Маргарита Генчева
За насилието знам от собствения си опит, защото се родих малко преди Първата световна война и най-ранните ми впечатления, докато бях съвсем малък, се формираха от слуховете за войната, които се носеха наоколо. После дойде Руската революция, а след това годините на емиграция, когато животът наистина беше много труден в някои от своите аспекти. Спомням си как бях осемгодишно момче в евтин пансион, където връстниците можеха да те пребият до такава степен, че да попаднеш в болница. А по-късно ми се наложи да науча още нещо за насилието, докато живеех в Париж по време на войната и наблюдавах случващото се наоколо. Това е моето минало, и го споменавам само за да покажа, че ще говоря, основавайки се не на особено голям опит в страданието (въпреки че като дете се чувствах много нещастен заради грубостта, която цареше около мен), а на факта, че съм видял много от него.
Ако си зададем въпроса какво е насилието, мисля, че е важно да помним, че тази дума е от същия корен като думата „сила“ или „вземам със сила“. Насилието е действие или ситуация, в която умишлено (а понякога и неволно) се прилага сила в опит да се посегне на независимостта на човек, група хора или страна, в опит да се разруши целостта на човека, да се принуди той да стане не това, което е, или да бъде накаран да действа противно на съвестта си, убежденията си, природата си. Това е отрицателната страна на насилието, но въпреки това в Евангелието има място, където се казва, че „Царството Небесно се взима със сила и насилници го грабят“.
…Ако осъзнаем, че конфликтът може да стане съзидателен, когато се корени в любовта, в себеотдаването, в кръстната, жертвена любов, тогава ситуацията ще се промени. Ако подходим към конфликтите в такъв дух, можем да се опитаме да действаме творчески и тогава конфликтът, омразата, агресията ще загубят разрушителната си сила. Ще дам няколко примера от своя опит — не какъв съм бил или какво съм правил, а примери за хора, които съм познавал и с които съм се срещал.
Неотдавна почина един свещеник, монах на моята възраст. Запознах се с него преди десетина години, скоро след завръщането му от концентрационен лагер, в който прекара 36 години. 36 години за мнозина от вас е цял живот, това е много дълъг период. Той седеше на дивана и с възторжени, сияещи от благодарност очи казваше: „Представяте ли си колко милостив беше Бог към мен? Съветските власти не допускаха свещеници нито в затворите, нито в лагерите. А Той избра мен, неопитния млад свещеник, и първо ме заключи за няколко години в затвор, а след това за останалия срок в лагер, така че през тези 36 години да мога да служа на хората, които наистина имаха нужда от Него и от Неговото слово“. Ето какво е вътрешната устойчивост и преодоленият конфликт: този свещеник се примирил с Бога, открил, че Божията воля е мъдра, че Божиите дела са милосърдие, състрадание и любов, и че ако е християнин, неговото място е там, където би бил Господ Иисус Христос, и приел това с благодарност.
Вторият пример е за мой приятел, с около двадесет години по-възрастен от мен. По време на войната той участваше във Френската съпротива, беше арестуван и изпратен в концлагер. Четири години по-късно, след освобождението на Париж и края на войната във Франция, го срещнах на улицата и го попитах: „Какво донесохте от лагера?“. Неговият отговор беше: „Тревога“. Познавах го като човек с голяма сила на духа и това, което може да се нарече изключителна твърдост на характера. Той беше твърд, труден човек.
Аз го попитах: „Загубихте ли вярата си в лагера?“. Той отговори: „Не, вярата си не загубих. Но виждаш ли, докато бях в лагера и бях подложен на насилие и жестокост, ден след ден живеейки под заплахата от смърт и мъчения, можех да се обърна към Бога и да кажа: Господи, прости им, защото не знаят какво правят! — и знаех, че Бог чува молитвата ми, защото тя идваше от самото дъно, от дълбините на агонията, страданието, истинското страдание (защото дори без мъчения и екзекуции концентрационният лагер е място на крайно страдание, морално и физическо). А сега, — продължи той, — аз съм на свобода и не съм сигурен, че хората, които ни измъчваха по такъв ужасен начин, са се разкаяли, осъзнали са какво са правили и съжаляват за това. Но когато моля Бог да им прости, чува ли ме Той, който живея в покой и сигурност? Нямам с какво да докажа истинността, искреността на молитвата си“. Това е пример за човек, в когото конфликтът се е превърнал в жертвена любов; човек, който, оказвайки се в сърцето на конфликта, е станал средоточие на спокойствие и непоколебима увереност.
