Мъченичеството на отец Иван от Славяново

Игумения Валентина Друмева

Заселването с българи на село Славяново* започна­ло през 1882 г. Дошли балканджии от Тревненско, Габровско и Еленско. Наименували го село Борисово на името на княз Борис, по-късно цар на България, роден през 1892 г. Новото си име получило след узаконяване на атеистична­та власт у нас. Църквата „Свети Иван Рилски“ е построе­на през 1901 г.

Първият свещеник е отец Димитър Иванов Гатев от село Стралджа. Той служил до 1921 г. След него се помни свещеник Иван Нанков, родом от село Кардам, Търговищ­ко. Назначаването му през 1939 г. станало чрез избор, за­щото се явили и други кандидати.

Участие в избора взели и няколко души, които били членове на комунистическата партия. Това направили пред­намерено. Искали да спечелят доверието на новия свеще­ник и да го направят свещеник от нов тип, който няма да гради, а ще руши духовността в селото. Излъгали се.

След въдворяването на отец Иван те започнали да го съветват да не ръси из селото, както е прието по църков­ния канон. А младият свещеник, който завършил с отли­чие Пловдивската духовна семинария, ръкоположен от Русенския митрополит Михаил, знаел смисъла и необхо­димостта от църковните тайнства.

Той не се повлиял и продължил да поръсва със свете­на вода на Богоявление и добросъвестно да служи в светия храм. Нито се страхувал, нито се чувствал задължен да изпълнява волята на своите избиратели атеисти.

Живеел първоначално на квартира у Никола Петров Колев, който бил чужд на новите партийни пристрастия. Младият свещеник знаел с кого да дружи и кого да отбяг­ва, пазейки чиста съвестта си.

По мнението на негови съвременници, той бил: „умен, красноречив и много музикален“. Развил само за пет го­дини, до политическата промяна, широка и много плодот- ворна духовна дейност. Бил среден на ръст и много „при­личен на вид“. Извършвал богослуженията „тържествено и много съдържателно“. Окачествявали го като „класик“ в работата си, което значи, че бил много ревностен, а служението му – образцово.

Учител по литература в селото бил Любен Балкан­ски, който също завършил семинария. Той много пома­гал на отец Иван. Ръководел църковния хор. А християн­ското братство при храма под ръководството на ревност­ния свещеник развило широка просветна и благотвори­телна дейност.

Отецът не преподавал вероучение в училището, за­щото тогава то било редовен предмет в учебната програма и имало учител. Той обаче от своя страна се стараел да обогатява допълнително знанията на учениците с отделни проповеди.

Ако не всяка неделя, то през неделя бил готов с бесе­да на „православно-нравствена основа“. Изнасял беседи и в старото читалище за младежите.

Атеистите в селото се дразнели и започнали да про­тиводействат, като развивали „подривна дейност“. При­съствали на беседите му и искали да го провалят, но не успявали.

В историята на партийния живот в селото Кръстю Петров писал, че местните атеисти сривали дейността на попа, което не е истина. Мария Николова Тодорова, дъл­гогодишен читалищен деец в селото, разказва, че тогава била ученичка в гимназията и присъствала на беседите на отеца.

Твърди, че съвсем не бил „сриван“ от младите ате­исти в селото, защото те не били образовани. Нарича ги „момчетии“, които твърдели само, че няма Бог, и нито дума повече не можели да прибавят към това.

Опитвали се да спорят с отеца студенти, но не може­ли да го оборят. Имало куриозни случаи. Веднъж, като свършила беседата на отеца, той дал възможност на слу­шателите да задават въпроси. Средношколци, надъхани с новите идеи, застанали в салона най-отзад. Между тях бил един лекар, а до него учител, който след промяната се из­дигнал до Президиума на Народното събрание. Това било основното ядро на атеистите в селото.

Докторът взел думата и самоуверено заявил: „Аз не знам кога е роден вашият Христос“. С това издал пълното си невежество по духовните въпроси. Обикновени селяни възразили: „Докторе, не си ли чувал, че летоброенето за­почва от Христа?“.

Средношколците разбрали, че атеистите губят пози­ция и започнали един по един да напускат салона. Страху­вали се, че ако бъдат запитани, не ще могат да обосноват неверието си. Силен бил отец Иван, защото бил „рядко начетен свещеник“ и проповядвал истината за Бога, коя­то е необорима.

