Меню Затваряне

Митология вместо миротворчество в годишната реч на патриарх Кирил

Андрей Шишков

Андрей Шишков

Годишната реч на патриарха на Москва и цяла Русия на събранието на Московската градска епархия отдавна е форма на обобщаване на резултатите за годината и определяне на стратегия за бъдещето на предстоятеля на Руската православна църква. Ето защо докладът на Кирил трябва да се разглежда като програмен политически документ, който дава отговори на основните въпроси, натрупани през годината сред аудиторията на тази реч – духовенството на Руската православна църква. И така, миналата година основната тема на доклада беше ваксинацията срещу Ковид-19 и патриархът защити това здравно мероприятие, въпреки факта, че много от православните, включително духовници, бяха против. Тази година основната тема на неговото изложение е, разбира се, войната. Това е война, а не „специална военна операция“. Кирил всъщност никога не е произнасял тази фраза.

От самото начало на руската военна инвазия в Украйна патриарх Кирил избра своя стратегия на поведение, към която след това се придържаше през цялата година: пълна лоялност към руските власти, което включва и подкрепа за завоевателната война. Той отхвърли практиката, заложена от патриарх Алексий II, според която главата на Руската православна църква се опитва да заеме позицията на миротворец и посредник между страните в даден конфликт. За да оправдае военната инвазия, патриарх Кирил вместо с миротворчество, се зае с митотворчество. А неговите помощници и съветници, включително епископ Сава Тутунов, Владимир Легойда, Александър Щипков и други, известни с подкрепата си за войната, подбираха за него подходящ набор от митове и теории на конспирацията, които постепенно се превърнаха в нормативни тези за цялата Руска православна църква.

Митът като инструмент за влияние

Задачата на мита е да действа върху сетивата, а не върху ума: да накара човек да се чувства съпричастен с другите чрез работата на въображението, а не въз основа на критичното мислене. Митът е форма без съдържание (вижте например „Митът днес” на Ролан Барт). Това е формата, която осигурява единството, към което човешкото въображение добавя свои собствени елементи. Ролан Барт пише, че основната задача на мита е да даде на историческите, отминали събития и концепции, статут на вечни и естествени.

Така работи всеки национален мит. Произнасяйки името на страната си, човек може да изпълни тази форма във въображението си със символи, близки до него. Името на държавата се превръща в рамка, в която всеки влага нещо свое, неуловимо за критичен анализ: „ и травинка, и лесок, в поле – каждый колосок“ („и тревичка и гора, всяко класче в полето“)1Оригиналният стих на Владимир Орлов е: „Я узнал, что у меня есть огромная родня: И тропинка, и лесок, в поле — каждый колосок. Звери, птицы, и жуки, муравьи и мотыльки… Всё, что рядышком со мною, — ето всё моё родное! Как же мне в краю родном не заботиться о нём!)“(бел. ред.)..

Ако попитате привърженик на мита за неговото съдържание, в отговор ще получите доста неясен набор от символи, лозунги и препратки. Тази неопределеност не дава тласък за действие и затова привърженикът на митологията е пасивен, той е зрител, а не участник. Митът, за разлика от идеологията, не е насочен към политизиране на обществото, а по-скоро към неговата деполитизация.

Няма нищо лошо в мита като такъв. Всяка нация има свой национален мит. Такива важни културни институции като наука, изкуство, спорт и т. н. имат свои собствени митове. Не митът сам по себе си генерира злото, а хората, които го използват, за да оправдаят насилието и потисничеството на невинни хора.

Мит №1. Руският свят и църковното единство

Един от най-обичаните митове в арсенала на патриарх Кирил е митът за „руския свят“. Той, впрочем, се основава не на националната идея, както погрешно приемат някои експерти, а на идеята за единството на Руската църква в границите на нейната собствена канонична територия. Основният символ на този мит е „Кръщелният купел на Днепър“, в който княз Владимир уж е създал, според привържениците на този мит, руската държавност. Той символизира непрекъснатото единство на Руската църква не само в пространството, но и във времето.

