещаваме храма, за да извършваме общото дело? А дори и да участваме в това общо дело, причастни ли сме на Христос в Неговата Жертва, причастяваме ли се с нея или оставяме свещениците сами да я извършват и потребят?  „Това, което ние наричаме Причастие, е всъщност нашето приобщаване, нашето участие (лат. participatio), нашето участие в тази велика реалност, която се нарича Въпълътеният Христос със Своето Тяло, а членове на това богочовешко Тяло са потенциално всички – от ангелите до човеците“ – пише еп. Атанасий Йевтич.⁸Йевтич, Атанасий. Беседи за Литургията. Велико Търново: Синтагма, 2015, с. 72.Затова са основателни тези въпроси, които ще доведат до извода, че сме изгубили в голяма степен съзнанието за християнска църковна общност, за храма като място за извършване на благодарствена жертва, а не като място за палене на свещи.

Основната причина, за да не нараства посещаемостта на храмовете ни на богослужение e незнанието на голяма част от кръстените българи защо е построен един храм и за какво служи той. И втората е, че не знаят какво се извършва по време на Литургията, освен една малка част от тях, но дори и това тяхно знание не е достатъчно за действителното участие в Тайнството на Църквата (Литургията), ако не се причастяват с Христос или го правят много рядко.

Изводът е, че ние не можем правилно да устроим енорийския си живот. В човека е заложена жаждата за общение с Бога и той винаги Го търси, дори и несъзнателно. Когато влезе в храма и не може да разбере що за общност е Църквата, той я напуска и тя вече не представлява интерес за него, защото жаждата му за среща с Бога не е удовлетворена.

Една част от хората, които остават, осъзнават какво представлява енорийският живот. Той разбира се включва грижата за храма и подготовката за празниците, неделното училище и беседите на свещеника, но не само това. Връзката с останалите енориаши и създаването на трайни отношения с тях преминава и през важната част на нашите задължения към храма. Моите дългогодишни наблюдения са, че една голяма част от енориашите изобщо не си задават въпроса какво трябва да направят за този храм, за тази общност в него. Те идват и остават със съзнанието, че другите трябва да направят нещо за тях, а процесът е двустранен. Той преминава винаги през любовта към Бога и ближния, която е основна движеща сила на всяка християнска и енорийска общност.

Ние често пренебрегваме нашите задължения и поставяме на първо място нашите желания. Търсим първо от Бога здраве, любов, справедливост –  Той да ни даде всичко, на което е способен, защото ние го заслужаваме. Така си мислим, че заслужаваме да сме щастливи, здрави и да живеем без притеснения. И винаги го искаме така, сякаш Бог с нещо ни е длъжен. Какво обаче ние можем да дадем заради Бога – този въпрос оставяме на заден план, а той е първостепенен, особено, когато искаме да живеем в общност. Защото в тази общност всеки е дошъл заради нещо, да получи нещо, но колко от нас са дошли, за да дадат?

Какво иска Бог от нас, какво можем да му дадем? Синко, дай ми сърцето си (Притчи 23:26), казал Псалмопевецът. Дай ми твоята любов и вярност, и положи пред Мен своите страсти и грехове. Без очистване на сърцето, човекът не може да се доближи до Бога, а без да се доближи до Него, да му стане причастен, не може да стане част от тази общност, да разбере наистина какво е Църквата. И макар разговорът за общността да включва и личния живот на всеки християнин, ето, че той пак засяга общността, тъй като човек може да се покае за греховете си лично, но не може да се приближи до Бога и да се причасти с Него, докато не стане част от църковната общност. И в този смисъл, целият ни живот е част от нея, сърцето ни е част от Църквата, вярата ни е основа на нейната съборност, в която ние самите ставаме причастни на Тялото Христово, като приемаме Христос чрез Евхаристията. Така общото дело става център на енорията, на енорийския живот, център на общността в Христос. Всъщност всяка църковна общност не може да бъде истинска енория, без Христос да е в основата на всички отношения в нея и без хората да се събират в храма заради Него. Всяка друга дейност в енорийския живот е следствие. И когато говорим за нашият принос към Църквата, той винаги минава не през това какво съм дарил и колко свещи съм запалил, а дали аз съм част от този център на енорийския живот, дали моят живот и вяра са христоцентрични. Това означава едно единствено нещо – в какво аз подражавам на Христос и как се ръководя от Неговото Евангелие? По евангелски ли постъпвам и дали моята причастност на Бога има за основа двуединната заповед за любовта към Бога и ближния?

Не мога да имам нормален църковен живот и отношения с Бога, ако не обичам ближния си, другия до себе си. Църковната общност не е просто една добре смазана социална система, в която всички се разбират чудесно и спазват определени правила, а място за себеразпъване и жертвена любов по подобие на Христовата любов. Щом Бог обича моя ближен, трябва да го обичам и аз – с всичките му недъзи и слабости. Щом Бог го търпи, трябва го търпя и аз и щом Бог Му помага, трябва му помагам и аз. Христос ни е дал такава заповед, защото тя е спасителна и изпълнима и всеки може да я постигне. Нещо повече, Христос дава заповед да обичаме враговете си, макар тя да е възможна за изпълнение само с действието на Божията благодат. Толкова е велика и спасителна тя, че ние трябва да се потрудим, за да ни даде Бог дара на любовта към враговете, която са постигали светците – така любовта към ближния придобива своите конкретни измерения. Но защо любовта е толкова важна – не само в църковната общност, но и в целия свят?

