Меню Затваряне

Мария Ткачук: „Моят баща“

Мария Ткачук

Мария Ткачук

Днес се навършват 40 години от кончината на прот. Александър Шмеман (12 септември 1921 – 13 декември 1983). Чрез наш приятел и сътрудник на Християнство бг Гергана Гатина, се свързахме с Мария Ткачук, дъщеря на отец Александър, която ни изпрати спомени за своя баща. Публикуваме текста в наш превод, с благодарност към нея, че сподели с нас тези мигове от миналото и научихме още за живота и семейството на този голям богослов, отец и учител на Църквата. Царство небесно и вечен покой на отец Александър!

Александър Шмеман беше мой баща. И като негова дъщеря ще споделя някои спомени с вас.

Баща ми не участваше пряко в нашето възпитание. Той винаги беше там, но майка ми е тази, която наистина ръководеше домакинството и се занимаваше с ежедневните отговорности по отглеждането на децата. Тя обаче правеше това наистина добре и имаше пълната подкрепа на баща ми във всяка стъпка по този път.

Бих искала да споделя някои моментни спомени с баща ми, които се появяват като фотоалбум в съзнанието ми.

Дъждовна, студена и ветровита сутрин. Баща ми гледа навън и ми казва: „Остани си вкъщи от училище днес и ми прави компания.“ И ако успея да убедя майка си, че не се чувствам добре, оставам си вкъщи. Сега, „да правиш компания“ е малко разтегливо понятие. Баща ми у дома е зает на бюрото си, но се срещаме в кухнята за кафе или лека закуска. Той прави кафе в малко медно турско джезве, кипва водата, добавя кафе, отново го кипва и неизбежно разлива малко, докато заври.

На обяд ядем заедно. Рохко сварено яйце, сандвич с болоня. „Не се ли радваш, че си остана вкъщи?“ И той изчезва зад „Ню Йорк Таймс“ или „Льо Монд“. Няма истински разговор, само комфортът да съм у дома, на топло, сухо, и с баща ми.

Всъщност не си спомням да съм водила обширни дискусии с баща ми, със сигурност не за някакво дълбоко или духовно търсене, само утешителният диалог на ежедневието.

Друг момент: гледайки любимото ни шоу на Карол Бърнет, ако можех да се приближа до ръката му, той разсеяно щеше да ме чеше по гърба през целия половин час!

Наследих ръцете на баща ми с доста дебели пръсти, които никак не бяха изящни. Неговите ръце не бяха лекуващи, а утешаващи ръце. Тежка ръка, поставена на рамото… и всяка тревога изчезваше, заменена от тихо спокойствие.

Това, което не наследих от баща си, беше невероятната му памет. Той обичаше литературата – руски, френски и английски – четеше толкова много. Знам, че едно нещо, което не пестяхме в нашата къща, бяха книгите. И какво разнообразие! Баща ми обичаше поезията и я познаваше добре. Беше удивително какво можеше да задейства паметта му – изгубена ръкавица на пътя, мразовита сутрин, самотен човек, който минава покрай него… той рецитираше поеми от началото до края. Какъв подарък и колко щастливи бяхме да чуем тази поезия, защото наистина тя е предназначена да се изговаря на глас. Баща ми също харесваше детски книги, любимите му такива на английски бяха „Паяжината на Шарлот“[1] и „Ан от зелените покриви“[2].

Когато започнаха да се появяват внуци, баща ми се радваше и се забавляваше с най-малките, които винаги се чувстваха сигурни и комфортно в неговото присъствие. Не сменяше памперси; не хранеше децата, нито ги слагаше да спят. Но вечер в Лак Лабел[3], в края на един великолепен летен ден, малките, току-що изкъпани, се настаняваха удобно в скута му и до него, а той разказваше една продължителна история за бурундука Фреди[4], който е имал всякакви приключения. Понякога не можеше да устои – историята ставаше някак страшна – и в този момент децата бяха принудени да си легнат.

