Меню Затваряне

Митр. Антоний Сурожски: „Кралицата не за слава, а за подвиг подготви своето сърце“

Митрополит Антоний (Сурожски)

На 8 септември (Рождество Богородично), на 96 години, почина кралица Елизабет II (1926-2022). С нея си отиде цяла епоха, на която тя беше не само свидетел, но и активен участник – както в световната история, така и в историята на своя народ. Кралица Елизабет имаше милиони искрени почитатели по целия свят; тя беше монарх, който излезе сред народа и общуваше с него. На 2 юни 1953 г. кралица Елизабет II е коронясана на британския трон. Сред присъстващите е и йеромонах Антоний, бъдещият Сурожски митрополит. Неговите впечатления от церемонията са публикувани в енорийския вестник на Лондонската енория през 1953 г. Бог да прости кралица Елизабет II. Думите ѝ ще останат в сърцата на всички християни, които я обичаха: „През целия ми живот посланието и учението на Христос са били мой наставник и в тях намирам надежда“.

Йеромонах Антоний, бъдещият Сурожски митрополит

Както знаят всички, които често посещават църквата, нашата енория много преди коронацията започна да мисли за предстоящото велико събитие и да се подготвя за него. В енорийския ни дом беше прочетен доклад на тема „Чинът за коронация на руските суверени“, така че всеки, присъстващ на коронацията или следящ я отдалеч, да може да сравни двата чина и да разбере по-добре единия и другия. В неделята преди коронацията, след литургията, беше отслужен молебен, в който участваха всички, които можеха да дойдат, и на който бяха казани няколко думи за значението на служението, в което встъпва кралицата, както и с какво то задължава нейните верни поданици. Най-накрая големият ден настъпи.

Няма да говоря за това, което всички са видели и чули и за което вече е писано много; но по молба на някои ще кажа малко за това, което самият аз видях, и за онези мисли и чувства, които дълбоко се врязаха в душата ми. По волята на кралицата присъствах на нейната коронация в самото Уестминстърско абатство: беше ми определено място сред мисионерските англикански епископи, заедно с митрополит Атинагор на Тиатира, представляващ Константинополския патриарх във Великобритания. Други представители на православните църкви нямаше с нас, те бяха в други части на храма.

Пристигнах рано, както беше посочено, отидох до абатството с кола заедно с настоятеля на съседния английски храм, който возеше освен мен, и негов познат професор. Единият беше с кола, а другият с пропуск: взеха ме заради приятелството си с тях, но не им се наложи да съжаляват, защото по пътя и полицаите, и военните, които наблюдаваха движението, усърдно отдадоха чест на нашия автомобил, щом видяха булото на „задграничния гост“.

И площадът, на който се намира абатството, и самата сграда, бяха неузнаваеми. Много беше добавено и надградено, галерии обикаляха храма и го обграждаха от всички страни. Въпреки дъжда, всичко беше почистено и празнично – и предмети, и хора – беше толкова очевидно, че хората са се събрали не само заради зрелището, но и заради едно тържествено, радостно събитие, заради своя празник! Отвътре абатството беше не по-малко променено, отколкото отвън: от пода до тавана се издигаха пространства, декорирани и обвити в плат с монограмите и знака на кралица Елизабет. По-късно научих, че 7500 души незабелязано са се събрали в храм-паметника на британската слава. Но когато пристигнах там, се възползвах от това, че нямаше много хора, за да разгледам олтара с трона, украсен с богатствата на Уестминстърската сакристия1Сакристия – помещение в християнските храмове, в което се съхраняват богослужебните одежди и църковната утвар (бел. прев.)., който съседите ми със сигурност щяха да покрият – много красота беше добавена и аз по-скоро съжалявах за това – нейният обикновен, строг външен вид ми харесваше повече.

Мястото ми беше в галериите на първия етаж, почти на пресечната точка на северния трансепт и олтарния параклис, от който бях отделен от колона. Той беше обърнат на запад, тоест към страната, от която кралицата трябваше да влезе и поради позицията си позволяваше да се види всяко от идващите лица от момента на появата, докато заеме мястото си. Вляво от мен, на издигната платформа, стоеше тронът, така че всичко, което се случваше след това около него, се виждаше идеално.

Постепенно храмът започна да се изпълва: не се наемам да опиша пъстрото разнообразие от костюми и жизнеността на тази наистина великолепна картина – сдържано, пременено, тържествено оживление – както и радостта на всеки, който участваше в тържеството и се радваше на своето щастие и на радостта на всички. Съжалявам само тези, които не са могли да видят това или не са могли да го преживеят. Но за тези, които са видели и разбрали, старият Уестминстърски храм, който толкова често е критикуван от туристите, разкри цялото си величие, цялата си вековна слава и стана толкова скъп, колкото може да бъде скъпо знамето или храмовата хоругва!

Като оставим настрана всичко останало, ще се съсредоточа върху онези впечатления, които са пряко свързани с кралицата.

