Християнство.бг
Известно е, че дипломацията, а особено църковната дипломация в православния свят, е процес, който няма нито истинско начало, нито край. В този свят времето често се измерва с десетилетия и векове, а решенията рядко се вземат публично и бързо. Но 2026 година показа, че част от въпросите, свързани с Македонската православна църква, вече не могат да останат зад затворените врати на църковната тишина. От комуникацията с обществеността, през влиянията върху МПЦ-ОА, до дилемите около Томоса и бъдещето на автокефалията – македонското издание „48 Часа“ разговаря с Марян Николовски, журналист, който повече от две десетилетия следи религията, църковните процеси и отношенията в православния свят.
48 Часа: Дали Македонската православна църква днес повече комуникира с обществеността или се опитва да я контролира?
Марян Николовски: Ако трябва с едно изречение и най-общо да се отговори на този въпрос, тогава нито едното, нито другото. МПЦ-ОА просто не се интересува от обществеността. За съжаление това е фактическото състояние вече дълго време. МПЦ-ОА живее в свой затворен свят. В този свят тя не вижда причина за сериозна комуникация с обществеността, освен протоколна. В този свят нищо не я засяга – каквото и да напишат медиите за нея, това не я интересува. Ако апостолите прилагаха модела на висшия клир на МПЦ-ОА, тогава християнството вероятно нямаше да стигне дори до Дамаск. Но това е положението. Християнството е религия на общуването, на комуникацията, на предаването на словото от човек на човек. МПЦ-ОА е институция, която функционира на принципа „не разклащай лодката“…
Тук говорим за общото отношение на МПЦ-ОА като църква по отношение на връзката с обществеността.
Но в МПЦ-ОА имаме и друга ситуация. Има духовници, които умеят да комуникират и изграждат отношение с обществеността. Но опитът показва, че този профил свещеници, владици и монаси след известно време се сблъскват със съпротивата, която идва отвътре в църквата, и тези хора най-често след известно време се оттеглят от публичността, където може би са били харесвани както от медиите, така и от самата общественост.
Това отваря дилемата какво всъщност се случва в самата църква, което пък е косвен отговор и на втората част от въпроса. Да, вероятно някъде във върха на МПЦ-ОА съществува опит за контрол, но повече за контрол върху това кой и какво говори от клира и дали трябва или не трябва да говори. Разбира се, и тук има изключения, които по-скоро се отнасят до определени структури, които трябва да изграждат друг наратив – наратив, който често не е нито християнски, нито достоен за църквата, но очевидно е желан от нейното ръководство. Наратив, който по същество е популизъм и за който очевидно не важи необходимостта да бъде контролиран.
Но нека бъдем ясни. Този дискурс не е част от мейнстрийм медиите – той е структура на социалните мрежи.
48 Часа: С оглед на вашия опит с реакции от Синода, къде е границата между духовния авторитет и институционалния натиск?
Марян Николовски: Това е съчетание. Духовният авторитет на практика най-често трябва да предизвика форма на автоцензура. Защо? Защото ако критикуваш духовния авторитет за някои негови постъпки, тогава в очите на по-голямата част от вярващите ти не го „уважаваш“. Те гледат на духовния авторитет като на абсолютна истина. Знаеш – владиката не може да лъже, не може да прави нещо, което е против ученията на Църквата, и по тази логика всяка критика към който и да било духовен авторитет е сблъсък с гнева на обществеността, защото ти рушиш представата, която вярващият има и не иска да промени. И именно това трябва да предизвика у теб като журналист автоцензура. Страх да пишеш каквото и да било и каквато и да е форма на критика. И за съжаление в много случаи това успява.
Институционалният натиск е втората фаза, ако при теб не проработи автоцензурата. Той може да има различни форми, но най-често това са „добронамерени съвети“ от хора, които могат да имат влияние върху теб.
48 Часа: Когато църквата влиза в медийни наративи и политически теми, това естествена роля ли е или знак, че вярата се използва като инструмент? Виждаме ли искрена духовна грижа или стратегическа комуникация?