Помолих дъщеря си, Вера Ткачук, да сподели спомени за своя дядо като негова внучка:

„Дядо ми беше за мен другар в игрите в началото и в края на всяко лято в Лак Лабел. Докато майка ми се занимаваше с учителските си задължения, имах щастието да прекарвам две седмици в началото и в края на лятото при баба и дядо. Дните ми минаваха в четене и плуване сама, наслаждавайки се на свободата, която толкова рядко изпитвам като възрастна. Dede (дядо) прекарваше част от всеки ден в писане. Babu (баба) обикаляше наоколо, наслаждавайки се на любимия си дом и градина.

Акцентът на всеки ден беше прекарването на вечерта с Деде. Докато Бабу приготвяше вечерята, Деде се скиташе до плажа, елегантно облечен, придружен от бастуна си. Понякога носеше джобни дребни пари и ми предлагаше да отида до местния сладкарски магазин „Александър“, на две мили оттук. Любимият ни начин да отидем до там беше с помощта на малък putt-putt мотор, прикрепен към старата зелена дървена гребна лодка. Отначало малко се колебаех да запаля и да карам лодката, тъй като знаех, че само съм гледала как братовчедите ми правят това.

Един ден обаче Деде седна в лодката и каза, разбира се на руски: „Глупости! Ти си умно и силно момиче. Аз ще седя и ще се наслаждавам на залязващото слънце, докато ти измисляш как да запалиш и управляваш лодката – знам, че можеш да го направиш!“ Не беше толкова лесно и имаше сълзи, но в крайна сметка успях. След онези дни предизвикателствата, с които се сблъсках в живота, станаха по-плашещи, по-предизвикателни, често сърцераздирателни. Въпреки това, все още си представям Деде, седнал срещу мен в лодката, взирайки се в красотата около нас, как търпеливо чака, а главата му – очертана на залязващото слънце. Именно тази вяра в мен от ранна възраст ми помогна да съхраня чувството си за собствено достойнство – тази вяра ме насърчава и до ден днешен.

След вечеря щяхме да играем на настолната игра Clue[5]. Самият мач не беше толкова важен, колкото подготовката. Щяхме да прекараме приятен половин час в съставяне на нашите бележници с „улики“. И двамата вярвахме, че собствените ни методи са най-добрите, но въпреки това никога не съм се чувствала подигравана или унизена. Научих се да споделям възгледите си, като същевременно се чувствах в безопасност и знаех, че тези възгледи ще бъдат изслушани, може би аргументирани, но никога няма да бъдат осмивани. Какъв дар беше това!“

***

Родителите ми обичаха природата. Те не само я обичаха, но я почитаха и търсеха възможности да ѝ се наслаждават през целия си съвместен живот. Природата за родителите ми означаваше разходки, дълги разходки на всякакви места и по всяко време. Докато все още живееха във Франция, всички празници бяха на природно красиви места, които те изследваха заедно.

Веднъж в „Новия свят“, в Северна Америка, родителите ми потърсиха място, където да отидат през лятото, оставяйки зад гърба си жегата и суетата на Манхатън. Чичо ми, Серж Трубецкой, беше казал на майка ми за Лак Лабел в Лорентианските планини на Квебек, Канада. От първото ни посещение до днес Лак Лабел си остана лятно убежище и място за почивка за всички нас.

Родителите ми се разхождаха всеки ден в Лабел. Щяха да изследват нови места, нови разходки и всяка разходка имаше име: едната се наричаше Версай, защото нивите, добре опасани от добитък, изглеждаха поддържани като градините във Версай. Друга нарекоха Chemin des Ruines („Пътят на руините“), защото край пътя имаше останки от стара каменна къща, която приличаше на древни руини в Европа. Друг маршрут, Chemin Rita („Пътят на Рита“), се наричаше така, защото там живееше младо момиче на име Рита, което ни помагаше около къщата. Всяка разходка беше специална и ценена заради особената си красота.

Като възрастна имах привилегията да се присъединя към тези ежедневни разходки. И определено бях щастлива да го направя, оставяйки бебето си на грижите на сестра ми по време на сън. Баща ми обичаше да се разхожда веднага след обяд, в жегата на деня. Работеше цяла сутрин, така че това беше следобедна разходка. Днешните бързоходци трудно биха се справили с него!

