Християнство.бг
Лалю Метев
Излъчването на предаването „Религията днес“ в деня, в който България почита паметта на жертвите на комунизма, поставя сериозен въпрос за манипулативната интерпретация на историческите факти и моралната отговорност на медиите и религиозните институции. Това предаване, появило се след спирането на „Вяра и общество“ с Горан Благоев – решение, наложено под натиска на генералния директор на БНТ Емил Кошлуков в услуга на Св. Синод – ясно демонстрира опитите за контрол върху общественото мнение и духовността чрез целенасочени интерпретации на религиозни и исторически събития.
Ние можем само да предполагаме – макар и да имаме своите догадки – защо досега не сме получавали покани за участие в подобни уж сериозни предавания, когато става въпрос за автентичната памет за гоненията и репресиите срещу Църквата и жертвите на комунистическия режим. За разлика от редица абонирани за ефира персонажи, като например другарката Дърева.
Мъчениците на вярата и съпротивата срещу тоталитаризма
Сред мъчениците на вярата, посрещнали гонения и насилие заради своята духовна позиция, се нареждат приснопаметните митрополити Борис Неврокопски (убит) и братовчед ни дядо Михаил Доростолски и Червенски, както и архимандритите Наум (протосингел във Варна, убит), Ириней (Донко Попконстантинов; протосингел в София, убит), Паладий (Димитър Данов; протосингел във Видин, убит) и Василий (Трингов; бивш протосингел в Русе, също наш родственик, подложен на жестоки репресии и лагери). Към тях се присъединяват и рилските йеромонаси Аверкий и Савел (и двамата убити), монах Виктор (в Русе; убит) и архиерейският наместник Петър В. Дивизиев (в Разлог; убит). Те са само една незначителна видима част от духовните водачи, които не се подчиниха на натиска и останаха верни на убежденията си.
Тези духовници разобличиха комунизма не само като политическа система, но и като идеология, която замества Божия ред с утопични обещания за земно щастие, лишени от трансцендентен смисъл. Техният живот и страдания свидетелстват за неразривната връзка между вярата и борбата за свобода и правда, превръщайки ги в ярки примери за съпротивата срещу манипулациите на тоталитарните режими.
Паметта за тях трябва да бъде съхранявана и защитавана от опитите за изопачаване на историческата истина и фактология – явление, което все по-често се наблюдава както в медийното пространство, така и в определени религиозни предавания и среди, където нерядко се правят опити за омаловажаване или дори оправдаване на престъпленията на комунистическия режим.
Изказванията на Георги Тодоров: опасни и неточни
Георги Тодоров, който сам се представя за богослов, направи в своето участие в предаването изключително скандални и подвеждащи твърдения, които изопачават историческата истина и подлагат на съмнение значението на жертвите на комунистическите репресии. Той безцеремонно заяви, че след 1956 г. не е имало преследвания срещу вярващите, а тези преди това били „някакви си“ и не толкова значими – едно напълно невярно и манипулативно твърдение, което игнорира документираните случаи на репресии срещу духовенството и миряните дори след тази година.
Най-фрапиращото му изказване обаче е твърдението, че ако някой е бил преследван заради вярата си, това означавало, че Бог не е бил благосклонен към него. Според Тодоров, тези, които притежавали „истинска“ вяра, били под „божествена защита“ и следователно не са пострадали. Тази логика води до чудовищния извод, че свещениците и миряните, които са били убити, хвърлени в затвори или изпратени в лагери, просто „не са заслужавали“ Божията закрила. Това не само противоречи на основни християнски учения, но и представлява дълбоко неморален опит за оправдаване на репресиите срещу невинни хора.
Опасните морални и теологични изводи
Твърденията на Тодоров водят до изключително опасни изводи, които не само се опитват да оправдаят комунистическите репресии, но и обезценяват страданията на жертвите, поставяйки под съмнение тяхната морална и духовна стойност. Според неговата логика, ако някой е бил преследван или подложен на насилие, това означава, че не е бил „достоен“ за Божията защита – теза, която е както теологически несъстоятелна, така и морално неприемлива. Подобно разбиране не само изкривява историческата истина, но и внушава, че жертвите сами са виновни за своето страдание – идея, която е дълбоко несправедлива и чужда на християнското учение.
В действителност, страданието на преследваните не е свидетелство за липса на Божията благодат, а напротив – за тяхната вярност към истината. Християнството учи, че Бог е на страната на угнетените, а не на техните гонители. В Евангелието на Матей (5:10) ясно се казва: „Блажени са гонените заради правдата, защото тяхно е небесното царство.“ Тази библейска истина недвусмислено показва, че преследването заради праведността не е знак за Божие отхвърляне, а за принадлежност към Неговото царство.
Апостол Павел в Римляни (8:35) подчертава, че нищо не може да отдели вярващия от Божията любов: „Кой ще ни отдели от Христовата любов? Труд или притеснение, или гонение, или глад, или голота, или опасност, или меч?“ Това послание утвърждава, че страданието не е доказателство за духовна слабост, а част от пътя на вярата, по който мнозина са преминали в историята, устоявайки на изпитанията с достойнство.
Следователно, опитите да се легитимират репресиите чрез религиозна аргументация представляват не просто историческа подмяна, но и дълбоко морално крушение, което извращава самата същност на християнското послание.
Опасни изводи и теологични заблуди
Изказванията на Тодоров водят до сериозни теологични и морални заблуди, основани на погрешно разбиране за Божията воля, вярата и страданието на вярващите. Най-същественият проблем в неговите твърдения е опитът да противопостави страданието на „истинската“ вяра, като внушава, че преследваните не са били под Божията закрила. Това противоречи на основополагащи християнски принципи и на многобройни библейски текстове, които подчертават, че страданието не е показател за липса на Божията благословия.
В Евангелието на Йоан (16:33) Христос заявява: „В света ще имате скърби, но дерзайте, Аз победих света.“ Това ясно показва, че страданието не е несъвместимо с Божията любов и че вярата не предпазва вярващите от изпитания – напротив, често ги води към тях. В Посланието до римляните (8:35-37) апостол Павел утвърждава: „Нищо не може да ни отдели от Божията любов“, като изрично посочва, че и в най-тежките изпитания вярващите остават под Божията закрила. Християнското учение подчертава, че страданието не е знак за Божие отхвърляне, а възможност за духовно израстване и съучастие в Христовото страдание – основна тема в Новия Завет.
Освен това, Тодоров пренебрегва историческата реалност, като омаловажава жестокостта на комунистическите репресии, свеждайки ги до „църковния въпрос“. Това не само подценява мащаба на преследванията, но и противоречи на библейското разбиране за страданието. В 2 Тимотей (3:12) апостол Павел предупреждава: „Всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Исус, ще бъдат гонени.“ Това свидетелства, че преследването на вярващите не е ограничено до конкретни институции, а е неизбежна част от живота в служба на истината.
В този контекст опитите да се оправдае страданието на жертвите с аргумента, че „истинската“ вяра ги е щяла да предпази, са не само богословски некоректни, но и дълбоко несправедливи спрямо паметта на репресираните.Манипулацията с вярата и историческата истина
Твърденията на Тодоров не само противоречат на основни богословски принципи, но и изопачават историческата истина за комунистическите репресии, които засягаха не само духовници, но и всеки, дръзнал да се противопостави на тоталитарния режим. Тези репресии, започнали веднага след 9 септември 1944 г. и продължили до края на 80-те години, не могат да бъдат сведени до „страх“ или сплашване. Чрез изтезания, смъртни присъди и дългогодишни затворнически наказания, хиляди невинни бяха подложени на нечовешки страдания. Само между 1944 и 1989 г. над 31 000 души бяха убити, а повече от 28 000 изпратени в лагери, където издевателствата над тях бяха както физически, така и психически унищожителни.
Тези трагични събития не могат да бъдат омаловажени до абстрактни категории като „страх“ или до съмнения в личната вяра на жертвите. Тодоровото твърдение, че истинската вяра била защитена от Бога, а онези, които са били преследвани, не я притежавали, представлява не само богословска заблуда, но и дълбока несправедливост спрямо паметта на репресираните.
Още по-тревожно е, че подобни изказвания намират място в официални църковни и медийни канали. Участието на Тодоров в предавания като „Живото слово“ на Софийската митрополия и публикуването на негови текстове на сайта на Българската патриаршия създават опасен прецедент. Това не само изопачава историческата истина за комунистическите репресии, но и се опитва да ги оправдае с религиозни аргументи. Такива позиции изпращат изключително вреден морален сигнал: че страданието е признак на вина и недостойнство – идея, която е несъвместима както с историческата реалност, така и с основите на християнското учение.
Гласове срещу подмяната на историческата истина
Мнения в социалните медии, като тези на Горан Благоев и Слава Янакиева, са реакция на тревожната тенденция към подмяна на историческата памет и опити за пренаписване на миналото. Ако Георги Тодоров наистина внушава, че религията не е била преследвана или че комунистическите репресии не са имали сериозни последици, критиките срещу него са напълно основателни и неизбежни – не само от морална, но и от историческа гледна точка.
Комунистическият режим в България систематично преследва религиозните дейци, особено тези, които отказват да се подчинят на партийната линия. Репресиите включват убийства, заточения, концлагери, закриване на манастири, разрушаване на църковни институции и създаване на контролирана „патриотична“ църква. Да се твърди, че „не си струва да се умира“ за вярата, означава да се отрекат тези жертви и страдания, документирани в множество исторически изследвания.
Толерирането на подобни изказвания в публичното пространство води до постепенното заличаване на историческата истина, оправдаване на минали престъпления и неглижиране на пострадалите. В този контекст критичната реакция на Благоев и Янакиева е не просто необходима, а задължителна за съхраняването на историческата памет и за защитата на истината от манипулации.
Морална и историческа отговорност
Този случай е пореден пример за подмяна на историческата истина, при която манипулативни интерпретации на вярата се използват за оправдаване на престъпления и за морално деградиране на жертвите. Фактът, че подобни изказвания намират подкрепа и се разпространяват чрез църковни и медийни канали, представлява сериозен морален проблем и поставя под въпрос действителната роля на религиозната институция в отстояването на историческата истина и човешкото достойнство. Мълчанието пред подобни твърдения не е добродетел – то е съучастие в манипулирането на историята и подкопаването на истината.
Изказванията на Георги Тодоров водят до тежки теологични и морални заблуди, които изкривяват както историческите факти, така и основни християнски учения. Неговите изводи не само че са теологически неоснователни, но и морално неприемливи. Те принизяват страданията на жертвите на комунистическите репресии и накърняват самото християнско разбиране за страданието и Божията благодат.
Църквата трябва да бъде стожер на моралната истина, като защитава всички, пострадали заради вярата си, без да прави компромиси с историческата истина и духовната честност. В този контекст, мълчанието пред подобни изопачавания е не просто пропуск, а съучастие. Необходимо е истината за жертвите на комунистическите репресии да бъде ясно и категорично защитавана, както и да се подчертае, че Бог е близо до онези, които търпят несправедливост, без да ги обвинява за тяхното страдание.
–––––––––––––––––––