Марян Николовски: Зависи за какво става дума. Аз не съм привърженик на тезата, че Църквата трябва да мълчи. Напротив, смятам, че тя трябва да има своя политическа теология в съвременния свят. Църквата не е само институция за венчавки и погребения. Тя трябва и е длъжна да играе ролята в обществото, която ѝ принадлежи. Но не ролята на политически придатък на властта, а напротив — тя трябва да бъде критик на неморалното, трябва да бъде съвестта на нравствените ценности. Църквата трябва да говори за ценностите на демократичните общества. Трябва да бъде проповедник на справедливостта. И това са политически наративи, но наративи в полза на ценностите. Църквата не трябва да бяга и от спорните теми – спорни в смисъла на нейните учения – но по тези теми тя трябва да бъде двигател на диалога, а не инструмент на определени структури за сатанизация.
48 Часа: Вие твърдите, че в публичното пространство се налагат „фалшиви теми“ около МПЦ-ОА. Кой има интерес да отклонява вниманието от истинското състояние в църквата? И дали медиите несъзнателно стават част от тази игра?
Марян Николовски: Когато говорим за отношенията между медиите и МПЦ-ОА, трябва малко да се върнем назад в историята. Това бяха годините, когато съществуваше по-голям национален интерес, а именно въпросът за признаването на МПЦ-ОА – период, в който медиите изиграха ключова роля, за да изградят един стъклен похлупак, в който живееше висшият клир на МПЦ-ОА. Тази история приключи на 9 май 2022 година, когато Вселенската патриаршия върна МПЦ-ОА в канонично единство. Оттогава македонската църква е канонична църква, към която са насочени погледите както на местната, така и на международната общественост. Всичко, което се случва в МПЦ-ОА днес, се чете и наблюдава във всички православни центрове по света и това е сериозното предизвикателство, с което според мен МПЦ-ОА в момента не успява да се справи.
Ще ви дам един пример. Знаете ли, че МПЦ-ОА няма официален сайт? Съществува един интернет сайт — www.mpc.org.mk — който реално никога не стана официален сайт на МПЦ-ОА, защото беше създаден и поддържан от Струмишката епархия, а голяма част от епархиите дори не му обръщаха внимание. Но дори и този сайт, ако го разгледате, ще видите, че в него почти няма нищо. Вместо единна стратегия за комуникация, днес всяка епархия, всеки манастир и всяка вътрешна институция имат свои сайтове, на които популяризират собствените си политики. Междувременно МПЦ-ОА създаде информационен сайт, в чиято редакция има над десет души, но заради изключително проруския дневен ред на този сайт, в един момент МПЦ-ОА беше принудена да се дистанцира от него, което само по себе си е парадоксално.
И така стигаме до медиите и тяхната роля. За съжаление тя все още е повърхностна, защото огромна част от медиите се фокусират върху състоянието в МПЦ-ОА най-често тогава, когато възникне някой по-голям проблем. Една от причините е и това, че в Северна Македония вече няма журналисти, които да познават проблематиката на религиозните общности, които да са едновременно медийно и религиозно образовани, и в такава ситуация Църквата поема ролята да моделира общественото мнение винаги, когато се почувства засегната, представяйки своята „истина“ като абсолютна истина.
48 Часа: Колко прозрачна институция е МПЦ-ОА?
Марян Николовски: Толкова, колкото тя самата иска да съобщи. МПЦ-ОА по същество е затворена институция, особено когато става дума за нейното вътрешно състояние. Тук според мен проблемът е и в законовите регулации на държавата, които предоставят на религиозните общности ненужно привилегирован статут. И това не е само при МПЦ-ОА, а и при ИВЗ (Исламска верска заедница – на български – Ислямска религиозна общност, бел. ред). Останалите са малки религиозни общности и църкви, към които обществото няма особен интерес. Но тези две институции са доста мощни и големи. Те обединяват почти 90% от населението на държавата. Вземете данните от едно от последните изследвания за имуществото на тези две религиозни институции и ще видите, че те нямат прозрачност не само към вярващите, но и към държавните институции. Знае ли някой в държавата с колко пари разполагат днес МПЦ-ОА и ИВЗ? Не. Знае ли някой с какво се занимават тези религиозни общности в държавата? Не. И тук вече възниква съмнението, което за съжаление трудно може да бъде проверено дори чрез процедурите за достъп до обществена информация, когато става дума и за държавни институции.
За разлика от тази ситуация, в други държави положението е много по-ясно. Например Гръцката църква и Румънската църква всяка година публикуват данни за участието си в социалния живот на обществото. Парадоксално е, че нашата църква се представя публично като някаква бедна религиозна институция. Това изобщо не е така.
48 Часа: Ако църквата търси доверие от вярващите, защо едновременно избягва да отваря чувствителни въпроси — от финансите до вътрешните конфликти?