Майка ми обичаше да ходи, но не на бърз ход, така че ни оставяше да вървим напред и да се наслаждаваме на собственото си спокойно темпо. Вървяхме, докато стигнем до предварително определеното място, където щяхме да си починем и баща ми да се наслади на една цигара.

Пазя спомена за тези разходки. Дори когато баща ми беше вече доста болен от рак, ходехме всеки ден. Карахме по алеите, спирайки на почивки след няколко крачки. Понякога пиехме по една кока-кола в малко кафене на път за вкъщи.

Знаехме, че тези излети са към своя край. Баща ми бавно, но постепенно се оттегляше от нашия свят и се подготвяше за следващия. Спомням си, че през последното му лято в Лабел той говореше за трети човек по време на разходката. „Някой е тук с нас“, казваше той и се чувстваше толкова естествено, че бяхме придружени от друго присъствие, успокояващо и топло.

След смъртта на баща ми, майка ми и аз щяхме да продължим традицията на ежедневната разходка, докато беше възможно за нея. Някак винаги усещахме присъствието на баща ми по време на тези разходки, сякаш и той се възхищава на напредването на лятото или забелязва клон, почервенял преди време. Посягаше към него с бастуна си и предлагаше клона на майка ми, за да му се наслади у дома. През последните ѝ лета в Лабел имахме скутер за майка ми, с който тя обичаше да се състезава по селските пътища.

Още през първото лято, когато родителите ми дойдоха в Лабел, моят чичо Серж построи малък параклис и така успяхме да се насладим на пълен църковен живот дори по време на ваканция. До ден днешен общността на Лак Лабел има църковни служби през летните месеци благодарение на пенсионираните духовници, отец Алексий Виноградов и съпруга ми отец Джон Ткачук. Докато отец Йоан Майендорф и отец Тома Хопко бяха живи, те също служеха.

Когато бяхме малки, ако имаше много деца, баща ми ще си облече лятното бяло расо, ще ни събере заедно за „Закон Божий“, на малко църковно училище. Ще се срещнем някъде навън; тези срещи са останали в моите спомени като отпускащи и приятни.

Друг летен спомен е „тихият час“, тихото време след обяда. Следобед ще се съберем под големия дъб до къщата и майка ми или баща ми ще ни четат на руски. Не си спомням какво ни четяха, бях малко по-малка от сестра си и брат си, но споменът ми носи много мир. Дъбът отдавна го няма, но със сигурност е жив в спомените ни.

Баща ми много пътуваше през живота си. Той никога не би отхвърлил покана, освен ако наистина не може да отиде. Понякога ме вземаше със себе си за компания. Спомням си как бяхме в един малък колеж, където той щеше да произнесе слово на учениците в параклиса. Свещеникът се помоли, започвайки с думите: „О, Господи, нека не сме твърде прогресивни, но не и твърде безразлични“. Толкова се смяхме, спомняйки си тези думи по пътя за вкъщи!

Баща ми обичаше хората. Той имаше много приятели от всякакъв произход и намираше време да се вижда с тях, въпреки невероятно пълния си график. Всичко свързано с хората го вълнуваше. Той четеше много биографии и автобиографии, защото искаше да положи усилия да разбере човека, с когото не можеше да се съгласи, и светът на когото е бил толкова различен от неговия. Спомням си една вечер как се разхождахме с него и как виждахме хората през прозорците да се занимават с ежедневните си дела. Той не надничаше, просто се радваше на мисълта, че цялото човечество е обичано от Бога и намираше това за вдъхновяващо и величествено.

В ранните си години живеехме в един апартамент в Ню Йорк Сити. Сградата помещаваше цялата семинария „Св. Владимир“, разположена в малките апартаменти. Родителите ми бяха още много млади, когато за първи път дойдохме в Америка. Колкото обичаха природата и имаха нужда да прекарват известно време в провинцията, толкова обичаха и големите градове. В крайна сметка бяха пораснали в Париж – град, в който всяка разходка може да те отведе до нови места, от красиви по-красиви. И затова живеейки в Ню Йорк, те продължиха да се разхождат и да изследват големия град и се влюбиха в него.

