Християнство.бг
Сергей Чапнин // Public Orthodoxy
На 19 декември (6 декември) по Юлианския календар, който все още се използва от Руската православна църква), в деня на празника на свети Николай Чудотворец, във всички московски храмове беше прочетено патриаршеско послание, свързано с благотворителната кампания „Ден на милосърдието и състраданието към всички, които се намират в затвора“. Изборът на празничния ден не е случаен: свети Николай от древни времена е почитан като покровител на несправедливо осъдените и на онези, които страдат в тъмниците. Въпреки това, онова, което патриарх Кирил казва от името на Църквата в този ден, заслужава внимателен анализ — не толкова заради казаното (това е стандартна благочестива реторика, която отдавна е загубила свежестта си и е престанала да бъде въздействаща), колкото заради онова, което патриаршеското послание премълчава.
Реториката на милосърдието
Текстът на посланието е напълно предсказуем, издържан в традиционен благочестив тон. Патриархът ни напомня, че „лишаването от свобода подтиква човека да се замисли върху фундаменталните въпроси на живота, изправя го пред необходимостта да преосмисли своите ценностни приоритети и да се покае за злото, което е извършил“. Затворът „често довежда сърцето до разкаяние и го обръща към Бога“. От своя страна Църквата е призвана да проявява милосърдие и състрадание, „за да могат лишените от свобода, без да се поддават на униние и отчаяние, да намерят надежда, утеха и желание за нравствено поправяне“.
Патриархът с удовлетворение отбелязва, че „понастоящем Църквата активно осъществява служение в местата за лишаване от свобода“, че „в пенитенциарните учреждения се изграждат параклиси, където много затворници за първи път в живота си участват в тайнствата на изповедта и причастието“. Картината изглежда умилително назидателна: Църквата се грижи, затворниците се каят, параклиси се строят.
Реалността, извадена в скоби
И все пак тази назидателна картина е възможна единствено при пълно пренебрегване на реалността. В текста няма нито дума за повече от хиляда политически затворници, чиито имена са индивидуално известни на правозащитните организации. Хора, осъдени за антивоенни изказвания, за „дискредитиране на армията“, за отказ да лъжат и да благославят насилието — за патриарха те не съществуват. Или по-скоро съществуват само като част от безлична маса „онези, които са се спънали“, и които непременно трябва „да преосмислят своите ценностни приоритети“.
В посланието няма и дума за украинските военнопленници, държани в руски затвори — хора, защитавали своята земя срещу самата агресия, която патриархът лично оправда и благослови. Нито дума за украинските цивилни, незаконно хвърлени в руски затвори. За патриаршеското милосърдие и тези хора просто не съществуват.
Сред затворниците, които патриархът предпочита да не забелязва, са и възпитаници на Сретенската духовна семинария — учебно заведение, основано и дълго време ръководено от митрополит Тихон (Шевкунов) – йерарх, широко смятан за личен изповедник на президента Путин и на етническите украинци Денис Попович и Никита Иванкович. Почти година те се намират в следствения арест „Лефортово“ — учреждение на ФСБ, печално известно с държането на политически затворници — по измислени обвинения за подготовка на терористичен акт срещу същия този митрополит Тихон. През първите седмици след ареста им е бил отказан достъп до квалифицирана правна помощ; по време на процеса те заявиха, че самопризнанията им са били изтръгнати чрез изтезания — впоследствие и двамата оттеглиха тези показания. И въпреки това Църквата, за чието служение тези млади хора са се подготвяли, не е казала нито дума в тяхна защита.
Патриарх Кирил с лекота подмина с мълчание и ужасяващия проблем с изтезанията в руските пенитенциарни институции. През есента на 2024 г. специалният докладчик на ООН за положението на правата на човека в Руската федерация, Мариана Кацарова, представи пред Общото събрание доклад, озаглавен „Изтезанията в Руската федерация: инструмент за репресии вътре в страната и агресия в чужбина“. В него се описва системният характер на насилието, конкретни методи — електрошок, изнасилване, изтезания в психиатрични заведения — както и пълната безнаказаност на извършителите. Службата на върховния комисар на ООН по правата на човека определи изтезанията като „държавно санкциониран инструмент за системни репресии“.
