Християнство.бг
Гергана Козарова
Преди две години посетих моя леля във вилата ѝ близо до „Свети Влас“ и останах известно време при нея за морска почивка. В неделния ден се запътих към малкия курортен град за литургия. Упътиха ме в автобуса къде да сляза и ми посочиха пътя към храма. Веднага усетих особеното настроение на тази неделна литургия – хорът, молитвите и свещеника, който служеше, без да усещам каквато и да е ритуалност, неминуема в православното богослужение, и с която вече съм свикнала. Но сега почувствах благотворното въздействие на богослужението, освободено от някаква притискаща задължителност на движения, поведение, интонация на гласа, при което молитвата, песнопението, думите, произнасяни от свещеника, се разпръскваха в храмовото пространство по един необясним и неуловим за мене начин и се вливаха в моя духовен свят.
Отец Петър имаше озарено изражение и въпреки сериозността и благоговението, с което служеше, на лицето му грееше една загатната усмивка сякаш не от този свят. Беседваше за неделния текст от Евангелието след прочита му и отново на края на литургията, с което също разчупи ритуалната литургична атмосфера. Усещането ми бе такова, сякаш отецът не просто четеше Евангелието на литургията, а го вплиташе живо в нея и го тълкуваше. Казвам беседваше, защото нямах усещането за ритуалната проповед, а отново за живо слово на духовник, който за всичко, което искаше да ни каже, цитираше от Стария и Новия Завет. Говореше така, сякаш се обръщаше в разговор към нас – миряните. Поглеждаше един или друг и сякаш ни включваше в беседата.
Неусетно, не само Божието слово, а и словото на отец Петър влизаше в сърцето ми, в съзнанието ми. Усещах единението на всички не само чрез общите молитвени слова, но и във всяко действие и дума на отец Петър. Той обединяваше присъстващите по някакъв неуловим начин на цялата литургия. Сякаш във всичко, което той правеше и говореше, участвахме и ние. А никого в този храм не познавах, с никого не бях говорила. В живото си, озарено слово отец Петър говореше за неща, които сякаш беше отгатнал, че занимават вътрешния ми мир. Вплитаха се различни аспекти и разсъждения и осъзнах, че може би всеки тук имаше същото чувство, а именно, че отец Петър говореше точно за него, за неговите вълнения и търсения.
Цялата му проповед беше изпълнена със сърдечна мъдрост и правеше впечатление задълбоченото му библейско и богословско познание, което той ни предаваше с лекота и по такъв начин, че всеки да го разбере. Но това, което съвсем ме порази беше, че всичко, което говореше, ме изпълваше с утеха и необяснима радост. Необяснима, защото това, за което говореше беше и сериозно, и актуално, свързано с житейски предизвикателства, изпитания и болка. Отец Петър заговори и за десетте Божи заповеди. Със загатната шеговитост каза, че не всички съвсем е изпълнил, но че има още една, единадесета заповед и ни призова да я изпълняваме: Радвайте се!
След литургията отец Петър излезе от олтара и с китка здравец и менче в ръка минаваше покрай нас, пееше, благославяше и ни поръсваше. Някои вече бяха излезли пред храма и той отиде и сред тях. Пееше „Цветята щом поникнаха и Възкресение дойде; главите си издигнаха на Възкресение. Лале, зюмбюл разцъфнаха и Възкресение дойде. И всяка пъпчица каза: „Народи, пейте песента: Христос възкръсна от смъртта. Донесе Той победата на Възкресение“. И аз се присъединих към групата в двора. Не можех да си тръгна. А отец Петър продължи да пее, ръси и благославя. (И да проповядва – какво е постът… казват да не ядеш месо, сирене, яйца… а постът е въздържание…, а един приятел ми казва „много ми се ядат пържени картофи“… как пости той… като не яде месо и сирене ли!?)
Останах по-дълго при моята леля. Имаше и църковни празници, така че отидох на още литургии, не само неделни. Миналата година не успях да посетя леля ми. Тази година вече бях запланувала това пътуване. Очаквах да изживея отново срещата с отец Петър и благодатното му богослужение. Потеглих към „Свети Влас“ в деня на неговото погребение в родното му място.
След няколко дни отидох в храма „Свети Власий“. Нямаше никого. Беше напълно тихо и изпълнено със светлина, проникваща от всички прозорци в този слънчев, късен летен ден. До певницата беше подреден кът за почит към отец Петър. Неговото лице грееше от снимка до един от параклисите, изградени от него в подножието на Стара Планина, започващи почти от морето, водещи нависоко по планинския склон към небето.
Беше ми много тъжно, че няма да го видя, да го чуя, да изпитам това духовно озарение от неговото присъствие; че няма да го видят и други хора, които го познават и изпитват същото като мен. Че няма да го видят и тези , които ще дойдат в храма и не са го познавали; че няма да могат да изживеят среща с него така, както аз тогава, преди две години и да изпитат това невероятно духовно преживяване, което аз изпитах.
Стана ми много мъчно и за нашата църква, която така силно обедня и остави поредна огромна празнина и не виждам кой може да я запълни. И тогава ме изпълни радост през сълзите, които изтривах, а те не спираха. И виждах в съзнанието си отец Петър в небесно сияние, извисяващ се и усмихнат към своя, към нашия Отец и към Иисус Христос. Виждах го доближаващ Бога, но гледащ към мен и чувах как благославя: Радвайте се!
Тетрадката за съболезнования в храма в Свети Влас, в която хора, които са дошли да се помолят за отец Петър, споделят скръбта и спомените си за него.
