Ренета Трифонова
Ренета Трифонова
Днес отново е 1 март и пак започва разговорът за мартениците – да ги носим или не. И отново този стар, стар като света спор – езическа традиция ли е, каква точно е легендата за нея и може ли да я носи християнинът?
Аз няма да вляза в този спор, а и според мен е безсмислен – това е нещо, което смятам, че всеки трябва да реши за себе си.
Казват, че мартеницата е безобиден символ и няма нищо лошо да се закичиш с мартеница – децата се радват, всички си честитят, празнуват … докато днес срещам все повече публикации от този вид: „Днес е Баба Марта! Честит имен ден на Марта, Мартин и Мартина!”, което означава, че имената на християнски светци хората започват да празнуват вече на „денят на Баба Марта” – 1 март.
По същия начин преди няколко години се разрази спор относно Сирни заговезни и прескачането на огньове – каква традиция е и защо пък да е нещо лошо. Децата се забавляват, играят около огъня и гонят едно парче халва, вързано с конец. Нищо лошо, наистина, какво толкова? Но ето, започнаха тези традиции да се правят на центъра в някои градове – да се палят огньове в старата част на града и да се правят веселби. Пак нищо лошо, пък и децата се радват. Но какво стана? От няколко години започнаха покрай това „нищо лошо”, покрай „хамкането” и огньовете да прибавят и кукерски шествия и игри и то в краища на България, в които хората никога не са познавали тези традиции. Ей така, покрай хамкането и халвата, станахме и кукери. И на този прекрасен ден на Прошката, изпълнен с дълбок човешки смисъл, в който искаме прошка от роднините и приятелите, ако сме ги обидили и сгрешили с нещо против тях, децата пак се радват и гледат зловещите кукерски маски с парче халва в ръцете си.
Така е и за Хелоуин. То е едно шоу, един празник с маски, какво толкова, децата нали се радват? И целите детски градини месец преди Хелоуин са окичени с тикви, а празникът на будителите, толкова важен за нас, преминава някак отегчително, наставнически, като нещо позабравено и изтъркано, но … какво пък, ще го изтърпим! А децата ни покрай тиквите запомнят смътно и нещо там за будителите, но забравят точно какво. Тиквите и маските обаче помнят цял живот, защото са били забавни…
Същото се получи и с кремирането. Изгарянето на телата не е християнска традиция, т.е. не е характерна за нас и ние винаги сме правили опело на телата на родителите си, като се погрижим за тях като за християни. Да, но вече стана модерно телата да се изгарят като нещо много удобно и практично, а виждате ли, вече и няма място в гробищата на тези все по-разширяващи се градове. И понеже хората имали право да погребват близките си според желанието им, ще строим крематориуми – за по-удобно и практично. Докато ще дойде един ден, в който свещениците сигурно ще чувстват неудобство да откажат опело на кремиран човек , и ако отворим уста да кажем защо не може да бъде погребан по християнски, ще станем лоши и ще ни обявят за фанатици.
И така е за много неща в нашия живот – компромис след компромис. Това не е толкова важно, другото – също; е, голяма работа, не било християнско, но пък традицията е „хилядолетна” и децата искат и се радват! И идва един момент, в който пазарът и удобствата започват да диктуват нашия живот и живота на нашите деца и ако се опитаме да кажем нещо против, то излиза като осъждане или като архаизъм. И хората започват да мразят християнството и Църквата, защото тя била „казала“, че тази или онази традиция не е християнска. Същият спор се води и за нестинарството, понеже видите ли, нестинарите играели с икона върху жарта и това също е „традиция“.
От друга страна, много голяма вреда нанасят наистина онези крайни гласове в Църквата, които крещят, забранявайки и заплашвайки, кое е „канонично” и кое – не.
Но да не мислите, че в миналото, когато Църквата е била част от живота на хората, те са знаели кое е „канонично”? По-голямата част от тях, особено по-бедните слоеве на населението, са били неграмотни или едвам са четели, за разлика от нас днес, които всичко знаем и за всичко сме информирани. Не са били грамотни, но са били въцърковени и Христос и Църквата са били част от живота и мисленето им. А днес хората са разцърковени, при това – отдавна. И да обясняваме кое е езическо и кое християнско или да забраняваме или налагаме традиции – не можем, но можем поне да кажем съгласни ли сме или не и защо.
Църквата нищо не забранява, тя не задължава никого с нищо.
Който иска – да празнува, който не иска – да не празнува. Който иска – да се закичва, а който не иска – да не се закичва. По-големият проблем, според мен е, че малко християни си задават въпроса: какъв смисъл има да се закичвам с мартеница, да прескачам огън и да нося кукерска или хеолуинска маска, когато имам кръст на шията си? Какъв е смисълът да слагам мартеницата като символ, когато кръстът я обезмисля? Важен е смисълът, който човек внася във всичко, което прави в своя живот, включително и тогава, когато се закичва с мартеница: „За чисти всичко е чисто“ (Тит. 1:15).
Този е начинът, според който всеки един може да реши за себе си какви символи да използва – техният смисъл. Ако смяташ, че два конеца на ръката ти могат да решат проблема с твоето здраве, вместо внимателният ти живот, покаянието и силата на кръста, който носиш на шията си, решението е твое. А ако Христос е център на твоя живот, не обезмисля ли Той всички други символи? „Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия”- казва праведният Симеон на св. Богородица, когато занася Младенеца в храма. (Лука 2:34)
„Не се лъжете един други, след като съблякохте ветхия човек заедно с делата му и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател, дето няма ни елин ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос. И тъй, като избраници Божии, свети и възлюбени, облечете се в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение, като се търпите един други и си прощавате взаимно, ако някой има против някого оплакване: както Христос ви прости, така и вие. А над всичко това облечете се в любовта, която е свръзка на съвършенството, – и мир Божи да цари в сърцата ви; към него сте и призвани в едно тяло, затова благодарни бъдете”. (Колос. 3:9-15)
Повече по въпроса за мартеницата, можете да прочетете в блога на Атанас Ваташки.