Авва Доротей дава един хубав пример за непосредствената зависимост на любовта към ближния от любовта към Бога и как тази любов е център на цялата човешка общност: „Представете си кръг, начертан на земята. Неговото средоточие е центърът, а правите, които излизат от центъра към окръжността, са радиусите. Да предположим, че този кръг е светът, а центърът е Бог. Радиусите, или правите линии, които водят от окръжността към центъра, са пътищата на човешкия живот. Колкото повече светците навлизат в кръга с желание да се доближат до Бога, толкова те са по-близо до Бога и един до друг. Колкото повече се приближават до Бога, толкова повече се приближават един към друг и колкото повече се приближават един към друг, толкова повече се приближават до Бога. Това се отнася и за отдалечаването. Колкото се отдалечават от Бога и се връщат навън, очевидно в същата степен на отдалечение от центъра, т.е. от Бога, те се отдалечават и помежду си. И колкото повече се отдалечават помежду си, толкова повече се отдалечават и от Бога. Такова е естеството на любовта: колкото повече се намираме вън от Бога и не обичаме Бога, толкова повече сме отчуждени и от ближния. Ако възлюбим Бога, колкото повече се съединяваме с ближния, толкова повече се съединяваме и с Бога“.⁹Манздаридис, Г. Християнска етика, т. 2, София:Омофор, 2017 г., с. 198.

Така е и с всяка християнска общност. Колкото повече се приближаваме до сърцето на енорийския живот – Литургията, толкова повече се приближаваме към Христос и съответно – един към друг. И колкото повече се отдалечаваме от това сърце, от този център, толкова повече се отдалечаваме от Бога и един от друг. Изключително вредни за общността са чувството на самост, индивидуализъм и самодостатъчност, които са толкова характерни за днешното време и са белези, а може да се каже вече и плодове на разпад на една общност. Разширяването на сърцето, за което говори архим. Захария е точно обратното състояние на тази самост – то е широко толкова, колкото човек допусне Божията любов да действа в него и обхваща целия свят, а животът ни трябва да бъде по образец на Литургията, тъй като тя е размяна на живот.¹⁰Захару, Захариас. Разширяването на сърцето. София: Омофор, 2018, с. 142. „Човекът принася своя ограничен и преходен живот на Бога, а Бог в отговор му дарява своя безграничен и вечен живот“ – пише архим. Захариас (Захару).

Общността в Христос трябва да носи Неговите белези, за да бъде истинска и плодотворна общност в Св. Дух, каквато описва св. ап. Павел в посланието си до галатяните: А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон. Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите. Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме. Да не бъдем пустославни, един други да се не дразним, един другиму да си не завиждаме (Гал. 5:22-26). Такива общности към всеки храм са единственият възможен начин за спасение на всеки от нас, тъй като в тях ни се дава възможност да спазваме Христовите заповеди и да проявяваме любовта и милосърдието си към нашия ближен. Живеем във време на свобода, без гонения на вярата, никой не ни притеснява, остава ни само да направим личното дело – общо и то да бъде полето за действие, в което да трупаме съкровища по пътя към вечния живот. Защото Господ дойде, за да имаме живот, и да го имаме в изобилие (Йоан 10:10).

Източник: Вяра и Дело, брой 1 (21), година VI, февруари, 2020 г.

• 1
  Шмеман, Александър. За живота на света. София: Омофор, 2013,  с. 58.
• 2
  В статия в „Дневник“ (dnevnik.bg) от 12 май 2017 г., озаглавена „Две трети от българите смятат, че истинският българин е „православен“, са приложени графиките със статистическите изследвания.
• 3
  Генова, Ангелина. Българите имат най-много доверие на армията, църквата и Европейския съюз. Дневник. бг, 1 март, 2017 г.
• 4
  Стоядинов, Мариян. Църква, общност, общество. Велико Търново: Праксис, 2009, с. 75. Вж. главата „Разпадът на общността като еклисиологичен проблем“, в която авторът прави анализ на тези процеси.
• 5
  Пак там, с. 80.
• 6
  Пак там.
• 7
  Пак там, с. 31.
• 8
  Йевтич, Атанасий. Беседи за Литургията. Велико Търново: Синтагма, 2015, с. 72.
• 9
  Манздаридис, Г. Християнска етика, т. 2, София:Омофор, 2017 г., с. 198.
• 10
  Захару, Захариас. Разширяването на сърцето. София: Омофор, 2018, с. 142. „Човекът принася своя ограничен и преходен живот на Бога, а Бог в отговор му дарява своя безграничен и вечен живот“ – пише архим. Захариас (Захару).