Ренета Трифонова
На 24 август тази година почина един невероятен духовник и богослов – митрополит Калистос (Уеър). Богослов, с който отмина може би една цяла епоха в „разбирането“ за богословието.
Като казвам епоха, имам предвид факта, че митрополит Калистос заедно с други богослови като прот. Александър Шмеман, прот. Георги Флоровски, митрополит Антоний Сурожски, св. Софроний Сахаров и др., започна да се чете в България като нещо различно още в първите години след падането на атеистичния режим. Споменавам това „падане на режима“ често в публицистиката си, защото то ознаменува отварянето на една изкуствено наложена граница, отвъд която ние не знаехме какво православие съществува, каква църква има и какви богослови пишат и творят. Докато не беше започнал този пóчин да бъде слагано в списъци с „врагове“ всичко, което не ни харесва и ни се струва подозрително, словото на тези духовници и богослови, сред които и покойният митрополит Калистос, се четеше от мнозина свободно и без идеологически предубеждения.
Митропоит Калистос (Тимоти) Уеър е роден на 11 септември 1934 г. в Бат, Великобритания. Изучава класическа филология, философия и теология в Оксфорд. Защитава докторат по ранна история на източното монашество. Напуска Англиканската църква и приема православната вяра през 1958 г., след което прекарва много време в православни манастири в Гърция и на Света гора. Продължително време живее на остров Патмос в манастира „Св. Йоан Богослов“. През 1966 г. приема свещеническо ръкоположение и дава монашески обет. Завръща се като преподавател в Оксфорд, където основава гръцка православна общност. През 1982 г. е хиротонисан за Диоклийски епископ под юрисдикцията на Вселенския патриарх, а през 2007 г. е възведен в сан митрополит и избран да води диалога с Англиканската църква. В продължение на 35 години преподава православно богословие и патристика в Оксфорд. Има много публикации върху историята и богословието на Православната църква. Митрополит Калистос превежда на английски език „Празничен миней“ и „Постен триод“(в сътрудничество с монахиня Мария), както и четири тома от сборника със съчинения на св. Отци „Добротолюбие“ (заедно с Г. Е. Палмър и Филип Шерард). През 1963 г. пише една от най-известните и издавани негови книги „Православната църква (The Orthodox Church). У нас е познат с много преводи и беседи, както и с книгите си „Тайнството на човешката личност“ (2002), „Жените в Православната църква“ (2002, заедно с Елизабет Бер-Сижел), „Царството вътре в нас“ (2012), „Православният път“ (2014).
С митрополит Калистос като автор се срещнах отдавна, когато вече знаех, че във Великобритания има православни християни. Защото и аз в годините на моето неофитство си мислех, че Православието е само на Изток и ние сме „най-православни“ в целия свят. Беседите и книгите на митрополит Калистос обаче ме убедиха в това, че православното християнство е автентичното християнство, както и самият той твърди: „Станах православен, защото разбрах, че това (православната църква, б.а.), е истинската църква“[1]. Той казваше и нещо, което не бях чувала дотогава: „Нещата, които ме привлякоха, бяха непрекъснатата традиция, вътрешната молитва, мистичната традиция на православието, но също и друго: страданията на православните християни от Източния блок в условията на атеистичните комунистически режими“[2]. Повече от 10 години след падането на режима, православен митрополит каза в България, че е знаел за страданията на нашите християни, за техните гонения.
Когато го ръкополагат, той става първият свещеник англичанин – дотогава във Великобритания не е имало нито един местен свещеник. По време на идването си в България през 2002 г., където изнася лекция в аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и дава интервюта на наши журналисти, митр. Калистос казва, че по това време във Великобритания има вече 150 енории и 180 свещеници, от които една трета са англичани.
„В Англия повечето от православните пристигнаха след Втората световна война – казва митрополит Калистос. – През 1945 г. в цялата страна имаше само пет православни енории. Днес те са около 150. Първоначално православните във Великобритания са били църква на имигранти: главно кипърски гърци и значително по-малки групи – руснаците, които имаха някои изтъкнати представители начело с митрополит Антоний (Блум) Сурожски; българите бяха съвсем малко – дълго време те нямаха собствена енория; сърбите и украинците бяха повече. Но в 50-те и 60-те години бяхме още църква на имигранти, много от които говореха съвсем малко английски. Естествено беше по това време православната общност да бъде насочена навътре към себе си. Сега това се променя, защото имаме ново поколение хора от православен произход, които са израснали в Англия и повечето говорят само английски. Във Великобритания ние, православните, вече не се мислим просто за църква на имигранти, а смятаме, че принадлежим на британската земя: тя е и нашата страна“[3].