Марян Николовски: Защото се страхува, че ще загуби ореола си на институция „закрилник на идентичността“. Тя не иска вярващият да знае, че църковното имущество се използва за бизнес интереси. И ако тези инвестиции са за Църквата, за нейната по-голяма активност в социалния аспект на обществото, те не са спорни, защото всеки има право да управлява имуществото си, включително и църквата. Но нека видим какво от тези инвестиции е реинвестирано именно в тази сфера? Църкви строят ктитори. Домове за деца без родители няма. Болници за бедни няма, а например Румънската църква има хиляди такива институции. Да, има случаи, когато някои манастири и някои епархии по собствена инициатива работят в тази посока, но нека ги попитате дали и колко годишно получават от църковната каса за поддържането на тези центрове за лечение на зависими или за няколкото обществени кухни.
Що се отнася до вътрешните състояния в Църквата, те имат свои по-дълбоки корени, които водят началото си отпреди 30–40 години. И мисля, че това е по-скоро въпрос на самозащита, отколкото потребност обществеността да бъде запозната с тях.
48 Часа: Днес вярата в Македония повече духовен въпрос ли е или въпрос на власт, влияние и ресурси? Къде свършва религията и къде започва „църковният бизнес“?
Марян Николовски: Това зависи от призмата, през която се гледа на този въпрос. В Македония има изключително отдадени вярващи, които живеят живота си според принципите на своята вяра. Има и добри теолози, посветени свещеници, владици, които са посветили живота си на Бога. И тези елементи изграждат красива мозайка на онова, което означава живот според вярата. Те често имат и много положителна роля в обществото, защото прилагат християнския мироглед на практика. Помагат, даряват, участват в благотворителността на обществото.
Разбира се, в Църквата има и други — онези, които гледат на нея като на позиция на власт, удобство и недосегаемост. Когато гордостта стане основа на нечие поведение, тогава там свършва вярата и започва потребността Църквата да се използва за лични облаги. Самата позиция на висшия клир носи риск от удобство, ако не се разбира като позиция на много голяма отговорност. Когато се отдадете на усещането, че някой е длъжен да ви целува ръка и възприемате това като позиция на власт, тогава такова поведение лесно преминава в позиция на надмощие. А надмощието изисква още и още по-голяма власт. Властта върви с парите, а парите – с бизнеса, и в такъв случай църквата е само инструмент за задоволяване на собствените страсти.
48 Часа: Вашият случай с призоваването пред църковен съд (навремето) отвори една дилема: може ли църквата да съди журналисти?
Марян Николовски: От днешна гледна точка мисля, че това беше резултат от упражнен натиск върху Синода от външни фактори, които имаха за цел да ме накарат да замълча, защото аз и още няколко души открито пишехме, че МПЦ-ОА върви към руския църковен свят. Това всъщност сега става все по-видимо. Инициатори бяха двама владици, подкрепени и от още един или двама други. Църквата има право да започва църковни съдебни процеси, но това най-често са случаи, свързани с дейността на клира. Може да съди и вярващи, но има точно определени канонични правила за какви случаи. В тези земи има доста добри канонисти и никой от тях не е посочил, че журналисти или обществени личности могат да бъдат изправени пред църковен съд заради публично изразени позиции.
Но благодарение на широката общественост, колегите, интелектуалните среди на обществото и международните представители, Синодът се оттегли от тази небивалица — поне аз мисля, че се оттегли…
48 Часа: Дали това е опит за заглушаване на критиката или симптом на по-дълбока криза в комуникацията на МПЦ-0А?
Марян Николовски: Разбира се, целта беше заглушаване и това е един от погрешните инструменти, към които МПЦ-ОА се опита да прибегне. Същото, както сега се случва в СПЦ, където патриархът чрез такива църковни съдилища санкционира двама теолози заради критика към режима на Вучич и ролята на СПЦ в този режим. Но там все пак ставаше дума за теолози, макар че и това не е аргумент за техните санкции, които бяха изцяло политически мотивирани.
Самият факт, че МПЦ-ОА изобщо е обмисляла подобно нещо, показва наличието на сериозна и дълбока криза в комуникацията, с която самата МПЦ-ОА се сблъсква.
48 Часа: Ако трябва да бъдете искрен – кой е най-големият проблем на МПЦ-ОА днес: външните влияния или вътрешната затвореност?
Марян Николовски: Това може да се раздели на две проблемни линии. Вътрешната затвореност със сигурност е проблем и този проблем се отразява върху доверието в дългосрочен план. Колкото по-затворени, толкова по-недосегаеми. Но в днешния съвременен свят, особено сред младите хора, такава затвореност не поражда мистичност, която би трябвало да провокира интереса им към Църквата. Напротив — съвременният свят и съвременният млад човек разпознават в затвореността липса на прозрачност и затова днес имаме все повече млади хора, които гледат на Църквата като на старомодна, нееволюирала институция, която или не ги привлича, или ги привлича много рядко. Този проблем със затвореността е една линия на деградация на Църквата.
Но според мен много по-съществен е външният натиск. Знаете, за обикновените вярващи това не е лесно разпознаваемо и не е нещо, което те могат да определят като проблем или заплаха. Но през последните три години аз забелязвам драстични промени в МПЦ-ОА, които са под влияние на външни фактори. А тези фактори са ясни – руско-сръбските църковни интереси.
Защо казвам това? МПЦ-ОА, както и всички поместни православни църкви от този регион, включително и от малко по-широкото пространство, са църкви, които в своя богослужебен типик, в структурата на своята иконография и в характера на църковните сгради принадлежат към византийската църковна култура и богослужение. Това се различава единствено от руската постановка на църковна идентификация. И сега мнозина не забелязват, но онези, които умеят да разпознават, виждат определени отклонения в някои области, особено в богослужебния типик, които от византийски се трансформират в руски. Защо е така – не знам, но съм напълно сигурен, че ако този руски културно-духовен белег беше присъщ за Северна Македония и за нейната църква, той щеше да бъде внесен в църковния живот още от свещениците, а по-късно и от висшия клир, които възстановяваха автокефалията на МПЦ-ОА още от 1944 година. Но те са останали верни на византийските обреди – нещо, което днес тихо, но отчетливо, някои структури в МПЦ-ОА изоставят. Тъй като никой разумен човек не може да разбере защо и в чия полза се прави това сега, тогава съвсем открито това може да се определи като проблем на външно влияние. В дългосрочен план този проблем може да бъде сериозен и предизвикателен.
Руските външни влияния върху МПЦ-ОА имат и още едно трето измерение – да предизвикат моделиране на общественото съзнание в полза на политически интереси, тоест руският църковен и политически наратив да стане църковна, а по-късно и политическа идеология в Северна Македония. А този наратив противоречи на стратегическите национални интереси на държавата, дефинирани още от нейното обявяване на независимост – пълноправно членство в НАТО и ЕС, ясно изразена проевропейска ориентация на обществото. В руския наратив тези цели се определят като „западно зло“, което унищожава православието.
48 Часа: И дали изобщо Църквата има стратегия как да възстанови доверието сред вярващите?
Марян Николовски: Не знам дали изобщо в ръководството на МПЦ-ОА мисли в такава посока, тоест дали изобщо се поставя въпросът дали МПЦ-ОА има нарушено доверие сред вярващите, за да има нужда от възстановяване на някакво доверие. Напротив, аз мисля, че МПЦ-ОА смята, че се ползва с високо доверие сред вярващите и това я прави спокойна в настоящата ѝ позиция. Поради тази причина тя не се тревожи особено за начина си на комуникация с обществото, който – за съжаление, от наша гледна точка – е слаб. Например, знаете ли, че предстоятелят почти 15 години не е дал видео интервю за медиите? Колко професори от Богословския факултет разпознавате по публичните им изяви в медиите? Кой да възстановява това доверие?
48 Часа: За финал – вечният въпрос за Томоса. Какви са вашите прогнози като журналист, който следи ситуацията повече от две десетилетия: какво решение може да се очаква, чака ли Фенер или Белград?
Марян Николовски: МПЦ-ОА имаше исторически шанс да завърши автокефалията си без никакви проблеми и да стане равноправна поместна православна църква още през 2022 г. Ня 9 май същата година беше въведена в този процес чрез решението на Вселенската патриаршия да върне МПЦ-ОА в канонично единство. Оттогава всички поместни православни църкви приеха решението на Вартоломей и днес всички те служат с македонските йерарси. Освен това Вселенската патриаршия остави възможност правният статут на МПЦ-ОА да бъде решен в съгласие със Сръбската църква. Там имаше два въпроса: първият – искането за съгласие за автокефалия, и вторият – разрешаването на църковната неяснота на територията на Северна Македония, където съществуваше друга църковна структура в лицето на ПОА (Православна Охридска Архиепископия, бел. ред.).
