Ренета Трифонова
В Църногорския манастир беше представена книгата „Вълци в овчи кожи: Заплахата на Руската православна църква за европейската сигурност и демокрация“ от Мийхол О`Хърли и Оксана Шедрина – събитие, организирано съвместно с екипа на сайта „Християнство.бг“. На 27 юни, събота, се събраха много хора, очаквайки да видят и чуят един от авторите на книгата – Мийхол О’Хърли, и да поговорят с него за политическите и геополитическите предизвикателства пред Европа и България днес, както и за възгледите му относно войната и участието Руската православна църква в нея. Ние се интересувахме от мнението на автора за съвременното състояние на православието и предизвикателствата пред църковното единство. Въпросите на екипа ни зададе Маргарита Генчева. Публикуваме интервюто на български и английски език.
– Г-н О`Хърли, какво Ви вдъхнови да напишете Вашата книга? Какво е основното предупреждение, което искате да отправите към православните християни чрез нея?
– Благодаря, че ме поканихте за това интервю и за въпроса. Аз съм православен християнин. Дълбоко съм обезпокоен от това до каква степен е изпаднала в ерес Руската православна църква.
Стремежът на Русия да разделя православното християнство дълбоко разтревожи мен и съпругата ми, която е и мой съавтор — Оксана Шадрина. Ние приемаме сериозно молитвата на Христос за единство, а поставянето на държавните цели на Русия от страна на Руската православна църква над съборността на православните християни да работят заедно и да поддържат това единство, върху което е основана Църквата, ни подтикна да използваме скромните умения, които имаме, за да проведем изследване и да пишем по темата.
И искам да кажа това, защото смятам, че е важно.
Не започнахме с предварително поставена цел и не подбрахме факти, за да я подкрепим. Ние разгледахме фактите и описахме изводите, до които те ни доведоха. А те са, че Руската православна църква представлява заплаха за европейската сигурност, за демокрацията и за единството на Църквата.
– Като секретар на Свещ. митрополия на Ирландия, как бихте описали настоящото състояние на православието в Ирландия? Наблюдавате ли нарастващ интерес към православието сред ирландците?
– Знаете ли, това е много забавно. Ирландците – и, знаете, аз съм един от тях – бяхме предимно католическа страна, докато британците не нахлуха и донесоха протестантството. Аз станах православен християнин чрез опита си в армията с православен свещеник. Съпругата ми, която е украинка, е православна. За нас беше важно да празнуваме като семейство в една вяра.
И макар да обичах времето си в Римокатолическата църква, винаги имаше една духовна жажда, която намирах удовлетворена единствено в православието. И това е вярно и за Ирландия. До Великата схизма ние бяхме една Църква. Празнувахме св. Патрик, св. Бригита, св. Деклан. Всички те също са били православни светци. Много католици не разбират това, защото православието е изчезнало от Западна Европа.
Християнството почти беше изчезнало от Западна Европа. И това е така, защото сме били малък остров и сме съхранили нашата литература. На практика сме избегнали заразата.
В голяма степен ние сме допринесли за повторното разпространение на християнството обратно към континентална Европа след Средновековието. Така че сега имаме една Европа, която е по-мобилна. За първи път в ирландската история хората се заселват в Ирландия, вместо ние да бягаме от страната си заради войни, глад и бедност.
И това означава, че в Ирландия са дошли православни християни. И те идват от целия свят. В Свещ. Православна митрополия на Ирландия, която е под юрисдикцията на Вселенската патриаршия, ние сме дом на сирийски християни, избягали от преследване, на ливанци, египтяни, йорданци, албанци, румънци, българи, гърци и хора като мен, които са приели православната вяра чрез кръщение.
– Така ли възприемате християнството — като нещо универсално?
– Бих искал да вярвам, че споделяме същия вид „салата“ или „яхния“ (т.е. че участваме в същото многообразие, бел. ред.), какъвто са имали първите християни. Знаете, те не са били нито елини, нито юдеи, нито езичници – те са станали християни. И е много радостно преживяване, че Негово Всесветейшество Вселенският патриарх ни е възложил да достигнем до всички православни християни.
Не да ги откъсваме от техните общности в Румънската, в Българската църква или в Грузинската църква. Това не е нашата цел. Но там, където хората искат да намерят Божествената литургия, където искат да приемат тайнствата в православната общност, нашите врати са отворени и те идват.
И за първи път в нашата история — говоря за Ирландия като нация — православното християнство е единствената християнска деноминация, която расте. Католиците намаляват, както и англиканите, протестантите, методистите, баптистите, презвитерианците. Така че ние растем.
И това не само говори нещо за миграцията, но и за нещо по-дълбоко — защото хората могат да изгубят вярата си, когато мигрират — това говори за верността на православната вяра към нашата традиция.
– Какво ще кажете за православните в Америка? Имате ли приятели там? И какво ви казват, расте ли също броят на православните християни?
– Расте. Но моите приятели в Америка – и говоря за всички православни общности – са силно обезпокоени от начина, по който това явление се разраства. Без да искам отново да нападам Русия, Руската православна църква е известна с това, че организира спортни клубове, за да привлича мъже, които са увлечени от силата и физическата изява. Това е почти като онази съветска идея за „новия човек“ – едно демонстративно мъжествено представяне на православието за сметка на верността към вярата.
Те привличат значителен брой протестантски новопокръстени, особено в американския Юг. Но когато напуснат литургията и бъдат попитани от журналисти: „Вярвате ли в реалното присъствие на Христос в Евхаристията?“, отговарят: „О, Боже мой, не.“ Те все още мислят като протестанти, но в интернет се представят като новопокръстени православни и като най-добре запознатите с православието.
Затова тяхното разбиране за православието е в най-добрия случай непоследователно, ако не и неправославно. Ние бихме искали православието да продължи да се развива, като се съсредоточава върху традицията и вярата, предадена ни от нашите предци.
– Как бихте описали отношенията между Гръцката и Руската православна църква в САЩ във връзка с войната в Украйна?
– Когато станах православен, РПЦЗ – Руската задгранична православна църква – все още беше общност, която произхождаше от антикомунизма. Те бяха силно скептични към Руската православна църква заради първия московски патриарх, който беше назначен практически от болшевиките. И тази философия, теология и подчиненост на държавата продължиха. През 2007 г., мисля, те се обединиха с Московската патриаршия.
И днес всеки епископ в Америка в Руската православна църква трябва да бъде одобрен от Москва. И вероятно сте видели докладите от последната седмица, че в Европа ще пристъпят към ръкополагане на епископи без позоваване на Москва, защото те няма да отговорят на критерия за лоялност към Путин пред Христос.
Така че отношенията между Гръцката и Руската православна църква в момента са тъжни. Но именно руснаците прекъснаха общението с нас. Ние не сме прекъсвали общението с тях. Те винаги са добре дошли в нашите църкви като православни.
– Има ли лек за тези разкъсани отношения?
– Светият Дух. Завръщането към истинското разбиране и практикуване на православното християнство е единственият лек. Забраната на Руската православна църква няма да доведе хората до святост.
Порицаването на руските православни за техните неправославни възгледи също не е решение. Но поучението, обичта, прошката, вършенето на онези неща, които Христос е вършил, както и достигането до хората, които или са се приближили към центъра на общността, или са се отдалечили от него, или са го напуснали по собствено решение, е нашият път напред.
Да призоваваме хората обратно към пълнотата на нашата вяра е лекарството, според моето смирено мнение.
– В дискусията се обсъжда отговорността на патриарх Кирил за подкрепата на руската война срещу Украйна. Според Вас, има ли наистина каноничен начин един православен патриарх да бъде подведен под отговорност?
– Много е трудно. Ние разчитаме на присъствието на Светия Дух, на sensus fidei, както казваме на латински –„усетът на вярващите“, които избират нашите епископи.
Имали сме добри и лоши епископи в нашата история. Имали сме епископи, които са се отричали от вярата и след това са се връщали към нея, а съборите в своята мъдрост са предоставяли път за помирение. Мисля, че от канонична гледна точка въпросът за наказание не е правилният въпрос.
Моят въпрос е: как да върнем някого, изпаднал в ерес, обратно към вярата? И бих започнал с молитва, а не с наказание. Когато говорим за канонично право — а аз съм канонист — виждам стойността му. То ни помага, но то е инструмент, който подпомага вярващите да бъдат насочвани към вярност.
То не е средство в гражданския смисъл за налагане на справедливост чрез наказание и страх.
– Как оценявате настоящата ситуация с Антиохийската патриаршия и православните християни в Близкия изток?
– Изпитвам голяма любов към патриарх Йоан. През изминалото лято бях в Ливан. Бях в Сирия непосредствено след като самоубиец взриви вярващите в Мар Елиас (храм „Св. пророк Илия“ в Дамаск, бел. ред.). Това са наши братя и сестри във вярата. Те преживяват във вярата по начин, който слава Богу, аз не преживявам.
Не ми харесва преследването на християнската вяра в Европа – хора, които смятат, че изразяването на вярата е по някакъв начин чуждо на европейските ценности. Това е безумие и разбирам защо десницата има своите проблеми.
Но за вярващите в Сирия, Ливан, Египет, Светите земи, Палестина и по целия свят – те са изправени пред правно преследване според шериатското право, подложени на социално преследване и са изкушени да напуснат.
Почти всички християни, които познавам в Ливан и Сирия, имат братовчеди в Европа, във Франция, в САЩ, в Австралия. Би било лесно да си тръгнат, но това е техният дом. Разбирам трудността, пред която е изправен патриархът на Антиохия, да балансира световете, в които живее неговият народ.
Мисля, че той е възприел пастирски подход. Но също така вярвам, че трябва наистина да разгледаме в цялото православие вече десетгодишните документи, постигнати в Гърция относно признаването на нашите братя и сестри в Украйна (Съборът в Крит, 2016 г., бел. ред.). И казвам това не само защото съпругата ми е украинка.
Аз съм кръстен в катедралата на Златовръхия манастир „Св. архангел Михаил“ в Киев. Но как можеш да поменаваш патриарх, който твърди, че войниците, които той благославя да отидат да те убиват, ще станат мъченици след смъртта си, воювайки за държава, а не за вяра? Как да поменаваш патриарх, който казва, че това е „свещена война“, когато ние нямаме нито канонично, нито богословско разбиране за свещени войни в православието?
– Споменахте нещо за борбата с реални оръжия в името на вярата. Но трябва ли ние като християни да се борим с реални оръжия дори в името на вярата? Защото в Новия Завет аз чета нещо различно.
– Да, мисля, че всички го четем. И мисля, че това е големият въпрос, с който нашето поколение, сегашните патриарси, вярващите, ще трябва да се справят – как да обясним на децата си, че четем Евангелието и се гордеем, че сме православни християни или дори се наричаме християни, и въпреки това отхвърляме Евангелието.
Това е призив към святост, към жертва, към това да обичаме враговете си като самите себе си. А в същото време публикуваме документи и изискваме от нашето духовенство и от вярващите да произнасят „Молитвата за Светата Рус“, която говори за физическо, въоръжено господство над друг човек. Ранните светци, онези, чиито икони виждаме навсякъде, са дали живота си, вместо да вдигнат оръжие.
И мисля, че трябва да се върнем към тази традиция, дори и преди Библията да бъде окончателно утвърдена на събор. Имаме предадената ни вяра и свещено Предание от отците и майките на Църквата, които са ни наставлявали в по-добрия път. И това е пътят, който ни е оставил Господ Иисус Христос, който се възпоменава в нашето Предание и е засвидетелстван в Свещеното Писание.
– И последният въпрос — как виждате ролята на Вселенската патриаршия в запазването на православното единство в тези трудни времена?
– Много от противниците на томоса за Украйна или на състоянието на Църквата днес обвиняват Вселенския патриарх, че се опитва да се превърне в нов папа. Аз, след като съм бил римокатолик, разбирам папството по-добре от повечето православни, които познавам.
Учих в Рим. Разбирам католическото разбиране за папата. Ние го виждаме като един от петте велики исторически патриарси. Но Вселенският патриарх не се е стремял да бъде папа.
Той не се е стремял да придобива власт. Той не претендира за непогрешимост. Според мен той вижда ролята на Вселенския патриарх като тежест, като дълг, като задължение.
И мисля, че понякога той се е изкачвал на кръста и е слизал в ада, за да предпази православието и човечеството. Защото вижда Вселенската патриаршия като служение на задължение, дълг и вярност. Затова понякога това е много трудно.
И се радвам, че моят духовен опит ме е насочил да следвам Вселенската патриаршия. Като архонт съм посветен на защитата на Вселенската патриаршия. Вартоломей като човек, Вселенският патриарх, според мен е дълбоко положително преживяване за християнството.
Но независимо дали е така или не, самата институция на Вселенския патриарх и нейните допълнителни отговорности са изключително сериозни.
– Благодарим за отделеното време и за отговорите Ви.
At the Tsarnogorski Monastery, the book „Wolves in Sheep’s Clothing: The Russian Orthodox Church’s Threat to European Security and Democracy“ from Miceál O’Hurley and Oksana Shadrina was presented – an event organized jointly with the team of the website Hristianstvo.bg. On Saturday, June 27, many people gathered, expecting to see and hear one of the book’s authors, Mihohl O’Herli, and to speak with him about the political and geopolitical challenges facing Europe and Bulgaria today, as well as his views on the war and the involvement of the Russian Orthodox Church in it. We were also interested in the author’s opinion on the contemporary state of Orthodoxy and the challenges facing church unity. The questions from our team were asked by Margarita Gencheva. We are publishing the interview in both Bulgarian and English.
– Mr. О`Hurley, what inspired you to write your book? What is the principal warning you wish to convey to Orthodox Christians through it?
– Thank you for inviting me to the interview. I’m an Orthodox Christian. I’m deeply concerned about how far into heresy the Russian Orthodox Church has fallen.
The willingness of Russia to divide Orthodox Christianity deeply disturbed my wife and me, and she’s my co-author, Oksana Shadrina. We take seriously Christ’s prayer for unity, and the prioritization of Russian state goals by the Russian Orthodox Church over the conciliarity of Orthodox Christians to work together and maintain that unity upon which the Church was founded called us to use what humble skills we have to conduct research and to write about it.
And I want to say this because I think it’s important.
We didn’t start with a goal and assemble facts to support it. We looked at the facts and wrote about where they led us. And it is that the Russian Orthodox Church presents a threat to European security and democracy and to the unity of the Church.
– As the Secretary of the Holy Metropolis of Ireland, how would you describe the current state of Orthodoxy in Ireland? Are you witnessing a growing interest in Orthodoxy among the Irish people?
– You know, it’s very funny. The Irish people—and, you know, I’m one of them—we were primarily a Catholic country until the British invaded and brought Protestantism.
I became an Orthodox Christian through my experiences in the military with an Orthodox chaplain. My wife, a Ukrainian, is Orthodox. It was important for us to celebrate as a family in one faith.
And although I loved my time in the Roman Catholic Church, there was always a hunger that I only found satisfied in Orthodoxy. And that is true for Ireland as well. Until the Great Schism, we were one Church.
We celebrated St. Patrick, St. Bridget, St. Declan. These were all also Orthodox saints. A lot of Catholics don’t understand that because Orthodoxy disappeared from Western Europe.
Christianity almost disappeared from Western Europe. And it was because we were a small island and kept our literature. We basically avoided the plague.
That, in a large sense, we contributed to the exportation of Christianity back to mainland Europe after the Dark Ages. So now we have a Europe that is more mobile. For the first time in Ireland’s history, people move to Ireland rather than us fleeing our country because of warfare, hunger, and poverty.
And that means Orthodox Christians have come to Ireland. And they come from all over the world. In the Holy Orthodox Metropolis of Ireland, under the Ecumenical Patriarchate, we are home to Syrian Christians who fled persecution, to Lebanese, to Egyptians, to Jordanians, to Albanians, to Romanians, to Bulgarians, to Greeks, and to people like myself who came to the Orthodox faith through baptism.
– So you really feel this universal thing, which is Christianity?
– I have to believe we are sharing in that same kind of salad or stew that the original Christians were. You know, they were neither Greek nor Jew nor Gentile, but they became Christians.
And it’s a very happy experience that His All-Holiness, the Ecumenical Patriarch, has commissioned us to reach out to all Orthodox Christians.
Not to take them away from their homes in the Romanian Church, in the Bulgarian Church, or the Georgian Church. This is not our goal. But where people want to find the Divine Liturgy, where they want to have the sacraments in the Orthodox community, our doors are open, and they come.
And for the first time in our history—and I’m talking about Ireland as a nation—Orthodox Christianity is the only growing Christian denomination. The Catholics are in decline, the Anglicans, the Protestants, Methodists, Baptists, Presbyterians. So we’re growing.
And that not only says something about migration, but, more profoundly, because people can lose their faith when they migrate, it says something about the fidelity of the Orthodox faith to our tradition.
– What about the Orthodox in America? Do you have friends? And what do they tell you? Is it growing also, the Orthodox Christians?
– It is. But my friends in America – and I’m talking about all the Orthodox communities – are very concerned about how it is growing.
Not to beat up Russia again, but the Russian Orthodox Church is famous for organizing weightlifting clubs to attract men who are enamored by power and physical… It’s almost like that Soviet New Man kind of mentality. This overt masculine projection of Orthodoxy at the expense of fidelity to the faith.
They’re getting a lot of Protestant converts, especially in the American South. But when they leave the liturgy and they’re asked by journalists, „Do you believe in the real presence of Christ in the Eucharist?“ – „Oh God, no.“ They still think like Protestants, but they go online and project themselves as new converts, as Orthodox and the most knowledgeable Orthodox.
So their understanding of Orthodoxy is uneven at best, if not unorthodox. So we would like to see Orthodoxy continue to grow, focusing on tradition and the faith that our fathers and mothers passed to us.
– How would you describe the relationship between the Greek and Russian Orthodox Churches in the United States in relation to the war in Ukraine?
– When I became Orthodox, ROCOR, the Russian Orthodox Church Outside of Russia, was still a body that grew from anti-communism.
They were highly skeptical of the Russian Orthodox Church because of the first Moscow Patriarch, who was appointed basically by the Bolsheviks. And that philosophy and theology and state servitude continued. In 2007, I think, they reunited with the Moscow Patriarchate.
And today, every bishop in America in the Russian Orthodox Church must be approved by Moscow. And you’ve probably seen the reports in the last week where, in Europe, they’re going to go ahead and ordain bishops without reference to Moscow, because they won’t meet the litmus test to be loyal to Putin over Jesus Christ.
So the relationship between the Greek Church and the Russian Orthodox Church is a sad one right now.
But it’s the Russians who broke communion with us. We have not broken communion with them. They’re always welcome in our churches to be Orthodox.
– Is there a cure for this broken relationship?
– The Holy Spirit. The return to the genuine understanding and practice of Orthodox Christianity is the only cure. Banning the Russian Orthodox Church is not going to bring people to holiness.
Scolding the Russian Orthodox for their unorthodox views isn’t. But teaching, loving, forgiving, doing those things Christ did, going out to those people who either pushed themselves or absented themselves from the center of the community, or decided to leave the center of community, is our way forward.
Calling people back to the fullness of our faith is the remedy, in my humble opinion.
– There has been a discussion about Patriarch Kirill’s responsibility for supporting the Russian war against Ukraine. In your view, is there any really canonical way an Orthodox Patriarch can be held accountable?
– It’s very difficult. We rely on the presence of the Holy Spirit, the sensus fidei—in Latin we say the sense of the faithful—who elect our bishops.
We have had good bishops, and we’ve had bad bishops in our history. We’ve had bishops who renounced the faith and then came back to the faith, and the councils, in their wisdom, provided a path back to reconciliation. I think, canonically, looking to punish him is the wrong question.
My question is: how do you call someone in heresy back to the faith? And I would start with prayer, not punishment. When we go to canon law—and I’m a canon lawyer—I see value in this. It helps us, but it’s a tool to help keep the faithful guided towards fidelity.
It’s not there for the civil sense of promoting justice by punishment and fear.
– How do you assess the current situation of the Patriarchate of Antioch and the Orthodox Christians in the Middle East?
– I have great love for Patriarch John. Last summer I was in Lebanon.
I was in Syria just after the suicide bomber killed the faithful at Mar Elias. These are our brothers and sisters in the faith. They walk a faith experience that, thank God, I don’t have to.
I don’t like the persecution of the Christian faith in Europe—people who see that the expression of faith is somehow alien to European values. This is craziness, and I understand why the right wing has its problems.
But for the faithful in Syria, in Lebanon, in Egypt, in the Holy Land, in Palestine, all over the world, they face legal persecution under Sharia law. They face social persecution. There is an enticement to leave.
Almost all the Christians I know in Lebanon and Syria have cousins in Europe, in France, in America, in Australia. It would be easy for them to leave, but that’s their home. I understand the difficulty the Patriarch in Antioch has in balancing the worlds in which his people live.
I think he’s taken a pastoral approach. But I also believe that we should really take a look throughout Orthodoxy at the now decade-old documents that were reached in Greece about recognizing our brothers and sisters in Ukraine. And I say this not only because my wife’s Ukrainian.
I was baptized into the faith in St. Michael’s Golden-Domed Cathedral in Kyiv. But how can you commemorate a Patriarch who proclaims that the soldiers that he blesses to come kill you will become martyrs upon their death, fighting for a state, not the faith? How do you commemorate a Patriarch who says this is a holy war when we have no canonical or theological understanding of holy wars in Orthodoxy?
– You mentioned something about fighting with real weapons for the faith. But should we as Christians fight with real weapons even for the faith? Because in the New Testament I read something different.
– Yes, I think we all read it. And I think it’s the great issue that our generation, the patriarchs of the present, the faithful, will have to deal with: explaining to our children how we read the Gospel and feel proud to be Orthodox Christians or even call ourselves Christians, and yet reject the Gospel.
It’s a call to holiness, to sacrifice, to love our enemies as ourselves. And yet we publish documents and require our clergy and the faithful to recite the Prayer of the Holy Rus, which is one of physical, armed domination of another human being. The early saints, the ones we have icons of everywhere, gave up their lives rather than pick up weapons.
And I think we need to go back to that tradition, even before the Bible was agreed upon at council. We have the faith traditions handed to us by the mothers and fathers of the Church that taught us a better way. And that is the way that Jesus Christ left us, that is commemorated in our tradition and is recorded in the Scripture.
– And last question, how do you see the role of the Ecumenical Patriarchate in keeping Orthodox unity in these difficult times?
– A lot of opponents of the tomos in Ukraine or the state of the Church today attack the Ecumenical Patriarch as wanting to make himself a new pope. I, having been a Roman Catholic, understand the papacy better than any Orthodox that I know.
I studied in Rome. I understand the Catholic understanding of the pope. We see him as one of the great five historic patriarchs. But the Ecumenical Patriarch has not sought to be a pope.
He has not sought to acquire power. He doesn’t claim infallibility. He sees the role of the Ecumenical Patriarch, in my humble opinion, as a burden, as a duty, as an obligation.
And I think at times he has climbed up on the cross and gone down into hell to rescue Orthodoxy and humanity. Because he sees the Ecumenical Patriarchate as an office of obligation and duty and fidelity. So sometimes it’s very difficult.
And I am pleased that my faith experience has called me to follow the Ecumenical Patriarchate. As an archon, I’m dedicated to defending the Ecumenical Patriarchate. Bartholomew, the man, the Ecumenical Patriarch, I think, has been a profoundly good experience for Christianity.
But whether he is or not, the office of the Ecumenical Patriarch and its extra obligations are profound.
– Thank you for your time and for your answers.
