Мъченическата кончина на отец Кирил от Дебели лаг

Игумения Валентина Друмева

Според местното предание, името на село Дебели лаг, Радомирско произлиза от „дебела лака“ – плодородна земя. Поради тази природна даденост то е старо селище. Минало през изпитанията на робството. Жители­те му били будни и с много крепка вяра. Над селото имало малка стара църквица, останка от древни светини, систем­но разорявани от поробителя. Там селяните отивали на празник да запалят свещ и да се помолят.

През 1876 г. вече в селото си построили храм „Света Петка“. Той е с малки прозорчета и ниска врата. Отнася мисълта едва ли не в Средновековието. Биели дървено клепало, а когато се снабдили с камбана, окачили я на едно дърво в църковния двор.

Атмосферата там е духовно завладяваща. Старото килийно училище в църковния двор, дало певци и свеще­ници на светата ни Църква, стои като верен страж на духа. Сега е без прозорци и врати, като скелет. Двуетажна сгра­да, то има две стаи на горния етаж и две килии на призем­ния. Там в робско време горял тихия пламък на духовно знание и топлел душите на учениците. Затова не само зе­мята, но и духовността в Дебели лаг била плодородна.

След Освобождението, когато жаждата за просвета още повече се разпалила, килийното училище събирало всички деца от селото. Там, до стария храм на света Пет­ка, училищният звънец зовял децата за духовно знание. Те се обучавали не само в наука, но и във вяра и християн­ско благочестие. Като се позамогнали жителите на това китно село, си построили ново просторно училище, а старото килийно останало досега като светъл спомен.

Помни се, че в него се приютил свещеник Кирил Манчев Димитров със семейството си. После си купил къща. Споменът за него е избледнял. Най-възрастният човек в селото Стефан Григоров, на 95 години, с бистра памет твър­ди, че отецът бил родом от село Егълница, съседно на Де­бели лаг. Презвитера Зорка била от Дебели лаг.

Отецът дошъл млад. Приел свещенство малко преди 9-ти септември 1944 г. Имал три дъщери. Помнят се име­ната само на двете: Вена и Маргарита. Образован и „с много хубав глас“ той се отдал на ревностно служение на светия храм и на активна пастирска дейност.

Организирал ученически църковен хор „по източен напев“. Преподавал вероучение. Бил на вид „висок, стро­ен, хубав човек“. За няколко години ревностно служение духовността израснала много и затова станал неудобен на атеистичните власти.

Жестокостта към него била голяма. От селото има­ло много партизани. Още с установяването на новата власт те решили да угасят духовната светлина, която пречела на техния атеистичен мрак.

Селяните сега разказват, че отец Кирил бил убит за­едно с кмета и пъдаря. Гробът им не се знае. Предполагат, че е някъде в полето край селото. Всичко ставало тайно и подробности знаят само участниците. Но твърдението е всеобщо: „Една нощ, още след 9-ти септември, ги извели тримата на полето и там ги убили“. И официалните източници потвърждават тази исти­на. Отец Кирил бил съден от „народния съд“, в Радомир, но посмъртно. Негов обвинител станал Мирчо Ташков.

Практиката да се съдят убити хора тогава била из­вестна. Преследвала се целта да се отнеме имотът на уби­тия и да се наложи глоба на семейството. Така станало и с отец Кирил. Когато бил в гроба, те го осъдили и отнели къщата му. Презвитерата и децата били принудени, на­вярно интернирани, да напуснат селото. „Пръснаха се“ – казват селяните и изгубили следите им.

Никой от запитаните не отговоря на въпроса каква вина е била определена на отеца, за да бъде убит. Още се стесняват да говорят за това. Най-възрастният човек в се­лото отказа да говори. После се разбра, че бил в „новата управа“. На всички въпроси избягваше да отговаря. „Пи­тайте политиците!“ – казваше само.

Стана ясно, че въпросът е политически. А отецът не се занимавал с политика, но пострадал като представител на вярата Христова. Отговорите на запитания звучаха из­винително. Ясно е, че той осъзнава безумието. Искаше да каже, че такова е било нареждането. Най-накрая каза: „Съдиха го, убиха го. Питайте по­литиците!“, и повече нищо. В резултат на обезверяването, доброто в хората намаляло. Малкото останали жители живеят в някаква особена потиснатост. Страхуват се от всеки и от всичко.

И единствената здрава опора останала пак църквата. Сега тя е ремонтирана, обновена, поддържана чисто. А в двора недалеч от килийното училище е изградена нова висока камбанария. Не угаснала искрата, запалена от пър­вите духовни будители в селото.

А полуразрушеното килийно училище напомня за да­лечното светло минало. Сградата е неугледна, но тя при­ковава духа като храм. Може би още, защото в нея е жи­вял един свещеномъченик.

Духовната дебела лака в Дебели Лаг, родила светец, пострадал мъченически само защото е изповядвал вярата Христова. Спомени, и тъжни, и утешителни за вярващото сърце…

По спомени на съвременниците на отец Кирил Люба Стани­мирова Ангелова и Стефан Григоров Данчев, предадени лично на 29 август 2009 г.

Използвани материали: Спас Райкин, Проблеми пред българската емиграция в чуж­бина. Проблеми на Българската Православна Църква. С. 1993, с. 22-23.

Източник: „Български свещеници пострадали за вярата в най-ново време”, Том 8