Ренета Трифонова
Интервю за издателство „Еделвайс“
– Мартине, преди няколко месеца беше издаден твоя нов роман „Не затваряй очи“. За него библиотекаря Богдана Сиракова писа, че това е най-силната ти книга досега. Мислиш ли, че наистина е така или трудно да се каже?
– Скоро след като тази книга излезе от печат Богдана Сиракова напусна този свят, което е много тъжно, защото тя бе истински добър и отзивчив човек и през живота си направи много неща не само за мен, но за десетки други автори. Бог да я прости. Дали „Не затваряй очи“ е най-силната ми книга ми е трудно да преценя, но определено с нея се случи нещо, което ме озадачи и което никога няма да забравя. В последните седмици, когато всичко бе готово и трябваше само да прегледам, одобря и евентуално да допълня работата на редактора, по някаква необяснима причина, целия ми положен труд не се запаметяваше. Работех неуморно в продължение на дни, а после нанесените промени, незнайно защо, се губеха. И това не бе технически проблем. Знаете, че преди тази книга имам други десет. Така че добре знаех какво правя и как се съхранява информация. Процедурата е една и съща. Но тук, при тази книга, имаше като че някакъв зъл дух, който сякаш саботираше труда ми. Това освен че ме озадачи, но и ме измъчи. Затова, след поредния неуспешен опит, помолих жена ми да седне до мен и заедно, когато всичко отново бе запаметено и трябваше да го изпратя, да ми помогне. Опитахме от друг компютър, от друга операционна система, но пак се появяваше същия проблем. Това губене на информация се случи четири поредни пъти. Накрая достигнах до извода, че то със сигурност не е технически проблем, но тъмна духовна намеса навярно с цел книгата да не види бял свят. След кратка молитва и поредния неуспешен опит обаче изведнъж, слава Богу, промените най-накрая бяха запаметени и книгата беше изпратена успешно в редакцията за печат. Не съм сигурен защо Богдана Сиракова определи тази книга като най-силната, но предполагам, че това е така, защото е усетила дълбочината на характерите на главните герои – Петър и Павел. Мисля, че тя ми писа тогава, че вярата осмисля живота ни по чуден начин!
– „Не затваряй очи“ предизвика голям интерес сред читателите. Навярно, защото в книгата разказваш за една много силна вяра, която днес не се среща и която привлича като магнит. Или причината за този успех се крие някъде другаде?
– Когато разбрах, че книгата е излязла от печат си отдъхнах. Не знаех какво да очаквам, но бях щастлив. Скоро след това, когато започнах да получавам читателските отзиви бях приятно изненадан. И то не защото бяха много, но защото бяха наистина интересни и задълбочени. Аз съм грешен човек и целия този поток на хвалебствия безспорно ме радваше, но и събуждаше в мен доза гордост, което в духовен план не е добро нещо. Имаше читатели, които бяха усетили и почувствали неща, за които самият за не бях мислил, когато писах книгата, а това свидетелстваше за многопластовост и завършеност на труда ми. Друга възможна причина за успеха на книгата може би е откритостта и липсата на преднамереност, с която е написана. От началото до края бях напълно открит и честен, като излях цялата си душа в тези триста страници, а това мисля, че се усеща. Намерението ми беше да покажа, че вярата в Бога няма предел. Няма граници. Както и, че когато тя идва от цялото сърце, е безгранична. Точно тогава тя може и да върши чудеса. На първо място тези чудеса са плод на вярата, но те са и резултат от усилие и упорство на волята. Но нека да не разкривам детайли от повествуванието, за да е по-интересно на тези, които все още не са я прочели.
– Образът на Странджанския отшелник е необикновено ярък и запомнящ се. Вярваш ли, че е възможно в днешно време да съществува подобен човек или това е невъзможно?
– На този въпрос има два отговора. Първият отговор е човешкия, според който това е невъзможно. А то е невъзможно, защото такъв свръхчовек човек, които не се храни, почти не спи и постоянно се моли, няма как да съществува. Но веднага тук идва и противоположният отговор, който е християнския и според който такъв човек е съвсем реално да съществува. Дори и в днешно време. Защото светостта не се измерва с настоящия ден, тъй като Бог е извън времето, но тя е в зависимост от вътрешния стремеж на всеки човека към съвършенство. Целенасочено подсилих чертите на характера, които подчертават тихата лудост на отшелника Петър, за да се опитам да онагледя какво означават на дело Господните думи: „Аз не гледам тъй, както човек гледа, защото човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце.“ (1 Цар. 16:7). Затова и, когато в края на книгата отец Павел среща отшелника Петър и неволно чува неговата сгрешена молитва той е потресен. Като свещеник Павел отлично знае, че думите имат реална сила и, че те съвсем не са без значение. И особено пък ако човек се моли за нещо, което е неправилно и вредно. Но това е така само ако го извадим от контекста на случващото се. В повествуванието на цялото действието обаче то е логично и няма противоречие. На читателя веднага става ясна идеята на автора, че онова, което излиза от сърцето като чувство е много по-силно от самите думи, а то на свой ред води до убедеността в истинността на Господнята повеля: „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.“ (Мат. 6:1-2).
