Eлисавета Георгиева
„Година след година ние извървяваме този кръг – от Пасха до Пасха, … от пост до пост, … от причастие до причастие… и в нашия живот нищо не се променя. Ние вървим по този забележителен църковен кръг, никога не напускаме неговите рамки, но и никъде не стигаме. Църковното богослужение е построено в толкова прекрасен, мощен, просто великолепен по своята красота и смисъл кръг.
Този смисъл и тази красота обаче се оказват някъде на втори план, а на първи план излиза увереността ни, че ние живеем благочестиво, че всичко вършим правилно, че нищо не нарушаваме, а дори да нарушим, то ние разполагаме със забележителната ежеседмична изповед, в която можем тутакси всичко да разкажем на свещеника, да получим билет за причастие, да се причастим и да прочетем благодарствените молитви…Всичко се върши правилно, но единствено за себе си.
Християните са свикнали да ходят на богослужение като цяло за да си вземат нещо, нещо да получат. Вместо да върви след Христос, християнинът започва да върви в кръг. И Христос му става ненужен, Той не е центърът на живота му. Христос и Евангелието са сами за себе си, сами за себе си са и Църквата и богослужението, понеже самото богослужение се превръща по този начин в задължителен за изпълнение ритуал, в който християнинът участва по правилен начин и който трябва да му гарантира всичките обещани на верния християнин блага: спасение на душата, а заедно с това, за всеки случай – и крепко здраве, успехи в работата и щастие в личния живот – все неща, които взаимно си пожелаваме на Нова година…
Това е нормално за човека – да иска да бъде здрав, да има мир в семейството си и успехи в работата… в това няма нищо лошо. С тези молитвени прошения можем да се обръщаме към Бога, ако те стоят на правилното си място, ако идвайки на Евхаристия изведнъж проумеем, че когато пристъпим към Чашата – в тази Чаша е разпнатият Христос, че когато се причастяваме със св. Христови Тайни – това е пролятата Кръв и разпнатата Плът, самото разпятие, и как след това на нас може да ни е хубаво? Как на човека може да му бъде в светски план хубаво, когато той се причастява с разпнатия Спасител?
Когато у човека възникне осмисленото разбиране, че всичко, което Господ му дава, е наистина всичко – целия Негов живот, целия Себе си, превръщайки цялото Евангелие в негов живот, стига само той да е готов да се реши на това, да е готов да си го позволи, да не се уплаши по този път, това обаче не означава, че от този момент нататък животът на човека изведнъж се променя, че той веднага е израснал духовно, че с него се е случило нещо много необикновено и той вече гледа на света по напълно различен начин.
Нищо подобно. Просто тази първа решимост осмисля всичките му останали стъпки в неговия църковен живот. И тогава самото богослужение се възприема от човека така: „След като Бог служи на мен, то как аз мога да Му служа? Къде е моето служение на Бога? По какъв начин тогава аз мога да Му отговоря, да Му послужа?“…Любовта явява себе си чрез служението.
Любовта явява себе си чрез Евхаристията, понеже Евхаристията – това е явената любов, и ние се причастяваме с любов истинска, правдива и вечна. И тази любов ние не можем да присвоим. Любовта не може да бъде присвоена. Тази любов трябва да разцъфти в нас и да живее, и да върви нататък, раздавайки себе си. Любовта винаги раздава себе си.“
––––––––––––––––
Откъси от „Християнската община и гражданското общество“
Художник: Елена Черкасова
Цялата статия можете да прочетете на сайта Живо Предание