Третият пример е за жена, която работеше с този мой приятел, руска монахиня. И нея я арестуваха за участие в Съпротивата и за укриване на евреи, и я изпратиха в концентрационен лагер. Един ден група затворнички от този лагер били извикани, за да бъдат изпратени в газовата камера, и една от тях, 19-годишно момиче, започнала да изпада в отчаяние и ужас. Майка Мария се приближила до нея и казала: „Не се страхувай, последната дума не е на смъртта, а на живота. Няма от какво да се боиш“. И момичето я попитало: „Защо трябва да ви вярвам?“. Майка Мария ѝ отговорила: „Защото ще вляза с теб,“ и заедно с тези жени влязла в газовата камера и умряла с тях. Узнах за това от друга затворничка, която е била там. Тя разказваше, че никога повече не е виждала хора, които отиват на смърт така, сякаш отиват към победа, и всичко това, защото майка Мария се е намесила в ситуацията на насилие, конфликт и жестокост със своята вътрешна устойчивост.
…Насилието има и друга страна, за която искам да кажа нещо, което не е свързано с това, за което току-що говорих. Ние винаги мислим за насилието в категориите на войната, въоръжените конфликти, извънредните събития, и не осъзнаваме колко много насилие, колко много агресия има в ежедневието. Затова, преди да разсъждаваме за ужасите на грандиозните конфликти, като войната, поръчковите убийства, тероризма, трябва да осъзнаем колко повсеместно е насилието в обикновения живот.
Вече съм говорил за агресивността на любовта, за сладкото, задушаващо, убийствено насилие в името на любовта, когато можеш да сломиш човек, прикривайки се зад думите: „Обичам те и знам по-добре какво е добро за теб. Знам как да те направя щастлив, ти си още твърде неопитен, млад, за да решаваш сам. На мен ми е по-ясно, защото съм по-мъдър. Ще те науча как да бъдеш щастлив“. Погледнете семействата — своето собствено и тези на вашите приятели, — и ще видите колко често това се случва. Това е насилие, тоест посегателство върху целостта на човека, ситуация, в която възгледите се внушават, когато по-опитен, развит, красноречив, умел човек се стреми да наложи на друг своите представи за света, своите гледни точки и съждения или да го принуди да действа или бездейства по един или друг начин.
Насилието присъства в различни форми на емоционален шантаж. Замисляли ли сте се някога колко ужасяващо е за едно дете да чуе: „Ако се държиш зле, няма да те обичам“? Това означава, че любовта не е безплатна. Не може да се разчита на нея, тя не е сигурната основа, на която можеш да се опреш, тя е условна, може да бъде купена, и то с уродливата цена на добро поведение. А какво е „добро“ — решават родителите, учителите или началниците, и цената е страшна, но в същото време малка, защото означава просто покорност и раболепие.
Друг пример за емоционален шантаж е гладната стачка. Тя е насочена единствено към емоциите. Шантаж е и когато военни събития се отразяват чрез ужасяващи картини: ранени деца и жени в болници. Съществува цял арсенал от методи за емоционален шантаж, чрез които пресата и телевизията, проповедниците и политиците или просто хората в семействата играят с нервите и въздействат върху психиката. Не се опитвам да оправдавам войните, убийствата или тероризма, но искам да покажа, че в начина, по който те се представят, присъства елемент на емоционален шантаж, който в някакъв смисъл е по-лош от шантажа с миналото, защото с миналото може да се разплатиш.
Познавам един свещеник в Съветска Русия, който в определен момент от живота си се държал недостойно. Повикали го в КГБ и му казали: „Ще се изкажеш срещу Църквата, ще направиш публично заявление, че вече не вярваш в Бога, че си проповядвал лъжи, че истината е на наша страна или ще те наклеветим“. Следващата неделя той излязъл пред народа по време на службата и казал: „Мен ме извикаха в КГБ и ме поставиха пред избор. Искам сам да ви разкажа всичко: ето как съм постъпил някога. Можете да ме приемете или да ме отхвърлите“. И цялата енория единодушно го приела. Така че изход има — в честността и целостта.