Един ден, ходейки по „Амстердам Авеню“, забелязаха бездомно куче, изглеждащо самó и уплашено. Те го вдигнаха и занесоха у дома. Това беше първото от много кучета, които имахме, докато не се омъжих и не получих немска овчарка като част моята „зестра“. Въобще не обучавахме кучетата си и те живееха при нас с впечатлението, че са и … равни на нас, въпреки че повечето от тях бяха доста големички. А в провинцията те преследваха скунксове, които ги пръскаха, преследваха бодливи свинчета и се прибираха вкъщи с носове, пълни с бодли от тях или шипове. Баща ми обичаше да маха бодлите, да отстранява шиповете, да маха трески от лапите им. И кучетата се подчиняваха на нежното му докосване с доверие.

Изглежда, че толкова много от спомените ми са летни. Ние бяхме свободни и имахме повече време заедно. Плуването… друг чудесен спомен! В ранните години в Лабел нямахме течаща вода, имахме една пристройка тип „будка“ и истинска ледена барака, където огромни ледени блокове поддържаха нашите нетрайни продукти леко охладени. Разбира се, къпането в езерото включваше сапун, кърпи и шампоан. Всяка сутрин, в дъжд или в слънце, баща ми отиваше до езерото за сутрешна баня, целият се насапунисваше, след това скачаше в езерото с голяма скорост, плуваше доста надалеч и после обратно до брега. Това беше много преди тревожните дни от замърсяването и фосфатите (дали въобще тази дума съществуваше тогава?).

Волейболът винаги беше неразделна част от летата в Лабел. В тези ранни дни имахме волейболна мрежа на голямата ни ливада. Всеки ден всички се събираха да играят или да гледат играта. Баща ми всъщност играеше доста добре. След всеки волейболен мач всички отивахме да поплуваме в езерото. Но полето ни беше неравно и един ден, когато баща ми скочи, за да вкара кош, падна лошо и счупи буквално всички глезенни кости. Спешно беше закаран до една болница в Монреал и след завръщането му целия крак до коляното му беше гипсиран. Това лято беше горещо и си спомням, че той използва бамбукова летва от сенник, за да се чеше под гипса. Никакво плуване? Невъзможно! Чичо ми Серж го натовари на разклатена дървена ръчна количка с колела и го закара до езерото, като държеше счупения му крак над водата.

През следващите години играехме волейбол направо на плажа и така избягвахме сериозните контузии.

Баща ми беше близнак. Въпреки това няма близнаци, които да са по-различни един от друг от чичо ми Андрей и неговия брат. Андрей беше висок, оплешивяващ, имаше изпъкнал клюнест нос и мощен глас. И въпреки че беше дълбоко религиозен човек и много ангажиран с църквата в Париж, където живееше, той не беше теолог. Работеше в света на изкуството. През целия си живот той се смяташе за изгнаник от Русия и до смъртта си чувстваше, че може да се върне, когато всичко се възстанови до предреволюционните дни.

Отношенията на баща ми с Русия бяха много различни. Той познаваше и обичаше руската литература. Но беше реалист, нямаше намерение да се връща в Русия. Той обаче се връщаше духом. Всяка седмица записваше беседа/проповед чрез Радио Свободна Европа („Free Liberty”), което се излъчваше през Желязната завеса. Има стотици такива беседи и оттогава са издадени под формата на DVD и книга. Това, което прави тези записи толкова специални е, че чуваме собствения му глас. И до ден днешен книгите му могат да бъдат намерени в цяла Русия, появявайки се на отдалечени и изненадващи места. Един пример за това е писмо, което майка ми получи от затвора в някакъв отдалечен край на Русия. Затворник ѝ писа, за да ѝ каже как е прочел книга в библиотеката на затвора, написана от баща ми. Той искаше да сподели с нея как четенето на книгата е повлияло на живота му.