Когато кралицата влезе в катедралата, всичко останало престана да съществува, изчезна; не остана нито външния блясък, нито великолепната красота, която дотогава радваше и вълнуваше: остана само величието, което сковаваше всички в мълчание, не само външно, но и вътрешно. Двама епископи водеха кралицата до олтара и тя вървеше, сякаш потопена в дълбок и строг размисъл, в удивителна простота и спокойствие. Тя отиваше съзнателно до олтара на Живия Бог на заколение: да умреш за себе си, за да живееш неразделно със и за своя народ. Може да се каже и с думите на Лесков: „Животът свърши, житието започна”. Младата кралица подготвяше сърцето си не за слава, а за подвиг: „С цялата си искреност се отдадох да ви служа“ – каза тя същата вечер на своя народ – „както и много от вас се заклеха да ми служат. С целия си живот и с цялата си душа ще се стремя да бъда достойна за вашето доверие“. Как да не отговориш с цялата си душа и с цялата си сила със словата на псалма: „Господи, спаси царя и чуй ни, когато викаме (към Тебе)! (Пс. 19:10).

Кралицата принесе живота си и го отдаде на Бога за своя народ; и не само Бог, но всички приеха този безценен дар на младия живот – с каква грижа и благоговение човек трябва да живее, за да не лъже срещу свидетелството на собственото си сърце …

Но не само на сърцето.

Първият акт на коронацията е разпознаването на кралицата от всички, които присъстват на свещения обряд – както в самия храм, така и извън него – Кентърбърийският епископ я представи на хората и попита всички дали са готови да ѝ служат вярно. Той отправи този въпрос на четирите страни и от всяка „страна на света“ прозвуча единодушен, искрен, решителен отговор: „Бог да пази кралицата!“ И всеки, който можеше да чуе как отговаря народът, щеше да каже без колебание, че стои в стегнат обръч, верен и предан, около онази, за която английският премиер каза: „Ние я почитаме, защото тя е нашата кралица. и я обичаме такава, каквато е“.

Признанието е последвано от чина на коронацията и литургия: първо, самата кралица полага клетва, че ще управлява страните, поверени ѝ от Бога в съответствие със закона, справедливостта и милостта; че ще пази и съхранява вярата на своя народ – за това трябва да ѝ напомня “Свещ. Писание, „Книга на премъдростта“2Книга премъдрост на Иисуса, Син Сирахов (бел. прев.), Царският закон, Живото Божие Слово“.

Няма да описвам службата: всеки може да я види или прочете, но трябва да добавя една дума за клетвата. По един от всяко съсловие се приближаваше до трона на кралицата, тя поемаше събраните му ръце в своите и ги държеше, докато той полагаше клетва от името на всички, които представляваше. В този момент други коленичеха (с едно коляно), като по този начин участваха в самото действие.  

Двамата съпрузи: Филип, херцог на Единбург и кралица Елизабет II

Херцогът на Единбург беше първият, който се приближи до съпругата си. И имаше нещо значимо и наистина „тайнствено“ в това действие: с това той приемаше целия път на Нейното кралско служение и жертва. Поела върху себе си подвига на управлението, съпругата ставаше и за съпруга си кралица. Дълбочината на клетвата, която херцогът полага, е неизмерима: в нея е както отказът от собствения си живот, равен на себеотричането на кралицата, така и обновяването в нова връзка и в нова дълбочина на съзнанието и битието на обета на брака: „Аз, Филип, херцог на Единбург, ставам твой верен слуга и ще те пазя с вяра и истина, на живот и смърт, пред лицето на всеки човек – Бог да ми помага в това“.

Същата вечер, обръщайки се с приветствена реч към народа на империята, кралицата каза: „Как трогателно звучи клетвата за верноподанство с обещанието за вярност и защита“.

На излизане от храма и през всички следващи дни се взирах в тълпите от хора, в лицата на отделни хора, слушах речите на всички съсловия и звания – от най-обикновените, до най-разнообразните представители на империята, които срещнах на закуската, последвала коронацията, както и на приема на Кентърбърийския архиепископ. От всички лъхаше оживена радост – не небрежни усмивки, не завист, а радост, лична, непосредствена – затова, че Бог даде страната и империята на кралицата, която успя да придобие за себе си и искрена любов, и дълбоко уважение, и цялата сърдечна преданост на всички.

Наистина тези дни могат да бъдат наречени „духовна пролет“, време на светли надежди, благородно обновление, животворен порив, който вярваме, че няма да остане безплоден, а в единството на всички ще процъфти в богата жътва с Божията всесъзиждаща благодат.

———

Правмир, Енорийски вестник. 1953. № 2.

  • 1
    Сакристия – помещение в християнските храмове, в което се съхраняват богослужебните одежди и църковната утвар (бел. прев.).
  • 2
    Книга премъдрост на Иисуса, Син Сирахов (бел. прев.)
Posted in Публицистика

Вижте още: