Християнство.бг
Елени Кондили
Специално този текст на Златоуста вълнува младите: когато спрат да са деца, но не решават още сами за живота, мислят да пренебрегват и да дават покой на истината, повече от всеки друг. Заслужава си да се запитаме заедно с тях какво значи свобода.
Да си представим, че тя е това, което е възможно да правим и това, което искаме безпрепятствено – както децата отговарят в началото на едно такова търсене – да излизаме, когато искаме, да пушим колкото искаме и т.н. Свободният човек в този случай може да се сравни с един възрастен без силен характер и без спирачка. Има вероятност той да унищожи здравето си с цигари и безсъние, да избягва отговорностите в живота си, да причинява болка и да го боли от неизмерими експерименти с чувствата. Но ще е станал ли свободен? Свобода ли е това да се изоставим и да се подчиним на собствените се безсилия?
Това, което св. Йоан Златоуст нарича свобода, прилича на досега изброеното, но с обратен знак и с една голяма сила – с едно възкресение, една победа, която почти премахва по-важните човешки проблеми. В тях истинският християнин изглежда непредсказуем. Не защото е безразличен или пасивен, а защото е другоземец и свободен. Тук свободата е едно различно преминаване през проблемите, един друг поглед – да живееш в едно друго измерение.
Християнинът не се измъчва от икономически проблеми, не защото ги няма, а защото не го докосват толкова дълбоко. Знае, че нищо не ни принадлежи и нищо не взимаме със себе си. Не предполага успех в представянето си в очите на хората, затова не се притеснява и не завижда – неговата цел е в небето, и там всички са смирени. Не го наранява лошотата на хората, единствено го интересува да изпълнява Божията воля. Затова се упражнява да побеждава отрицателните чувства и да прощава. И колкото повече се упражнява в това – вместо да стане „сухар“, да е тъжен или да е „жертва“ – толкова повече се уголемяват мирът и любовта в собственото му сърце.
Смъртта, древният голям страх на хората, за истинския християнин също е нещо много различно: то е раждане във вечния живот, близо до любимия му Бог. Първите християни разбирали смъртта не като край, а като начална точка. „Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ пише апостол Павел до пребиваващите във Филипи (Филипяни 1:21). Но нека чуем за това и един свят монах на 20 век: „Един духовен човек, бил той млад или възрастен, трябва да се радва, че живее, да се радва, че ще умре, но да не бърза да умира, защото това е самоубийство“, казва свети Паисий. И продължава: „Няма никога пълно мъчение, страх, или притеснение, защото [християнинът] очаква смъртта с радост, защото ще отиде близо до Христос и ще възкликва. Но се радва и че живее, защото е пак близо до Христос и чувства едно място на райска благодат на земята“.
Заслужава си да изложим примера за свободата на един истински християнин пред силата на държаваната власт, която е искала да го изпъди. Да видим какво е отговорил на провинциалния еретик Модест Василий Велики, когато го заплашил с конфискация на имуществото, изгнание и смърт. „Kонфискация на имуществото? – питал Василий. – Че аз нямам нищо, всичко раздадох! Изгнание? – Където и да отида, ще е основа на краката ми ще е моят Бог, и той ще е Онзи, който ще е близо до мен. Ще бъда добре посрещнат там, както и тук, защото родината ми е небето. Смърт? – Ще ми направиш услуга. Така ще пристигна един час по-рано при моя Бог.“
Кой може да причини болка на един такъв човек, свободен от страх и страст и дълбоко привързан към Бога? Толкова е хубаво да помним как една такава вътрешна сила е плод на много голяма духовна борба. Това, което обезопасява християнина в неговата свобода, казва свети Силуан Атонски, e властването над собствените му безсилия, любовта към Бога и към събрата, с цялото си сърце и с цялата си сила. Истинската свобода не е да правиш каквото искаш, а да се намираш винаги близко до Бога (и за да ползваме думите на светеца) – още повече – „да пребиваваш постоянно в Бога“.
—————–
Превод: Щелян Димов
Източник: „Малко Добротолюбие на сърцето“, Елени Кондили, изд. „Атермонон“, 2018 г.
