Отец Петър Дивизиев е роден в многодетно занаятчийско семейство през юни 1903 г. с. Елешница (Разложко). Майка му, Слава, е дъщеря на свещеник. Под нейно влияние той завършва Духовната семинария в София. През 1930 г. отива в Петрич и учителства в пограничните села Добри лаки и Ключ. По това време има епидемия от малария в този район и той със семейството си е принуден да се пресели в Банско. Тук е ръкоположен за енорийски свещеник от митрополит Стефан. При големия пожар в Банско през 1936 г. отец Дивизиев успява да спаси църквата, като я покрива с мокри черги.
Две години по-късно е назначен за архиерейски наместник в гр. Разлог от Неврокопския митрополит Борис. Тук заварва новострояща се черква и под негово ръководство храмът е завършен много бързо. По време на бомбардировките, в Разлог са евакуирани много софиянци, които непрекъснато са търсили утеха в църквата и молитвена подкрепа от отеца.
На 31 май 1940 г. отец Петър Дивизиев извършва св. тайнство Миропомазание на протестанти, за което той пише в писмото си до митрополит Борис:
„Те бяха убедени, че нашата праведна вяра е светата православна християнска вяра и че техните деди са извършили кощунство, като преди 60-70 години са приели протестантизма… А просителите, които са ученици, сами желаеха това… Светото тайнство Миропомазание се извърши в неделя публично и много тържествено.“
Самият дядо Борис е отсядал често на гости на отеца в Разлог и веднъж споделил пред презвитерата, че „свещеник Петър Дивизиев е роден за владика“.
Обаче за щумкарите терористи той е „фашист’“ и е обявен за „народен враг“. По-големият му син, Васил Дивизиев си спомня, че веднъж баща му (около 15-20 септември) се обърнал към него с думите: „Васко, как тези прости хора ще управляват България?“ Той бил много загрижен за съдбата на родината си и знаел какво става в Съветския съюз, защото имал книгата „СССР без маска“ от 1940 г., където подробно са описани репресиите срещу духовенството там и допускал, че това ще последва и в България. Но оттогава нито вкъщи, нито навън нищо не говорел за новата власт.
На 5 октомври 1944 г. той извършва водосвет в една къща в Разлог, след което идват комунисти и го арестуват. Вечерта към полунощ го извеждат заедно с още 17 души от Разлог, закарват ги край Добринище в местността Лушин – там имало изкопан партизански склад на партизанина Иван Козарев. Докарват още хора от съседните села – общо 39 човека. Връзват ги по двама с бодлива тел и ги убиват с кирки и брадви, за да няма изстрели. Последен убиват свещеника, като го карат да чете заупокойна молитва на посечените преди него.
Дъщерята на отец Дивизиев – Вера, разказва за пророческия си сън: „Сънувам, че бият черковни камбани, слушам черковно пеене и виждам баща ми начело на някаква процесия, обаче той е превързан през устата и главата и трудно пее, но маха с кадилницата. И аз тичам към него и казвам: „Татко, какво ти е, защо си превързан, защо непрекъснато махаш с кадилницата?“ Събудих се и разказах съня на майка си. Тогава тя ми разказа всичко и рече: „Сънувала си точно каквото са направили.“
Една вечер майката на свещеника, баба Слава, разбира за убийството му и тръгва сама през гората, за да види лобното място. На сутринта се връща пребледняла, ляга и умира. Видяла била расото на сина си и полуубитите хора, които още стенели и се движели.
По-късно, през 1990 г., са изровени костите на всичките 39 души от масовия гроб и са погребани в гр. Банско.
Генерал Крум Радонов – един от оперативното бюро на милицията тогава и сочен като един от подбудителите на масовите убийства в този край – казва, че убити невинни няма. Убивали са, за да задържат положението (т. е. властта), за да сложат край на отмъщението, такива били времената и пр.
Монахиня Валентина Друмева пише повече подробности за жестокото убийство:
„Всичко били 52 души от Разложкия край, между които и една жена от Якоруда. Избиването било много жестоко, с тъпи предмети, кирки и лопати. Най-тежко било мъченичеството на отец Петър. Него убили последен. Заставили го да опее всички убити преди него. Това било всъщност за подигравка, тъй като те не вярвали, а и опелото станало не по канона. Всички, преди да бъдат убити, били съблечени голи, за да им вземат дрехите, часовниците, пръстените. Ръцете им били вързани с бодлива тел. Картината била покъртителна.
И отец Петър бил съблечен и с вързани ръце, с оскубана брада. В такова състояние трябвало да опява убиваните един след друг пред очите му. Как е издържал това, знае само небето. Бог и силната му вяра го крепели. С човешки сили това не е възможно да се издържи. След като ги опял, с кирка бил ударен в главата. Така завършило великомъченичеството му.
Убиваните по този начин невинаги умирали веднага. Всички изпадали в безсъзнание и създавали впечатление, че са мъртви, но не всички моментално предавали Дух. Така че имало и полуживи, хвърлени в общия гроб, които умрели от задушаване. Мястото на жестоката смърт било край главния път от Горна Джумая за Неврокоп. Имало кордон от войска да пази, за не преминава никой.
Погребали ги в партизанската землянка, която всъщност служела за хранителен склад на четата. Всички убити били млади – 25 до 48 годишни. Отец Петър бил на 41 години. Близките на убитите скоро разбрали къде е лобното им място и кога са убити. Четири дни след арестуването им в участъка приемали храната, която им носели. След това направо им казали, че са „ликвидирани“.