– Същото се отнася и за другия главен герой – отец Павел. Смяташ ли, че има човек на тази земя, който при подобни драматични обстоятелства би зарязал всичко и би тръгнал единствено със своята голяма вяра към неизвестното?
– Ще споделя нещо, което мисля, че не съм казвал досега. Едно от работните заглавия на книгата беше „Петър и Павел“. Бях се спрял на него, защото в един момент ми се струваше, че няма да е лесно да се определи кой точно ще е главния герой и кой второстепенния. Разбира се, всичко в романа се върти около Николина (сестрата на отец Павел) въпреки, че нейните реплики са ограничени. Но въпреки това цялата фабула, конфликт и външна и вътрешна борба водят постепенно и целенасочено читателя към срещата между двамата отци – Петър и Павел. Отец Павел е идеален образ. Той е безупречен столичен свещеник. Почти съвършен. Такъв вярващ и изпълнен с любов отец, разбира се, не съществува. Но тъй като в днешно време липсват достатъчно примери на духовници за подражание аз съзнателно създадох този чуден и необикновен герой. Ако оставим настрана пожелателния и художествен образ на Павел трябва да призная, че такъв свещеник, с такава безгранична вяра, едва ли може да съществува. Още повече, че той живее и работи в големия град. Но, от друга страна, щом той оживя на белия лист това означава, че все пак вярвам, че е възможно да съществува такъв човек и в реалния свят. Макар и вероятността за това да е нищожна. Отец Павел е колос на вярата. Той не си задава въпроса: „Дали Бог ще ми помогне?“ Той знае, че това ще се случи. Той е пример и за всички днешни християни. За тези от нас, които в мъката си са си задавали някога въпроса как да се молим, за да чуе Бог молитвите ни? Нека утихнем и се замислим. Има ли нещо, за което сме се молили дълго време и не сме получавали отговор? Има ли време, в което сме се чудили дали отговорът ще дойде изобщо? Плакали сме, постили сме и сме умолявали Бога, но въпреки това, уви, нищо не се случвало. Има хиляди християни по света, които обвиняват себе си за това, че не са способни да измолят нещо от Бога. Те знаят, че Бог е верен към всички смирени по сърце, че Той е добър, и че не иска да мъчи човека.
И все пак понякога отказва да отговори на молитвите ни. Тук възниква въпроса: защо? Всъщност Бог винаги ни отговаря, но ние не винаги разпознаваме Неговия отговор. Често възприемаме отговора Му като отхвърляне. И грешим. Можем да видим този принцип в действие, когато народът на Израел бил воден в робство в земята на Халдейците. „Какво бедствие! – крещели те тогава. – Бог е отхвърлил молитвите ни. Изоставени сме! Бог е оглушал за нас.“ В онези години имало разделение сред народа. Някои от юдеите останали в Йерусалим. Други били прокудени. Тези, които останали в Йерусалим били спокойни мислейки си, че Бог е чул молбите им и ги е благословил да останат и живеят на сигурно място. Но, за техен ужас, по-късно те били напълно унищожени с меч, глад и епидемии (Йерем. 24:10). А на другите, на онези които били отведени в робство, Бог им казал да Му се доверят, защото ги изпраща в Халдейската земя за тяхно добро (Йерем. 24:5). В онова конкретно тежко време прокудените юдеи не могли да проумеят Божията воля, но все пак проявили вяра и се доверили. И какво се случило в последствие? Именно те, изгнаниците, били върнати по-късно, за да възродят и издигнат отново страната си.
Правя това отклонение, за да покажа, че днешния православния християнин, а и всеки християнин изобщо, трябва да приема Божията воля с вяра и смирение. Пример за такова разбиране в книгата е възрастния свещеник Стефан, който постоянно умолява младия Павел да се откаже от намеренията си като престане всячески да се бори за живота на умиращата си сестра, да спре да упорства и да се предаде на Божията воля. Но тук идва и онзи преломен момент, който постепенно променя цялата картина. Отец Павел възкликва с вяра и болка от цялото си сърце: „Аз не упорствам. Аз обичам!“
– Не мога да не те попитам и какво се случва с идеята ти за първия християнски игрален филм, чиито сценарии е по твоя роман „Смисълът в живота“. Има ли надежда нещата да бъдат доведен до край или за съжаление това прекрасно начинание е обречено да пропадне?