Той се стараел непрекъснато да увеличава знанията си. Като си построил къща, отделил една стая, в която уредил богата библиотека. На източната стена имало кра­сив иконостас с постоянно горящо кандило. Там извърш­вал уединен молитвеното си правило.

Той сътрудничел и в периодичния печат със статии в защита на православната вяра. С политика не се занимавал, но противниците му от невежество казвали, че пише против комунистите. Всичко се свеждало до това, че той оборвал атеизма, който е в основата на тяхната идеология.

В същото време атеистите пишели не толкова против вярата, защото не можели да кажат нищо смислено, а направо против отец Иван. Като не можели да оборят не­говите богословски разсъждения, те можели да се борят срещу самия свещеник.

Почувствали се „победители“ най-после след узако­няването с държавната власт на атеизма. Още на 10 сеп­тември 1944 г. отец Иван бил арестуван заедно с един тър­говец и бирника на общината.

Двамата арестувани членували в демократичния сго­вор на Андрей Ляпчев, а отец Иван бил виновен единстве­но за това, че защитавал с перо и слово вярата Христова.

Тримата арестувани стояли в мазето на селската об­щина до 6 октомври 1944 г., близо месец. Там били подло­жени на много издевателства, а свещеникът – на подиг­равки. Със силата на оръжието най-после го „победили“.

Местните властници искали непременно да ги пре­махнат, но не набирали смелост. Тогава по нареждане „от­горе“ дошли двама души от съседното село Медовина, за да ги „ликвидират“.

Мария е очевидец на това, което се случило вън от подземието. Тя простирала изпрани дрехи на двора. Пор­тата била заключена. Времето било неспокойно, особено след арестуването на тримата.

Един мъж я извивал и й казал да повика Бакалови, за да дадат шубата на арестувания. В дома обаче нямало никой. Като излязла на улицата, видяла, че арестуваните не били отправени към Попово, както се очаквало, защо­то там бил милиционерският участък, а към дома на отец Иван.

Поискали връхна дреха на отеца. Странно звучи, че се грижели за здравето на арестуваните, защото вече започ­нали есенните застудявания. Презвитера Дешка подала дрехата. Тъжна била последната й среща с отеца. Разме­нили само погледи и толкова. Всичко било ясно.

Откарали ги към Попово. Мария побързала да се при­бере. Изкачила се на тавана и оттам видяла как двамата мъже от Медовина водели тримата арестувани като престъпници. Свещеникът бил с расо.

По-нататък очевидец на събитията станал Йордан Захариев от село Бенковски, Търговищко. Към залез-слънце петимата пристигнали в селото пеш. В центъра се съб­рали любопитни хора. Въоръжените мъже ги заставили да се приберат по домовете си. Вкарали виновните в мазе­то на училището.

Там им бил нанесен жесток побой до „изнемогване“. Арестуваните не били вече в състояние да вървят. Натова­рили ги на една каруца и по прашния селски път ги отка­рали в гората. Спрели в местността Кюмюрджи гьол. Там през нощта ги убили.

Под булото на нощния мрак, Йордан Захариев имал смелостта да ги проследи. Не се чули изстрели. Те били убити с кирки и лопати, за да не се вдигне шум и да се компрометира новата власт. А такава смърт е мъчител­на и жестока. Заровили ги набързо и тримата в един гроб. Понеже гробът бил плитък, част от расото на отец Иван останало да се вижда отгоре.

Очевидецът разказал какво е видял на свои близки. Но постепенно се разчуло и някои хора отишли да видят. За това узнала и Мария, която разказала на съпруга си, който бил по професия ветеринарен лекар, но се занима­вал и с ловджийство. Той също бил чул това от ловджии и решил сам да провери, въпреки че сметнал разказваното за слухове.

Излязъл на лов и нарочно посетил посоченото място.

Видял на запад от черния път през гората празен гроб. Понеже се разкрило злодеянието, убитите били извадени оттам и погребани тайно в друго землище, което сега оста­ва неизвестно.

Гонението не спряло дотук. Започнало преследването на презвитерата. Деца нямали. Заставили я да напусне къщата. Отишла в Кардам, откъдето била родом. Работе­ла после като шивачка в Русе. Майката на отец Иван има­ла там брат и той я приютил на първо време, за да бъде по-далече от убийците на отеца.

После от Русенската митрополия се погрижили да й намерят квартира. Всеки месец й отпускали парична по­мощ. Преживявала много бедно. Благочестиви християн­ки от Славяново й изпращали колети. В това благородно дело участва и сестрата на Мария.

