Меню Затваряне

Московският експанзионизъм разрушава единството на Православната църква

Евагелос Сотириопулос

Евагелос Сотиропулос

Уинстън Чърчил каза веднъж, че “умилостивяването означава да нахраниш крокодила с надеждата, че той ще те изяде последен”. Именно този подход на умилостивяване и отстъпване са приложили православните предстоятели към църковните амбиции на Московската патриаршия.

Докато предоставянето на автокефалия или самоуправляващ се статут на Православната църква в Украйна (ПЦУ) от Светия и свещен Синод на Вселенската патриаршия направи вътрешноправославните напрежения обществено достояние, основната причина за днешното нарастващо разединение се създава от десетилетия.

Обсесивният етнофилетизъм на Москва и популяризирането на дневния ред на нейния Руски мир бяха тихо признати, но най-вече игнорирани в името на мира. Неотдавнашната московска агресия обаче изисква широка и решителна реакция от страна на православните йерарси. Неуспехът да се справи с експанзионизма на Московската патриаршия само ще насърчи още по-агресивното ѝ поведение в бъдеще.

На 29 декември 2021 г. управляващият синод в Москва прие резолюция за създаване на екзархия в Африка на безспорната канонична територия на древната Александрийска патриаршия – втора по ред след Константинопол от петнадесетте поместни православни църкви (Москва е пета).

Тази ответна акция има за цел да накаже Александрия и нейния предстоятел патриарх Теодор, заедно с неговото духовенство и паство, заради решението от ноември 2019 г. за официално признаване на ПЦУ и за възпоменанието на литургия на нейния предстоятел Киевски и на цяла Украйна митрополит Епифаний.

Този конкретен случай на руско църковно посегателство, за което има много други примери, последва две години на неуспешните опити да бъдат принудени патриарх Теодор и неговите йерарси да отменят решението си за Украйна. В допълнение към отмъщението, присъствието на Москва в Африка ще служи и на нейната стратегическа цел поне по два начина.

Първо, това обръща внимание към други поместни църкви, но особено на по-уязвимите като древната Йерусалимска патриаршия, която може би обмисля да признае ПЦУ. Второ, прекъсването на общението с тези, които признават ПЦУ, като Александрия, предоставя на Москва претекст да установи официално присъствие извън традиционната си сфера на влияние.

След предоставянето на автокефалия от Константинопол на ПЦУ през януари 2019 г., например, Москва се придвижи експедитивно през следващия месец, за да създаде множество епархии в Югоизточна Азия. Съвсем наскоро руските говорители отвориха вратата за установяване на църковно присъствие в Турция, в лоното на Вселенската патриаршия.

В същото време, когато Москва разширява църковните си стъпки, тя също така ескалира комуникационната и дезинформационната война, насочена конкретно към Константинопол и Вселенския патриарх Вартоломей. Една тактика, използвана от Москва и особено от Иларион, руския митрополит, отговарящ за външните отношения, е да се съсредоточи върху популярни гръцкоезични църковни новинарски уебсайтове, за да раздели и по този начин да отслаби гръцко-говорящия православен свят.

Този подход не е нов: след опита за преврат през 2016 г. в Турция, например, бяха изфабрикувани и публикувани статии в свързани с Русия уебсайтове, разкрасяващи връзката на патриарх Вартоломей с Фетхуллах Гюлен, на когото турският президент приписа преврата, за да засили враждебността към Патриаршията.

Сега замисленото комуникационно завъртане на Русия е да свърже решението на Константинопол за ПЦУ с Държавния департамент на САЩ или уловка на ЦРУ за унищожаване на Православието. През изминалия месец руският външен министър Сергей Лавров обвини патриарх Вартоломей в заговор с правителството на САЩ, за да „погребе влиянието на православието в съвременния свят“.

Многостранният и устойчив руски политико-църковен съюз за насърчаване на промосковския наратив също не е нов. Новото обаче е наглостта на техните действия и смелостта на тяхната риторика – Иларион публично призна, че Москва изнудва и сплашва местните църкви, за да осигури подкрепяща или поне неутрална позиция, особено що се отнася до Украйна.

От своя страна Константинопол продължава да проповядва единството и важността на придържането към Вселенските събори и съответните им канони. Показателно е, че патриарх Вартоломей все още почита паметта на руския си колега по време на църковни служби и нито той, нито неговите йерарси отговарят на подстрекателната реторика на Иларион и други руски духовници.

Има някои, които предлагат сега да се свика Всеправославен събор за решаване на украинския въпрос. Това предполагаемо решение обаче игнорира историческия прерогатив на Константинопол да предоставя автокефалия, както беше за почти всички недревни поместни църкви. Освен това той удобно пренебрегва факта, че най-голямата пречка за общоправославното сътрудничество е самата Московска патриаршия.

Най-яркият пример в последно време за нежелание на Москва да сътрудничи са опитите ѝ да саботира Светия и Велик събор от 2016 г. Въпреки множеството отстъпки от страна на Константинопол, включително преместване на събора от Турция на о-в Крит, премахване на точки от дневния ред, които не бяха предпочитани от руснаците, и ограничаване на планираното време за обсъждане, Москва все пак отказа да участва в единадесетия час (в последния момент, бел. прев.).

Крайно време е православните лидери да обмислят как да се справят и да предотвратят бъдещи измамни действия от страна на Русия, които имат за цел „да съборят каноничния ред на Църквата“, както е описано от водещ митрополит от Александрия, Негово Високопреосвещенство Григорий на Камерун.

Най-очевидното, разумно и правилно нещо, което трябва да се направи, е официалното признаване на ПЦУ и митрополит Епифаний. Освен в Александрия, това вече са направили поместните църкви в Гърция и Кипър. Ако и други предстоятели и техните синоди да направят същото, Москва като начало ще трябва да преразгледа подхода си, за да не се окаже в самоизолация от почти всички други поместни църкви. Колкото повече време е необходимо на другите църкви да признаят ПЦУ, толкова повече щети ще бъдат нанесени, а новосъздадените структури, като например в Африка, ще бъдат по-трудни за обръщане.

Мълчанието от страна на лидерите на православието ще насърчи голите църковни амбиции на Москва. Без решителна коалиция между йерарсите, неканоничните действия и експанзионизъм на Москва допълнително ще подкопаят единството на Църквата. Създаването на екзархия в Африка не е просто пряка заплаха за Александрия. Руските действия са заплаха за всички други поместни църкви, които или сега, или някой ден, който ще настъпи скоро, неизбежно ще се сблъскат с враждебни действия, когато интересите на Москва не са в съответствие с техните собствени (като Грузинската църква, която е изправена пред постоянни канонични набези от руски духовници).

Православните предстоятели ще трябва да се запитат колко още време ще отделят, за да хранят крокодила, и какво ще правят, когато дойде тяхното време да бъдат консумирани.

Превод: Ренета Трифонова

————

Евагелос Сотиропулос е писал подробно за православното християнство в редица свои публикации. Той е автор на Свидетелска история: Светият и Велик събор на Православната църква и редактор на Вселенската патриаршия и автокефалия на Украйна: исторически, канонични и пасторални перспективи (2019) и Вартоломей в Канада: Двадесетгодишен празник (2018).

————

Източник: Providence

Posted in Публицистика, Църква и политика

Вижте още: