Християнство.бг
Ставрофорен иконом Любомир Попов (1950-2025)
В началото на деветдесетте години, по поръчка на община Варна, бе направено статистическо изследване за религиозната принадлежност на населението в града. Резултатите бяха впечатляващи – числото на невярващите се оказа съвсем незначително, а над деветдесет процента, което ще рече над триста хиляди, бяха посочили, че изповядват източноправославното християнство, че по кръщение и дух са членове на Православната църква.
Според църковните канони посещението на богослужение в неделния ден е задължително за всеки християнин, освен при болест, пътуване и други извинителни причини. Представете си триста хиляди на богослужение в неделния ден! Картината е съвсем друга. Този и подобни примери предизвикват въпроса доколко една голяма част от кръстените живеят като християни. Ако пък не живеят като християни, тогава какви християни са изобщо?
Някои дори не помислят, че като християни имат задължение не само да пазят вярата, но и да живеят според нея. Апостол Иаков ни предупреждава, че „вяра без дела е мъртва“ (Иаков 2:26). В този смисъл руският светител Филарет, архиепископ Черниговски, казва: „Не само не можем да съдим за живота на вярата без делата, а и без тях животът на вярата е невъзможен“. Вярата не се удостоверява с документ за св. Кръщение, нито с някакво сантиментално настроение, нито дори само с добри дела, а с дела, които прославят Бога! Това е, за което четем в петата глава от Евангелието според Матей: „Никой не пали светило, за да го постави под крина, а на свещник и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“.
Ако си вярващ християнин, то какво казваш за Този, в Когото вярваш? А и как го казваш – само с думи ли? Някой много добре е писал: „Делата ти говорят така силно, че не мога да чуя какво ми казваш“. Колко много разчитаме на думите – те да ни представят, те да ни защитят, а често пъти и да скрият някаква празнота в живота ни. Но думите могат да заблудят за кратко време. Защото последната ни преценка за човека не е по думите, а по делата. Християнинът не върши само добри дела, а дела, които прославят Бога, в Който той вярва!
Голямо изкушение е доброто, което правиш, да обърнеш към себе си. Ти да бъдеш забелязан и то да служи за твоя похвала и за твое преуспяване. Тогава естествено изниква въпросът доколко безкористно е твоето „добро“. Не е едно и също да кажем: „върша това, защото съм добър човек, и върша това, защото съм християнин“. В единия случай търсим похвала за себе си, а в другия – за Бога. В единият случай даваме себе си за пример, което често пъти е несериозно, а в другия – сочим вечния пример за човека. В единия случай искаме да кажем колко много сме сторили, а в другия – доколко сме сторили не според нашата мярка, а според вечния Идеал.
Ако погледнем в нашия живот – личен и обществен, ще видим много християни, които говорят за себе си и не пропускат да покажат доброто, което според тях вършат. Самохвалство и празнодумство, в което нашето „аз“ се пише винаги с главна буква. Ще видим също и колко малко са тия, които по думите на Евангелието, когато изпълнят всичко, което трябва да изпълнят, казват: „Ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим“ (Лука 17:10).
Колко малко християнство и „много“ християни – защото много мислят, че светят със собствената си светлина, а малко са, които разбират, че за да светят е достатъчно само да отразяват светлината, идваща отгоре.