„Хилядолетната църква” в тази митология винаги е била руска и имперска – църквата на Третия Рим, която става център на цялото православие, когато имперският Нов Рим – Константинопол загнива и пада под ударите на османците. Въпреки, че трябва да се признае, че самият Кирил не е склонен да прибягва често към идеята за Третия Рим. Именно около църковното ядро ​​се изгражда руската държава, чийто център е първо в Киев, след това в Москва и Петербург и накрая отново в Москва. За патриарха църквата е душата на един-единствен „народ на Светата Рус“, живеещ на каноничната територия на Руската православна църква.

Свещеният език на този народ е църковнославянският, така че всякакви преводачески инициативи (ако нямат мисионерско значение за разширяване на територията на влияние) не се насърчават. Задачата на Кирил е да покаже в своята риторика, че винаги е било така: една църква, един народ, един език.

Интересно е, че по-рано Кирил говори за „триединния народ“ на руснаци, украинци и беларуси, в който доминира руският субстрат, а другите два са сведени до статуса на субетноси; в речта си на епархийското събрание, той обаче предпочиташе да заобикаля подобни формулировки. Може би критиките на неговата теза като форма на етнофилетизъм са оказали влияние.

Всъщност „хилядолетната руска църква“, „Кръщелният купел на Днепър“, „народът на Светата Рус“, „Третият Рим“, „Руският свят“ са измислици, зад които не стои истинско съдържание. Кръщението на жителите на Киев от княз Владимир не е основополагащо събитие и след това Киевска Рус не става православна. В продължение на много векове езичеството се запазва, първо открито, а след това под формата на двуверие. Нито Киевска Рус, нито Московия са били Русия. „Третият Рим“ първоначално е апокалиптична, а не имперска концепция. Хилядолетното църковно единство на Руската църква на сегашната ѝ канонична територия никога не е съществувало. Киевската и Московската митрополии са съществували отделно една от друга в продължение на няколко века, а Новгородската архиепископия всъщност е била автономна и е водела собствена църковна политика.

Единствената реална рамка, към която може да се апелира, остава т.нар. „канонична територия“ на Руската православна църква. Но самият този термин се появява едва през ХХ век, а обхватът ѝ до голяма степен се определя от границите на бившия Съветски съюз към момента на разпадането му. При това положение се оказва, че „народът на Светата Рус“ не е нищо друго, освен съветският народ, който, ако и да е съществувал, вече е изчезнал.

Мит №2. Секуларният Запад е основният враг на традиционните ценности

Вторият мит, който патриарх Кирил активно използва в речта си пред събранието, има за цел да опише колективния враг, който се противопоставя на „народа на Светата Рус“. Това е светският, бездуховен Запад. Там царят фалшиви неморални ценности, които се насаждат все по-често „с подкрепата на принудителната сила на държавите“. Западът се характеризира с ляво-радикална идеология, както и с известната идеология на глобализма, чиято същност се състои в „универсализъм без Бог“ и тотално господство на „отделни държави и военно-политически съюзи“ (той не намери сили да назове директно САЩ и НАТО). Тези държави хранят „ирационална омраза към народите, които изповядват православието“. Именно те са отговорни за началото на войната в Украйна, отприщена „през 2014 г. срещу цивилните в Донбас“. Но най-важното, и това е най-лошият кошмар на патриарха е, че те посягат на целостта на каноничната територия на Руската православна църква – на страните от „руския свят“.

За да затвърди образа на врага, патриарх Кирил вади един от основните си козове: мита за „традиционните ценности“. Никой не знае какво точно е това, но неяснотата на понятието не пречи да се създаде мит. В последната третина на своя доклад патриархът атакува Запада по такъв начин, че да не остави никакво съмнение у слушателите си, че те се изправят срещу един наистина страшен враг:

„Тези обстоятелства не се ограничават само до военните операции. Виждаме как злото в различни области на човешкия живот и обществото заема все по-активна позиция, не се маскира, открито и без задръжки се предлага и налага: в подкрепа на консуматорското отношение към човешкия живот; в разрушаването на идеалите на семейството и въздигането на идеите за съзнателна бездетност, за т. нар. „child free“; в пропагандата на сексуални извращения и развращаването на децата; в опитите за нормализиране на практиката на сурогатното майчинство; в разпространението на греха на детеубийството, викащ към небето – аборта“.

Но Кирил говори много избирателно и като че ли не забелязва, че казаното по-горе се отнася в много по-голяма степен за Русия, отколкото за страните от Запада. Като цяло Русия е много по-светска страна от повечето от западните страни, статистиката за броя на редовните енориаши на религиозни организации е неумолима – едва от 4 до 10% от населението на страната. Абортите и сурогатното майчинство са разрешени от руското законодателство. По брой на разводите Русия изпреварва много западни страни. Потребителското отношение към човешкия живот е основната характеристика на съвременната руска държава2Особено нелепо звучат тези обвинения срещу „колективния Запад“ на фона на консервативата католическа Полша, където абортът е забранен със закон (бел. прев)..

Митът за бездушния Запад е необходим на патриарха, за да формира образа на врага. Но зад този образ няма реално съдържание, защото няма такова колективно образувание като „секуларния Запад“. Има различни държави с различни нива на религиозност, всяка от които води своя собствена политика в определените области. Ето защо цялата доказателствена база на Кирил се свежда до популярни конспиративни теории.

Мит №3. Справедливата война

Образът на врага, наречен „цивилизацията на смъртта“, е необходим на патриарх Кирил, за да оправдае войната. В края на краищата, по този начин войната с Украйна става отбранителна и нейната цел е „да защити народа на Донбас от произвол и насилие“. Той директно каза:

„Враждебните действия, които наблюдаваме днес, са резултат от дълъг цивилизационен конфликт.“ Конфликтът, разбира се, е започнат от западните страни поради присъщата им омраза към православието. Кирил прехвърля цялата вина на „тези, които си поставят за цел унищожаването на единството на Светата Рус, единството на нашия народ и нашата вяра“. Но само наличието на мощен враг не е много убедителен аргумент, така че Кирил прибягва до мръсен, но доста често срещан трик сред проповедниците: той демонизира врага.

Още през март патриархът заяви:

„Ние влязохме в борба, която има не физически, а метафизичен смисъл“, което, разбира се, означава космическата борба между доброто и злото. В декемврийската си реч той започна своята апология на войната с евангелския цитат за последните времена (Мат. 24:6), като съзнателно му придаде апокалиптични черти. Кирил се стреми да предизвика у слушателите си усещане за неизбежността на случващото се, затова той описва войната с Украйна с думите на Иисус Христос: „Всичко това трябва да стане“. Това е религиозният аналог на популярната сред руснаците теза: „От нас нищо не зависи“.

Врагът получава демонични характеристики: тези, които са отговорни за започването на войната са същите,„които в Киев допуснаха дяволския мрак в сърцата си и сляпо следваха инструкциите, насочени към посяване на вражда между единния народ на Светата Рус“. И тъй като врагът в „метафизичната война” е самият дявол, то войната срещу него е справедлива и свещена. Тук можем да си припомним пасажа на бившия президент на Руската федерация Дмитрий Медведев за войната срещу „върховния властелин на ада“.

Попадайки под влиянието на руската пропаганда (горепосочените съветници изиграха значителна роля в това), патриарх Кирил не е в състояние да осмисли критично причините и последиците от войната. Той се позовава на митове, в които агресор са страните от Запада и техните марионетки в Киев, а жертва е митичният „народ на Светата Рус“. И колкото по-наситена става митологичната измислица, толкова повече тя се разминава с реалността. Самият патриарх най-вероятно наистина вярва в тези митове и това е истинската трагедия за църква, чийто глава не прави разлика между доброто и злото, истината и лъжата. Връщането към реалността ще изисква не само разрушаване на тези митове, но и етична оценка на последствията от тяхното прилагане, или иначе казано – съд и покаяние.

———

Превод: архим. Никанор (Мишков)

Източник: Християни против войната

  • 1
    Оригиналният стих на Владимир Орлов е: „Я узнал, что у меня есть огромная родня: И тропинка, и лесок, в поле — каждый колосок. Звери, птицы, и жуки, муравьи и мотыльки… Всё, что рядышком со мною, — ето всё моё родное! Как же мне в краю родном не заботиться о нём!)“(бел. ред.).
  • 2
    Особено нелепо звучат тези обвинения срещу „колективния Запад“ на фона на консервативата католическа Полша, където абортът е забранен със закон (бел. прев).
Posted in Публицистика, Църква и политика

Вижте още:

error: Content is protected !!