Тези две въпроса Сръбската църква ги затвори с документ, който нарече Томос. Но въпреки че уреждането на правния статут на МПЦ-ОА беше направен от СПЦ по този начин, документът беше важен, за да може МПЦ-ОА да го използва като съгласие за издаване на Томос за автокефалия от Вселенската патриаршия. Нещата можеха да приключат до края на 2022 година и около Рождество Христово през 2023 Вселенският патриарх Вартоломей да дойде в „Света София“ в Охрид и да донесе акта, с който официално се възстановява Охридската архиепископия. И всички поместни православни църкви щяха да го приемат, защото за него предварително СПЦ вече беше дала съгласие. Но се случи съвсем различен развой.
Определени структури в и около МПЦ-ОА започнаха да налагат тезата, че Томосът от СПЦ е достатъчен, паралелно извадиха емоционални теми като именуване и ред други неща, и процесът тръгна в посока, която всъщност желаеха СПЦ и разбира се Руската църква, а именно – да се прекъсне процесът на окончателно верифициране на автокефалията от Вселенската патриаршия.
Днес, от дистанцията на времето, а и много фактори сочат за това, според мен това беше класически руски натиск, упражняван върху МПЦ-ОА. С какви методи и по какъв начин не знам, но времето ще покаже, че решението на МПЦ-ОА да се оттегли от този процес не е било автохтонно, а резултат от руски и сръбски натиск.
Сега нещата са в status quo. Докога – не знам, но знам, че някои поддръжници на тезата, че с томос от СПЦ МПЦ-ОА е автокефална, сега говорят по различен начин, тоест че процесът трябва да продължи. Какво ще се случва в тази област е уравнение с две неизвестни. Едната неизвестна е МПЦ-ОА, другата е държавната политика.
Само един пример ще посоча. Настоящият президент беше в Турция на официална среща с турския президент. Не видях тя да отиде и на посещение във Фенер. Вероятно това ще бъде първият държавен президент, който е бил в Турция, но не се е срещнал с Вартоломей. Да припомня, че и Борис Трайковски, като протестант, активно работеше по въпроса за автокефалността на МПЦ-ОА. Това допълнително показва, че МПЦ-ОА не от вчера или онзи ден, а още от обявяването на независимостта на Северна Македония води процеса за автокефалия чрез Вселенската патриаршия.
Моите лични оценки са, че в средносрочен план в МПЦ-ОА ще разберат, че са били изиграни от Руската църква поради нейните интереси. Освен това в краткосрочен план е възможно да има и значителни промени в отношенията със Сръбската църква, които и в момента са предимно в полза на СПЦ. Остана и една незабелязана ситуация – честването на празника на свети Сава тази година в Скопие. За разлика от миналата година, когато на тържеството присъстваха и архиепископ Стефан, и патриарх Порфирий, тази година като представител на МПЦ-ОА беше Тетовско-Гостиварският митрополит Йосиф. Знаете ли, че той е седял на предпоследния ред в залата на Македонския народен театър? Какво е било изпратеното послание към МПЦ-ОА остава само в рамките на висшия клир.
И най-важното е личното отношение на патриарх Вартоломей към МПЦ-ОА, както и към определени кръгове от политическия живот в страната, които, ако МПЦ-ОА не използва в близко време, може завинаги да загуби шанса за признаване на нейната автокефалност. Не че тя не е самостоятелна, но тук говорим за равноправното ѝ приемане като автокефална в целия православен свят – нещо, което в момента не е фактическо положение.
Само ще напомня, че на едно от последните синодални заседания, на които участваше вече покойният митрополит Тимотей, самият той е поискал в протокола да бъде вписана неговата позиция, че МПЦ-ОА с томос от СПЦ не е автокефална църква и че автокефалността идва с томос от Вселенската патриаршия. И затова казвам, че не бива да се изпуска патриарх Вартоломей, защото той е във възраст, в която само Бог знае колко още време му е отредено на земята. А след това всичко може да се случи – особено ако на трона във Фенер дойде някой от групата владици, които още през 2022 година бяха против решенията на патриарх Вартоломей.
Настоящият висш клир на МПЦ-ОА е на исторически кръстопът – или историята ще ги запише като възстановители на автокефалността, или като закрепващи автономията в рамките на юрисдикционните граници на СПЦ. Изборът е техен.