Затворническите свещеници, за които патриархът пише с такава топлота, работят в рамките на система, в която изтезанията и унижението са норма. Но за това — нито дума. Също както няма и дума за онези, които извършват тези изтезания. А именно към тях би трябвало да бъде отправен призив да спрат и да се покаят. Тези чудовища се нуждаят от покаяние повече от по-голямата част от затворниците в Русия.
Накрая патриархът мълчи и за факта, че на свещениците просто не се разрешава достъп до определени политически затворници. Това рядко се обсъжда публично, но в частни разговори затворническите духовници го признават открито. Свещениците, които желаят да запазят достъп поне до част от лишените от свобода, са принудени да приемат това — и да мълчат. Тук възниква мъчителна нравствена дилема: мълчание в името на възможността за служение или настояване за истински християнско отношение към всички без изключение. Патриаршеското послание пренебрегва и тази дилема.
Да, в условията на тоталитарна държава е невъзможно да се пише открито за подобни неща, но винаги остава възможността поне да се опита да се каже нещо между редовете. Не, патриархът дори не обмисля подобна възможност — и ето защо.
„Православната държавна власт“ като индулгенция
Подобно „избирателно милосърдие“ става по-разбираемо, ако си припомним друго неотдавнашно изказване на патриарха. Само няколко дни преди „Деня на милосърдието“, на 14 декември, в проповед след Божествената литургия в храма „Свети равноапостолен велик княз Владимир“ в Крилатское, патриарх Кирил възпя руската власт:
„Живеем в наистина много благополучно време. Понякога дори си мислиш: ‘Господи, това наистина ли се случва? Православен президент, православен министър-председател, православни губернатори…’ Трябва да благодарим на Бога както за страната, в която живеем, така и — ще го кажа направо — за властта, оглавявана от православни хора — за първи път от царските времена насам!“
В тази оптика всичко си идва на мястото. Ако държавната власт е православна, ако настоящето време е благополучно, ако всичко, което се случва, е дар от Бога, тогава откъде биха се появили политически затворници? Откъде биха се появили изтезания? Откъде би дошло системното насилие? В свят с православен президент и православни губернатори виновни могат да бъдат единствено отделни „спънали се“, които трябва да се покаят. Системата е извън критика. Системата е свръхправославна.
Цената на мълчанието
Патриаршеското послание за Деня на милосърдието е документ не за милосърдие, а за съзнателна слепота. Милосърдието на патриарх Кирил е напълно избирателно: то е насочено единствено към онези затворници, чието съществуване не поставя под въпрос легитимността на „православната държавна власт“. Политическите затворници, военнопленниците, жертвите на изтезания — всички те остават извън зрителното поле на патриарха. Не защото той не знае за тях. А защото да се говори за тях би означавало пряко да се признае, че с „православната държава“ нещо е дълбоко сбъркано.
Свети Николай, чиято памет Църквата чества на 6 (19) декември, е бил прославен като защитник на несправедливо осъдените. Според житието му той не просто е посещавал затворници — той се е намесвал, спирал е екзекуции, изобличавал е несправедливи съдии. В Русия денят на неговата памет се е превърнал в ден, в който „официалната църква“ не изобличава беззаконието и не спира палачите, а преминава в боязливо мълчание покрай несправедливите съдии и надзирателите-мъчители, докато възпява с хвалебствия диктатора и неговите репресивни институции.
Патриаршеското послание в този ден показва докъде може да стигне „официалната църква“ в приспособяването на евангелското милосърдие към нуждите на тоталитарната държавна идеология. Това не е просто лицемерие — това е съзнателен отказ да се види реалността и призив към православните християни в Русия да постъпят по същия начин. Това е милосърдие, скрито в балон, което затваря очи за страданието на онези, които е политически неудобно да бъдат забелязани.