– Когато в края на 2019 г. обявих идеята за филма имаше голям интерес и повярвах, че е въпрос на време нещата да се случат. Сценарият бе готов, почти веднага се намери режисьор, после се намери и продуцент, събра се екип и всичко потръгна. Светият Синод също даде своето благословение да започне филма, което бе прекрасно. Режисьорът Николай Генчев, няколко съмишленици и аз започнахме кампания за набиране на средства и нещата потръгнаха. Но скоро след това върху света изневиделица се стовари Ковид. Хората се уплашиха и се затвориха в себе си. По-късно пък настъпи и войната в Украйна. А това вече съвсем отказа онези, които първоначално бяха склонни да помогнат. Странно е наистина. Разговаряхме с толкова хора, които имаха и все още имат големи финансови възможности, контакти и влияние. Те обещаха да помогнат, но после поради гореспоменатите събития се уплашиха и отдръпнаха.
– Аз обаче все още се надявам да се намери някой заможен християнин, който да подпомогне благословеното дело и филмът да се случи. Казвал съм го преди и ще го кажа отново – този бизнесмен, този човек с възможности, който се свърже с режисьора и подпомогне целенасочено филма ще направи голямо добро не на нас, но на хилядите жадни за вяра хора, които ще гледат този филм през годините и ще се променят. Това ще е нещо като духовна инвестиция, която ще се върне като благословение стократно върху този който го направи.
Ще оповестя фактите. Към днешна дата за филма в банковата сметка на филмова къща „Синархия“ има постъпили дарения приблизително около 6 000 лв.. Ясно е, че това е нищожна сума за кино и с нея нищо не може да се направи. Тази сума обаче би могла да се използва успешно за реклама и разпространение. Една от моите последни надежди е да кандидатстваме в НФЦ през следващата година. И ако и оттам нищо не произлезе ще помоля Николай Генчев да върне обратно парите на хората, защото не е редно те да се задържат при положение, че няма надежда за реализация на филма. Той обаче е борбен и упорит и често ме упреква, че нямам достатъчно вяра и че, рано или късно, филмът ще се случи. Разбира се, възможно е. Бог знае.
– Има една поговорка, която гласи, че дори ние да не се занимаваме с политика, то политиката се занимава с нас. В тази връзка какво мислиш за тревожните военни събития, които се разразяват с пълна сила на по-малко от петстотин километра от нас? Как трябва да реагира християнинът на тях?
– Когато започна тази война бях шокиран и потресен, защото истински обичам Русия и не проумявах как е възможно да се случи подобно нещо. По темата се изписа много и нямам какво да добавя от светска гледна точка, но мога да се опитам да кажа нещо, което се отнася до християните. След избухването на войната аз не взех страната на Русия. Поради това скоро получих доста съобщения от приятели и читатели, които одобряваха инвазията и се опитваха да ме убедят в тяхната правота. В общи линии те изтъкваха няколко аргумента за „справедливостта“ на войната. Основните от тях бяха, че няма такава държава Украйна, защото тя всъщност е част от Русия; че украинците като цяло са лоши хора, повечето от тях са фашисти, и дори сатанисти, и затова трябва да бъдат наказани и избити; както и че злото, което украинците са извършили над част от местното население в Донбас, трябва да бъде овъзмездено. Очевидно е, че от тези няколко отправни пункта само последният си заслужава да се обсъди. И то само от християнска гледна точка. За невярващия човек възмездието е нормално нещо. Но така ли е за нас християните? Факт е, че за съжаление в тези източни области на Украйна в предходните години имаше насилие и убийства над мирните жители. Но нима това беше правилният отговор? Да се направи опит да се подчини и заличи цяла една държава? И когато това не се случи, според първоначалния план на Кремъл, Украйна да бъде заплашвана с ядрено оръжие, за да престане да се съпротивлява?
Нека тези, които се смятат за християни и които, поради някаква сантиментална симпатия, подкрепят агресора да знаят, че инвазията на Русия в Украйна не е благословена! Защото това не е защитна война на руския народ. Не е отбранителна. Тя бе започната от Владимир Путин с намерението да обедини двата народа. А това се оказа обречена кауза. Любов насила става ли? Може ли да накараш някой да те обича като му опреш пистолет в тила? Добре е да си припомним, че Христос не ни учи, че трябва да отвръщаме на злото със зло. Господ Иисус Христос благовести ясно: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.“ (Мат. 5:9). Оттук следва, че отмъщението е чуждо на всеки християнин. Представете си, че видите няколко души да бият паднал човек на земята. Каква ще е първата ви реакция? Та нали веднага ще се спуснете да му помогнете. Това е естествено. Едва ли ще започнете да разпитвате защо точно го бият. И ако се окаже, че го бият, защото е извършил нещо лошо, ще се отпуснете и ще насладите на жестокостта. Вижте какъв хубав пример ни е дал сам Господ в Евангелието, който можем да отнесем и към настоящата ситуация, защото Господните думи са универсални. Юдеите били заловили една жена в прелюбодеяние. Законът повелявал заради постъпката й тя да бъде убита. Обвинителите й попитали Христос как да постъпят с нея, тъй като искали да Го изкушат. Той им отвърнал: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.“ (Йоан 8:7). Забележете, Христос не казал, че тя е невинна. Не я оневинил. Нито пък после, когато юдеите я пощадили, я поощрил да греши. Напротив, казал й ясно: „Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши.“ (Йоан 8:11).
Същото е и сега в нравствен план. Това че някога украинците са извършили престъпления в източната част на страната не дава право на Русия за война и възмездие! Правилната християнска позиция не е разбира се да оневиним греха, но в никакъв случай и да овъзмездяваме. Нека също и да си припомним, че още в първите дни след навлизането на руската армия в Украйна имаше официално писмо, подписано от четиристотин руски свещеници и монаси, които по съвест се обявиха срещу инвазията. А към днешна дата руските духовници неодобряващи войната са почти две хиляди. Също така е неприемливо да се гледа на света през призмата на черното и бялото, защото се забелязва и такава тенденция сред някои православни християни, които поставят подобна разделителна линия по повод на войната. Тя гласи: „Ако не си на страната на Русия то значи, че си против всички християнски ценности и подкрепяш джендър-идеологията, гей-парадите, абортите, евтаназията, изънбрачното съжителство и т.н.“ Това е неправилно разделение. Ако си против войната на Русия срещу Украйна това съвсем не означава, че попадаш в групата на тези, които са в подкрепа на изброените неща, прокламирани днес от западната цивилизация. Светът не е черно-бял. Джендър-идеологията, гей-парадите, абортите и т.н. определено противоречат на християнския мироглед. Това обаче съвсем не означава, че тези хора по природа са зли и дори нямат право на живот, както официалната пропаганда в Кремъл се опитва да ни внуши.
Нека се смирим и преосмислим вярата си. На кого всъщност служим? Господ ни казва: „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8). Може би пък Господ не счита нашата съвременна вяра за вяра въобще. Дали пък, така наречената, наша вяра не е толкова обслужваща нас самите, че се е превърнала в мерзост за Господ? Без значение колко много стихове от Библията и от светите отци знаем, вярата, когато е в служба на политиката и на нас самите е извращение на истината. Сравнете нашата материална вяра с вярата на светците. Историята е пълна с примери на всеотдайна любов. Ако надникнем в живота на великите вярващи хора ще видим само святост и себеотрицание. Същността, която светите мъже и жени още от началото на историята са търсили, не е била пари, къщи, успехи, наслади и безоблачен живот, но напротив. Вярата на Авел била съсредоточена само върху праведността. Затова и Бог го дарил с нея. Вярата на Енох била толкова целеустремена към Бога, че той приживе бил напълно преобразен. Тази негова чудна вяра имала единствен мотив – да познава Бога и да Му угоди. Вярата за Ной била постоянен стремеж за пребиваване в страх и почит пред Бога. Авраам цял живот не спирал да си припомня, че е чужденец на тази земя. Той сърдечно умолявал Бог да не разрушава Содом, защото бил изпълнен с любов към всички хора (Бит. 18: 23 – 32). Обещанието, което Бог му дал било истинско духовно благословение, сбъднало се преизобилно, но въпреки това той никога не се възгордял, а прекарал живота си в една скромна шатра.