Майката на отеца баба Цанковица не повярвала цял живот, че синът й е убит. Разказвала, че всяка вечер чува­ла стъпки по стълбите и го чакала да се върне. Жалели я добрите хора в селото.

След години къщата на отеца била отнета и съборе­на, за да се освободял теренът при благоустройството на селото. Майката на отеца умряла в старческия дом в Русе. Тя имала само един син, който изучила за свещеник и много се гордеела с него.

Мария е свидетелка на събарянето на къщата. С ба­гер тя била набързо превърната в купчина пръст и камъ­ни. Покъщнината не била прибрана своевременно от ста­рата жена. Така се случило, че на върха на купчината се виждал големият портрет на отеца. Всички го гледали, спомняли си миналото, но никой не посмял да се покачи да го вземе. Опасно било да се показва приятелство с ду­ховни лица, дори покойници. Единственото, което можели да направят, било да посетят майката на отеца в стар­ческия дом и да чуят, че тя все още го чака да се върне.

Има подозрения кои са убийците на отец Иван. Съпру­гът на Мария Борис като ветеринарен лекар завеждал и село Медовина. Един ден дошъл при него един селянин на име Иван. Направило впечатление на доктора, че той е с шапката на Бакалов.

Позволил си да му каже: „Иване, не носи шапката на Бакалов!“. Той отговорил: „Ама личи ли, докторе?“. Отго­ворът бил: „Щом я познах, значи че личи. Махни и пръсте­на. Той също е на Бакалов. На тебе не ти прилича“. Медовичани разказвали, че Иван в последните години от живо­та си полудял. Мария добавя към този печален факт: „За­конът на съвестта е по-строг от всички държавни закони!“.

Атеизмът цъфтял и връзвал горчиви плодове в ду­шите на младите обезверени хора. Атеистичната пропа­ганда била усилена. Искала да сломи естествения устрем на човека към Бога. Библиотекарка в читалището дълги години, Мария разказва тъжни случки.

Учител по литература в гимназията в Попово завеж­дал атеистичната пропаганда. Той организирал в Славя­ново атеистично събрание. Прочел си доклада в салона на читалището, който бил пълен с „напредничави“ хора. До­шъл редът за изказвания. Станал известен селски акти­вист, който се опитвал да говори разпалено, повече с ръкомахания, защото речникът му бил ограничен. Употре­бил силни думи против вярата в Бога. Като не намирал повече какво да каже, решил да завърши с лозунг, както тогава било прието по тържествените събрания. Гръмко, патетично извикал: „Другари, на борба против атеизма!“.

Получило се неудобно положение. Водещият, за да заглади случилото се, казал, че селяните трябва повече да четат. Необходима била сериозна атеистична просвета. Събранието било закрито, но в съзнанието на слушатели­те дълго звучал лозунгът на селския активист.

Борбата против атеизма е непрестанна. Тя обаче е невидима и се извършва в душите на хората. Всеки мислещ човек си задава сложните въпроси за смисъла на земния живот, който е краткотраен.

Тези въпроси сами се налагат, защото човекът по природа жадува за безсмъртие, което атеистите отричат. Той копнее за отвъдната вечност при Бога.

А там отец Иван е увенчан с венеца на свещено мъче­ничество за вярата Христова.

В списъците за пострадалите свещеници се сочат по­някога старите имена на селищата. За отец Иван Нанков е посочено старото име на Славяново. Тази посочка ни отведе в село Борисово, Русенско. Там е бил свещеник през интересуващия ни период отец Стефан поп Цветков. Той не е ходил по затвори и лагери, но като всички свои събра­тя е страдал.

Храмът в селото сега е ремонтиран, чист и подреден. Но в атеистичното време Иван Питкин искал да прави църквата „Свети Архангел Михаил“ конюшня. Възмуте­ните селяните намират, че възмездието го стигнало още тук.

Умряла съпругата му Дана. Двете му дъщери Мария и Христина го изоставили. Той се отчаял и се обесил.

Споменът за неговата трагична съдба разказа Рада Савова Стоянова – клисарка в храма.

По спомени и материали на Мария Николова Тодорова, село Славяново. Предадени на 9 август 2009 г.

Източник: “Български свещеници пострадали за вярата в най-ново време”, том 7

* Става дума за с. Славяново, окръг Търговище, Русенска епархия (бел. ред).