Майката на отец Петър с най-голямата си дъщеря решила да потърси убития си син, за да го погребе по християнски и да знае къде е гробът му. Било обаче много опасно, тъй като там и пиле не можело да прехвръкне. Това била местността Лушин край Добринище. Когато в една мрачна нощ стигнали до землянката, тя започнала да рови пръстта. Попаднала на разлагаща се маса от човешка плът, която се движела като лава. Дъщеря й не й позволила повече да го търси, защото имало опасност от болести и зарази.
След полунощ се върнали в Елешница. Още същата нощ от преживяното майка му получила удар и умряла. За една стара жена, и то майка, преживяното можело да доведе само до смърт. Нейната смелост е удивителна. С фенерче преминала през цялата гора, за да намери трупа на детето си, което било най-голямата й гордост.
Когато завалял първият сняг, децата от Добринище викали: „Елате да видите, вали червен сняг!“. Снегът обирал засъхналата кръв по треви и дървета. По клоните някои виждали части от мускули, мозък, очи… Никой не се съобразил с голямата скръб, в която било потопено семейството на свещеника. Започнали да преследват близките му като „народни врагове“.
Презвитерата била много благородна. Имала такъв голям авторитет, че като минавала по улицата, насядалите жени при портите ставали прави да я поздравят. След смъртта на отец Петър всички се отнасяли добре с нея. Хазяйката обаче се изплашила и я изхвърлила от дома си още на 6 октомври. Но една добра жена на име Магда Попова ги приела. С голямо съчувствие ги прибрала от улицата и сама ги завела у дома си. Там живеели, докато един по един се принудили да напуснат Разлог. Властта се намесила и забранила на милостивата християнка да им дава подслон, но тя смело заявила: „Тая къща си е моя и никой не може да ми каже кого ще прибера“.
Безкръвното мъченичество станало житейски кръст на близките на отец Петър. На децата му не позволявали да следват. Дъщеря му Вера разказва колко мъка е изживяла, когато нейните съученички отишли да следват в големия град, а тя отишла да кове щайги като общ работник. Майка ѝ наистина била затруднена да я издържа, но и не ѝ давали характеристика от кметството заради баща и. Отец Петър имал застраховка в застрахователното дружество „Орел“. Презвитерата не могла да я прекрати и да вземе полагащото се, защото той нямал смъртен акт.
Въпреки всичко тя като истинска християнка не се озлобила против никого. Тя не съдила убийците. Затворила се в скръбта си. Така възпитавала децата и внуците си. Казвала им: „Нема лоши хора, всички са добри. Уважавайте хората, с които живеете“. За нея нямало лош човек, всички били чеда на Бога. Тя добре съзнавала, че съдът е дело Божие. Изпитвала жал за падението на убийците. Видяла с очите си как ги постигнало възмездието. Много от тях, и то скоро след убийството, загинали един след друг от катастрофи. А случайности няма. Кой каквото прави, това го постига.
И тези убийци, които останали неизвестни по име, лесно се познавали. Погледите им били помътени, движели се и разговаряли нервно. Виждайки поведението им, Вера казва: „Никой не ги гонеше, но те трябваше да бягат от самите себе си“. Един направил опит да се хвърли в реката, за да се освободи от душевните терзания, друг се обесил, трети полудял.
Съученичка на Вера живеела срещу дома на един от убийците. Нейната майка ставала сутрин рано да издои и нахрани кравата. Веднъж видяла как майката на убиеца тичала след него да го прибере вкъщи. Той бягал и викал: „Бегайте, бегайте, попът ме гони!“. Той бягал из града с повреден ум. Майка му тичала с риза в ръка да го прибере и облече „да не се гледа резилът му“.
Близките на отец Петър донесли пръст от землянката, сложили я в гроба на презвитерата и там отивали да прелеят и да му отдадат молитвена почит. А сега всяка година през октомври се прави панихида над костите на убитите, открити в гроба на землянката.
През 1990 г. масовият гроб, който вече бил известен на всички, бил разкрит по настояване на близките на убитите. При разкопаването направило впечатление, че сякаш нямало земя, а само кости. Лазар Иванов твърди, че над тях имало пръст само 20-30 см. Като стъпвали там, мястото под краката пружинирало.
Сред костите бил открити два кола с чепове. На някои кости имало белезници, което показва, че са били убити вързани. Най-отгоре бил свещеникът. Близките открили неговия череп по зъбите. Бил ударен в главата отзад. Там черепът бил счупен от удара. Всички кости били събрани в чисти чаршафи и занесени в църквата. От 40 души само 12 били разстреляни, защото на черепите им имало дупка от куршума. Всички други били строшени.
Три месеца останали костите в старата църква в Банско. Управляващите, между които имало и от убийците, пуснали подписка такива кости да не се погребват в тяхното гробище. Не успели да се наложат. Християните измили костите с вино, поставили ги в три ковчега и ги погребали с почит. Останалите живи от убийците при изваждането и погребването на убитите получавали удари и умирали, а някои се разстройвали психически.
Това жестоко убийство разбило много човешки души.
А душата на отец Петър Дивизиев, преминала през огъня на великомъченичеството, облечена в бялата дреха на страданията за Христа, се радва на вечен покой при Бога в числото на светиите. По неговите молитви дано някои от убийците стигнат до покаяние. Защо да ги съдим! Те станали жертва на една заблуда, която убила радостта в душите им още на земята, а пълното възмездие идва на Страшния съд. Нека кажем заедно с презвитера Надежда, че няма лоши хора. Има заблудени и обезверени, на чиито души многомилостивият Бог чука за покаяние.“
Според някои данни, отец Петър Дивизиев умира на 5, а според други – на 6 октомври. В биографичната бележка за него е отбелязана дата на смъртта „около 6 октомври“.
––––––––––––
Източници: Исторически дневник
Игумения Валентина Друмева „Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време“, том 2, издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света гора, Атон, 2007 г., с. 196-204.
Биографична бележка: Петър Дивизиев (pametbg.com)