След идването на Христос на земята тези примери на безрезервна любов, себеотрицание и истинско смирение се разпрострели и умножили в Неговите светии още повече. Само един пример ще приведа (от Русия от 19 век), който е трогателен. Известно е, че един от най-великите руски подвижници Св. Серафим Саровски не дръзвал да убие нищо живо. Дори муха или комар. Толкова бил кротък, чист и богобоязлив. Негови съвременници свидетелстват за външния му вид, че бил отекъл от ухапванията на комарите, защото не ги пъдил и убивал, а ги оставял да го хапят. Кой от нас, днешните материални християни, които толкова обичаме да раздаваме присъди, може да се похвали дори с малка част от тази съвършена любов към хората и към всичко живо?
Затова нека не се увличаме от злобата на днешния ден, но да пазим съвестите си чисти.
– Според много хора, които прочетоха „Не затваряй очи“ тя е изключителна и невероятна. Възнамеряваш ли да напишеш сценарий за игрален филм и по нея или това е трудоемка задача?
– Може би ще прозвучи нескромно, че го казвам, но за тази книга наистина получих много положителни отзиви, което ме кара да вярвам, че трудът ми си е заслужавал. Странно ще е при положение, че сценарият за „Смисълът в живот“ не е реализиран да мисля за друг сценарий, но идеята да се напише такъв и по тази книга вече дойде като предложение от доста хора, на които вярвам, затова ще го направя. А ако някой ден, дай Боже, „Смисълът в живота“, стане на филм, то тогава „Не затваряй очи“ ще бъде негово естествено продължение. Разбира се, трудно е да се пише нещо, към което на този етап никой не проявява интерес. Но аз вярвам, че някой ден България ще бъде събудена от дълбокия сън на материализма и в нея, както е в останалите държави с традиционно православно изповедание, най-накрая ще започне да се случва и християнско игрално кино. Защото макар и, към днешна дата, да имаме над сто документални филма за вярата, не трябва да забравяме, че те са профилирани и предназначени за малка аудитория и не достигат да широкия зрител. Докато ако се сдобием с един, два или повече игрални православни филма това ще е преломен момент за нашата държава, защото то неизбежно ще поведе към храма хиляди лутащи се души, ще им вдъхне вяра и надежда и ще осмисли живота им. А какво по-хубаво може да има от това.
– Работиш ли върху нещо ново и ако „да“ – какво е то? Роман или нов сборник с разкази?
– В момента нямам сили да започна работа върху нещо ново. Но преди около месец (през един петъчен следобед) неочаквано в главата ми започна нетипичен бърз поток от мисли и идеи. Стъписах се. Бях на работа и това толкова ме разконцентрира, че ми се наложи да се усамотя някъде, за да запиша набързо на няколко хвърчащи листчета основната идея, която ме споходи тогава. Тя така бързо се изля в съзнанието ми и беше толкова детайлна и завършена, че още се чудя какво точно се случи в онзи следобед. За съжаление оттогава измина доста време, а тези листчета все още стоят разпилени на шкафчето ми, но надявам се, че някой ден ще им дойде и на тях времето. Това ще е роман, чието заглавие мисля да бъде: „С теб завинаги“. Но да видим какво ще излезе. Засега не искам да се ангажирам с обещания и срокове.
– Какво би пожелал на своите читатели?
– Преди да им пожелая каквото и да е бих искал да им благодаря, че четат книгите ми. Те знаят, че това което пиша е искрено и сърдечно и, че е огледало на душата ми. Както и да изкажа своята признателност на издателство „Еделвайс“, защото благодарение на вас книгите ми достигат до своята аудитория.
Бих пожелал на читателите ми, а и на всички хора, да имат повече любов, вяра и мир. Живеем в смутни и разделни времена, в които шества духът на всезнанието. Всеки е убеден, че знае много по всички въпроси. Тази заблуда идва от лесния достъп до многото информация. Нека помним обаче, че знанието е сила, но то е и тъга. Казал го е премъдрия цар Соломон. „Голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга.“ (Екл. 1:18). Докато любовта не носи страдание, не носи тъга, но щастие, мир и свобода. Нашите души са безсмъртни. Онова, което ще отнесем с нас от този свят и което ще ни ползва във вечността след нашата физическа смърт са единствено вярата в Бога, любовта и вътрешния мир. Пожелавам го на всеки. Имайте вяра, мир и любов в душите. Те ще ви направят благодарни, смирени и щастливи и в този живот и в отвъдния. Пожелавайте това и на другите. Пожелавайте на всички хора да имат мир, разбирателство и любов. Дори и на онези, които поради някакви причини не ви обичат и харесват. Тогава на душите ви ще е леко и ще сте изпълнени с постоянен мир и любов. А това всъщност е най-ценното. Затова и в прощалната Си беседа Господ завещава на учениците Си, и на всички нас, на първо място мира: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Йоан 14:27).