Книгите на бащата бяха публикувани като самиздат преди Разведряването[6]. Прочитайки една от неговите книги, Александър Солженицин се запознава с баща ми. След изгнанието му, неговата първата молба беше да се срещне с Александър Шмеман. Те се срещнаха в планините на Швейцария – незабравима и ценна среща и за двамата. Останаха приятели, въпреки че не бяха съгласни по много теми.

Андрей и Александър бяха изключително близки, независимо от това, че живееха далеч един от друг – единият в Париж, а другият – в Ню Йорк. Андрей идваше почти всяко лято в Лабел да прекара известно време с брат си и семейството му. Баща ми не беше чревоугодник. Любимият му обяд беше обикновен хот дог от крайпътен щанд, за разлика от чичо ми, който трябваше да обядва седнал с вино, сирене и десерт, последван от следобеден сън. Тези посещения създаваха огромно количество работа за майка ми, която обичаше зет си, но изпитваше голямо облекчение, когато посещението приключеше. Тя беше работеща жена и се нуждаеше от почивка през лятото.

Ежедневните разходки по време на тези посещения бяха сутрин. Въоръжени с тояжки, лула и цигари, те ходеха с голяма скорост, оставяйки назад майка ми – шофьорът на тези излети.

Така изминаха годините и ние, децата на Александър и Юлиана Шмеман продължаваме да живеем наследството, оставено от родителите ни. И тримата, вече доста над седемдесетте, сме живели много по-дълго от баща ми. Родителите ни още са голяма част от живота ни. Често към мен се обръщат хора, които ми разказват как баща ми е променил живота им и колко е обичан, нерядко без да са го срещали лице в лице. И това ме прави толкова благословена да съм негова дъщеря!

Споделянето на тези спомени запазва живи в сърцата ни обичаните от нас.

И завършвам, откъдето започнах. Александър Шмеман?  Той беше и е моят баща.

Маша Шмеман-Ткачук

————-

Превод: Ренета Трифонова, Маргарита Генчева

Виж още:

Уляна Шмеман, моята майка • Християнство.бг (hristianstvo.bg)


[1] „Паяжината на Шарлот“ (Charlotte’s Web) е роман за деца на американския писател Елвин Брус Уайт. Книгата е публикувана за първи път през 1952 г. от Harper & Brothers in New York, с илюстрации на Гарт Уилямс, печели световна популярност и няколко литературни награди (бел. ред.).

[2] Анн от „Зелените покриви“ (на англ. „Anne of Green Gables“) е първата от поредицата книги за Анн от канадската писателка Луси Мод Монтгомъри е публикувана през 1908 г. На български език е издадена като „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (бел. ред.).

[3] Лак Лабел е красива дестинация в ски курорта Мон Тремблан в Квебек, Канада (Лорентиански планини) с дива природа и красиви езера. Районът е колонизиран през 19 в. Основна фигура в този процес е бил отец Антоан Лабел, който избира тези планински земи заради плодородните почви, близостта на водни басейни и лесната връзка с Квебек. В Лак Лабел често през лятото са отсядали семейство Шмеман.

[4] „Freddie the Chipmunk“ – известна книжка за деца.

[5] Cluedo, известна като Clue в Северна Америка, е мистериозна игра на детектив с трима до шестима играчи, която е създадена през 1943 г. от британския дизайнер на настолни игри Антъни Прат, произведена за първи път в Обединеното кралство през 1949 г. Целта на играта е да се определи кой е убил жертвата, къде е извършено престъплението и кое оръжие е използвано. Всеки играч поема ролята на един от шестимата заподозрени и се опитва да изведе правилния отговор, като стратегически се движи около игрална дъска, представляваща стаите на имението и събирайки улики за обстоятелствата на убийството от другите играчи. Днес играта има много съвременни варианти за деца и юноши, които развиват логическото мислене.

[6] Разведряване (от френски „détente“, „отпускане“) е смекчаването на обтегнатите отношения между СССР и САЩ през 70-те години на XX век в периода на Студената война.

Posted in Публицистика, Разкази, писма и пътеписи

Вижте още: