
Сред онези, за които знам, че са християни, но които по една или друга причина упорито и подчертано не споделят нищо за войната в Украйна или за отношението си към нея, забелязвам една обща тенденция. Всички те се впускат да генерализират я правдата, я милосърдието, и да свеждат „Да, да“ и „Не, не“ до „Ние да не съдим“.
Много добре познавам този тип аполитичност. Наблюдавала съм я години наред. Тя е намислена. И често лицемерна. Понякога несъзнавано, по неофитски. Би била искрена, ако от нейно име говореха големи подвижници, чужди на човешките слабости, отделени от света и слепи както за неговите страсти, така и за удобствата му. Но при християните, за които говоря, съвсем не е така. Успоредно с тази съмнителна политическа „аскетика“, тази „аpatheia“, си тече пълнокръвен светски живот с всичките му щения и екстри.
И няма как при това положение да не си задам въпроса: дали пък няма друг мотив за благочестието на споменатите аполитични „подвижници в света“ – опортюнизъм, професионални, финансови или социални ползи, или пък става въпрос за автентична нечувствителност, леност на моралния орган или дори „прелест духовна“?
Или са замръзнали в притопляната с десетилетия идеология, че „светът върви на зле и колко е било хубаво в онзи „Златен век“ на патриархализма, на Византия, на Средновековието и т. н. Светът върви към секуларизъм.
Така изглежда поне отвън. Изглежда, че християнският цивилизационен регион върви към секуларизъм. А дали не може светът да върви към искреност? Към лична отговорност? Защото повтарянето на общностните ритуали не е задължително белег за християнство. По този начин са живели по-голямата част от християните векове и векове. И са вършели жестокостите си без съвестта им да трепне.
Сега, когато след като цели епохи наред обществото бавно и неохотно внася своя си дял от въплътяването на християнското милосърдие – изведнъж тази работа започва да намирисва на изповедните романтици. Защото не се вписва в трогателната ретроградна идеология, с която са се сживели (тези които автентично са се сживели – останалите са само позьори по модел на първите). Вина за това отчасти имат и някои съвременни ролеви модели: например такъв един великолепен богослов и писател като Честъртън, който пише вдъхновени думи за вярата, има също и тежък ресантиман, който върви като нишка през всичките му творби.
Описаните „аскети на политическото“ именно по този ретроградно-сантиментален модел никак не се въздържат да откриват враговете на християнската душа – ту в прогресизма, ту в модерността, ту в толерантността, в „кенсъл културата“ или пък сексуалната ориентация и никак не се свенят от политическото в тези сфери. Същите въпроси са фалшиво вмъкнати сред вероизповедните истини и занимават умовете на отреклите се от „съденето“ и „светските борби“- с немалък интензитет…
Просто споделени мисли.