Християнство.бг
Послание на надеждата от митрополит Филотей Солунски
Неделята на Светите Отци от Първия Вселенски събор ни напомня, че Църквата преминава през историята, изправена не само пред външни гонения, но и пред вътрешни опасности.
В трогателното четиво от Деянията на апостолите (20:16-18, 28-36), апостол Павел предупреждава ефеските старейшини: „Зная, че след моето заминаване ще влязат между вас люти вълци, които няма да жалят стадото“ (Деяния 20:29). Разбира се, той не говори само за врагове извън Църквата, но и за хора, които ще дойдат „измежду вас“, тоест отвътре в Нея.
„Люти вълци“ стават всички онези, които поставят егоизма си над Божията истина и единството на Църквата. Когато някой смята личното си мнение за по-висше от опита и съвестта на Църквата, тогава той престава да служи, а се стреми да се наложи.
Типичен пример е случаят с Арий, чиято гордост го е довела до подмяна на вярата, причинявайки разкол и объркване. Ето защо в Никея е свикан Първият Вселенски събор, където Отците защитават не личните си мнения, а богооткровената истина на Христос.
Господ е предупредил: „Пазете се от лъжепророците, които дохождат при вас в овчи дрехи, а отвътре са грабители“ (Мат. 7:15). Най-голямата рана в Църквата не винаги е причинена от слабост, а от егоизъм, прикрит като ревност, бдителност или „защита на истината“. Когато човек не търси Божията воля, а по-скоро лично оправдание, той става причина за скандал и разделение.
Свети Йоан Златоуст посочва: „Нищо не гневи Бога толкова, колкото разделянето на Църквата“ (Беседа до Ефесяни 11). В същия дух Василий Велики подчертава: „Любовта към властта и самонадеяността стават причина за ереси“ (Послание 210). Отците са знаели, че ереста не се ражда само от погрешното мислене, а главно – от неизлечимата амбиция.
Когато човек напълно се довери на собствената си преценка и отхвърли общоцърковното мнение, той лесно превръща личното си мнение в абсолютна истина. Гордостта заслепява ума и отвежда не само далеч от Истината, но и далеч от любовта, която е основата на църковния живот. Така, вместо да изгражда тялото на вярващите, това се превръща в причина за скандал, разделение и духовно объркване.
Дори днес членовете на Църквата – както духовниците, така и миряните – могат да се превърнат в противници на нейното дело, когато забравят, че Църквата не им принадлежи. Пастирът, който търси власт, известност и налагане, вместо жертва и служение, престава да бъде образ на Христос, „добрият пастир“ (Йоан 10:11). Съответно, вярващият, който смята мнението си за по-висше от съвестта на Църквата, рискува да превърне вярата в лична идеология.
Лекът за всичко това се крие в смирението и в църковната съвест. Апостол Павел не пропагандира власт, а сълзи, труд и жертвена любов. Истинското служение се ражда от себеотдаване. Само когато човек се научи да казва „да не бъде моята воля, а Божията“, той престава да бъде вълк в стадото и става истински член на Тялото Христово.
Неделя, 24 май 2026 г.
Превод: архим. Никанор
