Мъченичеството на отец Димитър от Благоево

Игумения Валентина Друмева

Село Батенберг, сега наричано Благоево, е старо, на­селено с корави и смели балканджии. Там турчин не сме­ел да замръкне. Трудолюбивите му жители построили се­гашната църква „Света Петка“ на мястото на стар парак­лис, при който имало килийно училище. За това свидетел­ства надгробният паметник в църковния двор на първия учител и свещеник от селото. Надписът му гласи: „…Ро­дом от с. Юмрукая, Еленско. Учителствал тук от 11 май 1858 г. до 9 март 1865 г. Ръкоположен на 15 март 1865 г. Служил последна Литургия на 15 март 1915 г“. Името му за жалост е заличено.

Както се вижда, този свещеник е учителствал 7 години и свещенодействал в селото 50 години. По негова инициа­тива и съдействие е построен сегашният храм „Света Пет­ка“ през 1891 г.

Този достоен учител и свещеник бил наследен от све­щеник Димитър Стефанов Бакалов. Църковен певец бил дядо Върбан от същото село. Синът на Тодор Върбанов сега е клисар на църквата. Отецът бил родом от село Иванча, Поповско. Направил си къща в съседство с тази на певеца.

Трудно е да определим кога е роден, тъй като няма наследници в това село. Клисарят дядо Тодор е роден в 1929 г. и отец Димитър го кръстил. Това показва, че през посо­чената година той е в селото като енорийски свещеник.

Разчитаме най-вече на спомените на дядо Тодор, който покрай баща си израснал в духовна атмосфера. А и къщи­те им били съседски. Отецът бил много едър и представи­телен човек със силен глас. Служението му било изрядно, а словото – ненадминато.

Участвал в Балканската война (1912-1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915-1918), за което е награден с три войнишки кръста „За храброст” и два медала за участие в Балканската и Междусъюзническата войни. Достига чин ефрейтор. Той бил не само едър и силен физически, но и много смел. Имал голям авторитет.

Развил голяма духовна дейност. Още преди узаконя­ването на атеизма имал срещи е млади хора от селото, увлечени в новите идеи, свързани с безбожието. Разкри­вал истината по безспорен начин. Говори се за него, че бил „буен“. Смело отвръщал, когато някой похулел Църквата и вярата. На всички въпроси отговарял точно и смисле­но, така че никой не можел да устои.

А новите атеисти нямали никаква духовна култура. Изразявали позицията си само с двете думи, че няма Бог. Нищо повече не можели да кажат и затова се озлобявали. А селото било партизанско. Затова сега носи името на Димитър Благоев.

От него излезли четири политзатворници, които били съдени и лежали във Варненския затвор. Не били убити. С тях отец Димитър често спорел за вярата.

Първият е Бончо Митев, който станал първи секре­тар на окръжния комитет на партията. Димитър Манев станал лекар. Христо Обрешков заместил Бончо Митев и след него станал първи секретар. Четвъртият Стефан Чутурков бил с по-скромни възможности и станал обикно­вен офицер.

Тези четирима активни борци се завърнали на 9-ти септември и застанали начело на новата власт. Отец Ди­митър не се занимавал с политика, но не мълчал, когато се оскърбявала вярата и не се зачитала Църквата. Затова станал неудобен.

Помни се случаят с Елица Ганева, съпруга на парти­занин. Тя дръзко обидила него и Църквата. Когато пору­гала Христос, отец Димитър ѝ ударил плесница. Това било преди политическата промяна, затова нямало последст­вия. Но не се забравило. И след това не мълчал. „Той сла­гаше в огъня не вода, а барут“ – твърди дядо Тодор. Затова бил един от първите арестувани в селото.

Официалните данни потвърждават, че той бил съден от „народния съд“ в град Русе. Лежал в Разградския зат­вор заедно с отец Антони Хубанчев. Негов обвинител бил Тодор Цонев. Осъдили го на 15 години затвор. Презвитера Иванка била също едра и представителна жена. Тя ходела да го посещава в затвора в Разград.

Много страдал отец Димитър. Предизвикателствата към свещеника били най-големи, а той не търпял неправ­дите. Чрез него унижавали вярата, а това той не можел да търпи. Знаел, че за една дума може „да му вземат здраве­то“, но не претърпявал спокойно да се хули името Христо­во. И наистина разрушили здравето му.

Дядо Тодор казва: „Върнаха отчето в ковчег“. Преби­ли го и той умрял в мъки, уж от естествена смърт. Помни погребението му. Цялото село било покрусено. Погребан е в селското гробище.

Останали само спомените. Тодор помни как учени­ците отивали в храма и отец Димитър ги причастявал. Гордеел се, че баща му е църковен певец и сам се опитвал да пее. Знаел цялата Литургия. Не забравя с какво вълне­ние на Разпети петък участвал в опелото.

След смъртта на отец Димитър селото останало без редовен свещенослужител. Селяните искали да го пратят да учи за свещеник, вече семеен. Като намалели свещени­ческите кадри, Църквата открила Богословски институт на гара Черепиш, където можели да се подготвят и по- възрастни мъже за свещеници. Съпругата му обаче не се съгласила. Страхувала се да не пакостят на децата им. Сега съжалява. Вече възрастна, осмисля много неща, но е късно.

Духовният живот в селото, силно затрудняван от ате­истичните власти, започнал да замира. Заредили се ня­колко кражби. Обезверени младежи не зачитали светиня­та. Били откраднати много икони, кандила и два кръста.

Дошла „цензурата“, както се изразяват съвременни­ци. Хората не смеели да погледнат към светия храм, като минават по улицата. А той, граден със здрави бели камъ­ни, се издигал величествено и никакви бури не могли да го поклатят. Сега е ремонтиран. Но селото „оредяло“. Мно­го хора заминали по градовете да търсят работа след съз­даването на ТКЗС. Дошли помаци от Родопския край с друга вяра, но родни по кръв.

Отец Димитър имал три деца: Стефана, Георги и Минка. Георги и Минка били учители, завършили образованието си преди промяната, а Стефана работела на по­лето. Всички били белязани като деца на свещеник, който лежал в затвора и там умрял за вярата Христова.

По спомени на Тодор Върбанов и съпругата му, предадени на 10 август 2009 г.

Списък № 31 на духовните лица, осъдени от народните съди­лища – за преместване в Черепишкия манастир – гара Черепиш, Врачанско, от 50 свещеници. Той е подписан от главния секретар на Светия Синод – архимандрит Дамаскин.

Снимка: Исторически музей – Попово

Източник: „Български свещеници, пострадали в най-ново време“, том 7