Митрополит Калистос свидетелстваше за своята вяра и своето служение на Запад – място, което днес много от нас обозначават идеологически като проводник на „западни ценности“ и „аморализъм“. Духовници като митрополит Калистос ни напомнят, че такива мисловни определения за хората и географските места са несправедливи и неточни, защото както за греха, така и за вярата няма географски граници – целият свят е призван да бъде Христов и преобразен в Светия Дух. Митр. Калистос принадлежеше към православна църква във Великобритания, която вече беше голяма, включваше много хора и енории и в нея имаше живот в Светия Дух. Днес много българи живеят на Запад и познавам такива, които служат и са част от тази църква. Разбирам тяхната скръб за митрополита, защото си замина цяла една епоха, която много от днешните православни християни не познават и не разбират. Отмина време на такива колоси като митрополит Калистос Уеър, митрополит Антоний Сурожски, живял по същото време във Великобритания, св. Софроний Сахаров, време на прот. Александър Шмеман в САЩ – проповедници и духовници, които свидетелстваха за православието на Запад – в земя, която за нас тогава беше непозната, далечна и трудна за разбиране.
Днес времето е много различно. Но като че ли колкото повече хората са по-свободни и имат възможност да пътуват и живеят където поискат, толкова повече една част от православните се самозатварят във вярата си, ограждат се от света, издигат стени. Митрополит Калистос учеше точно обратното – че вярата трябва да бъде свидетелство и начин на живот. Че тя трябва да бъде обърната навън – към другия човек, който да види свидетелството и да дойде в нашата църква: „Необходимо е да се прави разлика между прозелитизма, от една страна, и евангелизма, от друга. Аз съм против прозелитизма, но съм за евангелизма. Под евангелизъм разбирам да свидетелстваме за нашата вяра, а под прозелитизъм разбирам негативна пропаганда срещу други християнски църкви с цел да се разстроят другите във вярата, която вече имат. Ние, православните, несъмнено трябва да свидетелстваме за нашата вяра, но трябва да го правим в положителен смисъл, а не главно чрез негативни нападки срещу другите църкви“[4].
Митрополит Калистос свидетелстваше за това, че на място, което традиционно не познава Православието, разбирането за него е истинско, защото там хората отиват по свободна воля, а не се раждат православни по традиция. Един духовник от Запад ни припомни на Изток това, което не трябваше да забравяме, за да не изопачаваме вярата си и да не я превръщаме в традиция, обряд или идеология. В една беседа на въпрос на журналиста: „Навлизаме ли в епоха, когато всеки човек трябва да си каже „Православен съм по избор!“ вместо „Православен съм по рождение!“, митрополитът отговаря така:
„В Православието, както добре знаем, в продължение на векове се е формирало близко единение между църква и нация. Само по себе си е ценно да не мислим себе си като самотни индивиди в лоното на православната вяра. Надяваме се цялото общество да се повлияе от християнските норми и идеали. Добре знаем, че в изпълнението им никоя християнска страна не е била безупречна. Всички са отдалечени от идеала. Не бива да романтизираме Византия, средновековна Сърбия или Русия. Въпреки това, връзката между църква и нация е голямо благо. Може ли обаче тази връзка да продължи да съществува и в модерния свят, в частност – в секуларния Запад? Със сигурност не е достатъчно да се каже: „Православен съм, защото съм грък, сърбин или руснак“. Само това не стига. Не е и приложимо в съвременния свят. В миналото православната вяра е могла да бъде инстинкт. Днес тя е предмет на лична отдаденост. Не просто унаследен начин на живот, а съзнателно избран път. Православните на Запад, независимо дали са православни по рождение или по избор, трябва да живеят вярата си в секуларно общество със съвсем различни убеждения. Затова е редно да са осведомени за вярата си, и за същността на православието. Не само клирът и теолозите, но всеки кръстен православен християнин трябва да бъде свидетел на вярата… Надявам се връзката между църква и нация да продължи да съществува в православните страни, но ние трябва да бъдем християни по свободния избор на нашите сърца. В някакъв смисъл всички ние сме обърнати във вярата, защото истинското обръщане е към Христос, и всеки един от нас, по един или друг начин, е бил обърнат към Него“[5].
Митрополит Калистос Уеър имаше точни думи за всичко в богословието, най-вече заради светлината и радостта, която ги съпътстваше. Той обясняваше сложни истини като: „Бог като Творец“, „Бог като Дух“, „Бог като Троица“[6], въпроси от християнската догматика и антропология по такъв начин, че можеха да се четат и разбират от всички християни, да влязат в сърцето на човека и да действат в него. Митрополит Калистос правеше това, което пишеше и говореше. И словото му стигна до всички, които искаха да го чуят или прочетат – то отдавна действа и преобразява. Митр. Калистос си замина от този свят с това „Царство вътре в нас“, което за него беше три неща: Преданието, мъченичеството и исихията, достатъчни да го убедят в истинността на Православието[7]. Бог да го прости и да го приеме в Своето Царство!
———-
Вяра и Дело, брой 5 (37), година VIII, септември 2022
[1] Интервю на Деян Енев за в. „Сега“ от 18 май 2002. https://stoian11.blog.bg/drugi/2012/01/10/zashto-stanah-pravoslaven.880291
[2] Пак там.
[3] Интервю на Георги Тодоров за вестник „Култура“, София, 11 март 2002.
[4] Пак там.
[5] Еп. Калистос Уеър „Вярата е свободен избор, а не унаследена практика“, https://www.youtube.com/watch?v=lE_AGkyUIc4&t=24s
[6] Вж. книгата на митр. Калистос Уеър „Православният път“, София, Омофор, 2014.
[7] Калистос Уеър, „Царството вътре в нас“, София, Омофор, 2019.