Насилието често се оправдава като извършено в името на ненасилието: християнски или друг фанатизъм. Споменах християнския фанатизъм, защото това е нашият грях и трябва да се заемем с гредата в собственото си око. Вземете например нашата постоянна готовност да съдим някого; ще се намери кой — всички ние си имаме любими жертви. Някои от нас може би са готови да се примирят с определено направление на християнството или хуманизма, или религията, или атеизма, но това, на което всички заедно сме готови, е агресия и осъждане.
…Спомням си как веднъж един млад човек, който беше пацифист, яростно ме нападна, защото аз не съм такъв. Той беше готов да ме разкъса на парчета, да ме убие: как се осмелявам! Ето какво се случи: подготвях се за поста с едни оксфордски студенти някъде извън града. След първата беседа този млад човек дойде при мен и каза: „Владико, напускам вашето заговяване, защото вие не сте християнин“. Казах: „Моля, напуснете, това е ваше право, но имате задължение към мен. Ако не съм християнин, трябва да ме насочите по правия път“.
Той ми казва: „Добре. Вие не сте пацифист и затова не сте християнин“ — „А вие пацифист ли сте?“ — „Да“ — „И никога няма да прибегнете до никаква форма на насилие, никога, при никакви обстоятелства?“ — „Не“. Казах: „Представете си, че влизате в тази стая и виждате как хулиган се готви да изнасили годеницата ви. Какво ще направите?“ — „Ще се обърна към него и ще се опитам да го убедя да не го прави“ — „Да предположим, че той не ви слуша; какво ще направите тогава?“ — „Ще коленича и ще моля Бога да се намеси“ — той не уточни как точно: дали Бог ще изпрати ангели или някой друг, който не е пацифист.
Тогава казах: „Да предположим, че докато вие говорите и се молите, той изнасилва годеницата ви, става и доволен си тръгва. Какво ще направите?“ — „Ще помоля Бога, който създаде светлината от тъмнината, да превърне злото в добро“. Уви, моят отговор беше (и вие вече знаете, че съм лош християнин или въобще не съм християнин): „В такъв случай, ако аз бях вашата годеница, щях да си потърся друг годеник“.
Знаете, лесно е да се отрече насилието изцяло, но настъпва момент, когато сме принудени да си зададем въпроса: това, което възнамерявам да направя, насилие ли е, или съпротива? Имам ли право да се противопоставя на насилника, дори с риск, или е по-правилно да позволя насилието да се разпространява безконтролно? Допустимо ли е да предоставим всички права на престъпника и да ги откажем на жертвата? Не е достатъчно да решим за себе си: „В своите действия ще стигна до определен предел и там ще спра“, защото предварително не можем да изчислим докъде ще се наложи да стигнем…
Убеден съм, че във всеки случай трябва да разберем какво стои зад нашите действия. Не е достатъчно просто да кажем: насилието е зло, агресията е зло. Това е вярно, но когато се изправим лице в лице с насилието, да кажем, че агресията е зло, е все едно да решим за себе си: „Аз съм съзерцател, аз съм страничен наблюдател, не възнамерявам да се намесвам.“
Непрекъснато сме изправени пред решения, именно това прави живота толкова труден, и всяко решение, всеки избор в известен смисъл ни въвлича в сърцевината на конфликта, няма друг начин. Ако самите ние сме обект на насилие, нещата са прости: можем да се съгласим да бъдем унищожени. В Сибир живяло едно племе, което приело будизма в неговата пълнота, и в продължение на 50 години те били напълно заличени от лицето на земята, защото избрали ненасилието и съседите им не само ги притеснявали, но ги унищожили напълно. Такъв избор можем да направим за себе си, но имаме ли право да принудим някого да стане жертва на насилие, несправедливост, жестокост, било то дете или възрастен, или група хора, просто защото не сме готови да поемем отговорност за уродливостта на създалата се ситуация?
—————
Източник: ahilla.ru
Заглавно изображение: orthochristian.com
