Любовта към отминалите близки е дълбока и сериозна тема, която касае всички ни. Когато говорим за любов ние непременно намесваме и нашите близки и нашите ближни, защото няма християнин, който да не изпитва любов в сърцето си, тъй като знаем, че ако ние не изпитваме любов, то значи не сме познали и Бога, защото Бог е любов (1 Йоан 4:8). Това не са мои думи, а слово изписано в Свещеното Писание. Истината е, че човек, който изпитва любов е блажен в своето състояние, защото той е с Бога и Бог е в него! Не трябва да забравяме, че когато обичаме, ние проявяваме нашата същност като частица от Бога. Но какво означава да обичаш? Да обичаш означава да търсиш начин за спасение на тези около теб! Любовта е грижа! Любовта е начин на живот, също както и християнството! Да си православен означава да живееш с Христос и Христос да живее в теб!
Любовта най-често се изразява към тези, които са около нас, тези които виждаме, с които се чуваме всеки ден, или поне често, и особено към тези, на които държим най-много. Но любовта също така има своите измерения и отвъд сегашното време. Любовта може да бъде изразена и към отминалите времена или по-скоро да бъде изразена, да бъде насочена към хората от миналото, които са белязали нашето развитие. Не е задължително да бъдат единствено нашите сродници, но те могат да бъдат всички хора, с които сме имали общо, до които сме имали допир и които малко или много са оказали въздействие върху нас като личности, върху нас като християни и като хора. Благодарение на хората, оформили ни в образ, който се надяваме да бъде спасителен не само за нас в личен план, но и за тези които са в нашия живот.
Любовта към отминалите хора, или любовта към тези, които вече не са между нас физически, е една изключително съвършена любов, защото от тази любов няма как да има отплата за нас самите. От тази любов само ние даваме, защото молейки се за тези, които са отминали, ние не търсим нищо друго освен тяхното спасение. Това е израз на една съвършена любов в пълнота! Да даваш без да търсиш. Именно по тази причина в църквата има молитви и последования, които са насочени към хората, които вече са отминали във вечността. Тези хора са също толкова живи, колкото сме ние тук, но те пребъдват или при Бога, или напълно извън Него. Разбира се молитвите, които ние отправяме за нашите покойни близки са спасителни за тези, които са извън Бога.
В Свещеното Предание на Църквата има немалко описани случаи на хора, които са изведени от преизподнята само и единствено заради молитвите, отправени към Бога за тяхното спасение. Всички грешим и това е ясно. В живота няма как да живеем безгрешно. Само нашият Спасител Господ Иисус Христос е бил на земята и бидейки тук сред нас като човек и като Бог, Той е бил безгрешен. Всички останали, без изключение, малко или много сме били докоснати от греха, но има хора, които пребивават за съжаление в тежко греховно състояние и поради тази причина на тях им е отредена по-различна участ в живота след живота. Тези хора пребивават извън Бога и затова те са там, където Бог Го няма. Те сякаш са обречени, но всъщност дори и за тях има начин на спасение и то е чрез любовта на хората, които са все още тук на земята и които милеят и искат същите тези така наречени грешници да бъдат все пак при Бога, независимо от провиненията им на земята.
Именно заради тяхната любов, заради тяхното молитвено усърдие Бог може да изведе от дълбините на ада и най-грешната душа. Да измъкнеш от дълбините на преизподнята с усърдие, с жертвоготовност, с молитвеност означава да проявиш своята любов към ближния в пълнота! Любов, която може би не е срещната от същия този ближен, за когото се молим, любов, която няма никога да се отплати с „Благодаря“. Но любов, която спасява няма нужда от благодарност, защото само искрената любов спасява, а тази, в която има корист няма в себе си нищо божествено и по същество не е любов в чистия и неопетнен смисъл на понятието. Да се молиш за тези, които са ти вредили, за тези които с начина си на живот са показали, че презират всичко свято, означава че наистина си приел в себе си Христовия Образ.
Разбира се има хора, които са при Бога и за които привидно няма нужда от молитви, няма нужда от панихиди и от такова старание, но всъщност споменаването им, както на Светата Проскомидия, така и по време на последованието на панихидата, носи радост за тях и в никакъв случай не е пилеене на време и „разхищение“ на молитвата. Любовта се проявява и за тези, които са проявявали любов. Да, познаеш Бога, означава да си познал любовта. Да видиш Бога означава да си видял любовта като свое собствено лично действие. Имащият в себе си любов и даряващият я на тези, които вече са отминали във вечността и на тези, които все още са тук на земята, носи в себе си Христос. Тези, които са отминали във вечността, нищо не могат да направят за себе си. Особено трудно е това за онези, които са извън Бога. Но ние които сме тук можем да направим много за покойниците. Ни повече, ни по-малко – можем да съдействаме да се промени вечната им участ и да постигнат спасение. С любовта и с молитвите си можем да умилостивим, да трогнем Бога, за да бъдем всички заедно във Вечността.
Свещеник Стефан Паликаров служи в БПЦО „Св. Амвросий Медиолански“ – Милано, Италия.