
Една от главните, единствени по рода си особености на Евангелието, са кратките разкази-притчи, които Христос използва в Своето учение, в общуването Си с народа. Поразителното пък в тези притчи е, че казани преди почти две хилядолетия, в условия съвършено различни от нашите, в съвсем друга цивилизация, на абсолютно друг език, те остават актуални и до днес и продължават да поразяват все същата цел. А тази цел е нашето сърце.
Та нали ето – книги и слова, създадени съвсем неотдавна, вчера, завчера, вече са остарели, забравени са, изчезнали са в небитието. Вече не ни говорят нищо, мъртви са. А тези така обикновени, на пръв поглед безхитростни разкази продължават да живеят пълноценния си живот. И ние ги слушаме и като че ли нещо се случва с нас, като че ли някой е погледнал в самата дълбина на живота ни и ни е казал нещо – само на нас, нещо, отнасящо се само до мен.
В тази притча – за митаря и фарисея – се разказва за двама души. Митар – това е славянската дума за събирач на данъци – професия, която в древността е била обект на всеобщо презрение. Фарисей пък е название на управляващата партия, на върхушката на тогавашното общество и държава. На съвременен език бихме казали, че притчата за митаря и фарисея е символичен разказ за важен представител на водещата прослойка, от една страна, и дребен, не особено почтен „чиновник“ – от друга. Христос разказва така: „Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Казвам ви – завършва Христос тази притча, – че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“[1]. Всичко на всичко три реда от Еванагелието, казаното в тях е нещо важно – такова, което наистина има отношение към всички времена и всички ситуации.
Да вземем обаче само нашето време, да вземем самите себе си. Ако нещо лежи в основата на нашия държавен, обществен, пък и накрая, частен живот, то не е ли вярно, че това е същото безспирно себепревъзнасяне, себеутвърждаване или казано на стария, но също толкова вечен език – гордостта. Вслушайте се в пулса на нашата епоха. Нима не се поразяваме от тази чудовищна самореклама, от самохвалството, от безсрамието на самовъзхваляването, които така са навлезли в нашия живот, че вече почти не ги забелязваме.
Нима всяка критика, преразглеждане, преоценка, всяко проявяване на смирение не са се превърнали вече не само в недостатък, в порок, а и по-лошо – в обществено и дори държавно престъпление. Оказва се, че да обичаш родината – това означава през цялото време да я възхваляваш, унижавайки чуждите родини. Оказва се, че да бъдеш лоялен – това означава през цялото време да провъзгласяваш безгрешността на властта. Оказва се, че да бъдеш човек – това означава да унижаваш и тъпчеш другите хора, да се себевъзвисяваш по пътя на тяхното унижаване. Анализирайте живота си, живота на своето общество, самите основи на неговото устройство и ще трябва да признаете, че това е точно така. Че светът, в който живеем, е дотолкова пронизан от оглушително и грубо самохвалство, че вече сам не забелязва това, защото то е станало негова природа. Пък и както е казал един от най-големите и проницателни поети на нашето време – Пастернак – в знаменитата си строфа: „… всичко тъне във фарисейство“[2].
Най-страшното, разбира се, е това, че фарисейството се смята за добродетел. Нас така дълго и така упорито са ни набивали в главата за важността на славата, на достиженията, на подемите и полетите, така дълго са ни държали в атмосферата на това призрачно псевдовеличие, че всичко това в действителност вече е започнало да ни се струва добро и хубаво, че в душите на цели поколения вече е възникнал такъв образ на света, чиято норма се оказва единствено в силата, единствено в гордостта, единствено в безсрамното себевъзхваляване.
Време е вече да се ужасим от това нещо, да си спомним казаното в Евангелието, че „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен“[3]. Сега малцината, които, малко по малко, шепнешком говорят за това, които напомнят за това – тях ги водят в съда или ги затварят в психиатрични лечебници. И срещу тях насъскват други – погледнете ги тези изменници, тези предатели! Те са против величието и силата на своята родина! Против нейните достижения! Те се съмняват, че най-силната, най-свободната, най-щастливата страна… и т.н. И се благодарете, че вие не сте такива – като тези нещастни отцепници.
Трябва да разберем обаче, че тази битка, че този спор, който сега се води само от едно нищожно малцинство, е битка и спор за самите духовни източници на живота. Защото фарисейската гордост не е само в едните думи. Тя рано или късно се обръща в ненавист към този, който не е съгласен да признае моето величие, моето съвършенство. Тя се обръща в преследване и в терор. Тя води към смъртта. А притчата на Христос се врязва като нож в най-страшния тумор на съвременния свят, в тумора на фарисейската гордост. Защото, докато този тумор расте, в света ще царят ненавист, страх и кръв. Така е именно сега. Само завърнали се към тази забравена, презирана и отхвърляна сила – смирението, можем да очистим света. Защото смирението – това е признание на другия и уважение към другия. И умение мъжествено да се признаеш за несъвършен, да се разкаеш и със самотото това да застанеш на пътя на промяната. От самохвалството, от лъжата и мрака на фарисейството – към светлината и целостността на истинската човечност, към правдата, смирението и любовта. Ето това е призивът на тази Христова притча, ето го зова – първия зов на великопостната пролет…
Превод: Борис Маринов
Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.
[1] Мат. 18:10-14.
[2] Из финала на стихотворението на Б. Пастернак Хамлет (1946 г.): „Я один, все тонек в фарисействе. / Жизнь прожит – не поле перейти“ (бел. прев.).
[3] Лук. 14:11.