Място и мисия на Църквата в света (Ι част)

Проф. Георгиос Мандзаридис

Църква и свят. Както пише св. Максим Изповедник, Църквата е типос и икона на целия свят, съставен от зрими и незрими същности“¹Св. Максим Изповедник. Мистагогия, 2. – PG 91, 668C. В тази перспектива, както въобще в перспективата на православното богословие, не може да се говори за някакво разделение между Църквата и света.

Църква и общество. Църквата е светът в неговата правилна траектория. Тя е истинската общност, която утвърждава природата на човека като личност и като общностно битие. Това е така, защото социалността на човека се движи не само по хоризонталното, но и по вертикалното равнище. Религиозността е вертикалната социалност на човека и е свързана пряко с неговата хоризонтална социалност. Като истинска общност Църквата хармонично съчетава хоризонталната и вертикалната социалност. В Църквата човекът преживява личното общение не само в отношението си с ближния, но и в отношението си с Бога.

Общението с ближния и общението с Бога са свързани органично и неразривно. Разбира се, човек може да изостави общението си с Бога и да се ограничи до общението с ближния, което е характерен белег на секуларизираното общество. Подобно общение обаче е несъвършено и крехко; то не притежава пълнота и същностна свръзка. Така и общението с Бога, което пренебрегва общението с ближния, е лъжливо и безсъдържателно (вж. 1 Иоан. 4:20). Като съвършена и съборна общност Църквата обединява човеците помежду им и с Бога и затова, тя не е човешка, а „богочовешка общност“. Като общност, която съедиява хората с Бога, Църквата е ;общност на обожението“²Вж. Γρηγορίον Παλαμα. Λόγοσ άποδεικτικός περί της έκπορεύσεως του Αγίου Πνεύματοσ, 2,78 // Ευγγράμματα. Τόμ.1, σ. 149.; тя е общност, в която човекът постига целта на своето съществуване – богоуподобяването и обожението.

Unus Christianus nullus Christianus. Като член на Църквата християнинът не е  изолиран индивид: „Unus Christianus nullus Christianus.“ (Един християнин не е християнин). Членовете на Църквата се съединяват с Христос и са призвани да се съединят помежду си и по първообраза на Света Троица (вж. Иоан 17:21). Животът на Църквата има благодатен характер и есхатологична перспектива. Тези елементи не са престанали да съществуват в Православната Църква до днес и помагат на християнската вяра да не се превърне в светска идеология.

Църква и идеология. Идеологията е своеобразна форма на сеуларизирано богословие, което претендира за пълнота и всеобхватност в настоящата реалност. Тя ограничава свободата на личността и я подчинява на условната необходимост. Напротив, благодатният характер и есхатологичната перспектива на Църквата изключват всякакво абсолютизиране на идеи или предмети от света и търсят пълнотата на истината отвъд настоящата реалност. Идеологията пречи на пълноценното участие на човека в живота на Църквата. От тази гледна точка, нито една идеология не може да се примири с Църквата. В същото време, доколкото всяка една идеология предлага на човека някаква конвенционална истина, тя може да стане повод за нейното преодоляване и за търсене на абсолютната истина отвъд нея.

Диханието на Духа. Но на институционално равнище и в Църквата християнската истина често се потиска или се осъществява предателство спрямо нея. Когато водачите на Църквата забравят за нейното вертикално измерение и гледат на нея като на конвенционална институция без диханието на Духа, когато превръщат нейното богослужение в суха форма, а нейната истина – в мъртва буква или идеология, те не само не водят хората към Царството Божие, а и възпрепятстват влизането им в него. В този случай се изпълват думите на Христос, отправени към книжниците и фарисеите: „Нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат” (Мат. 23:13).

Институция и харизма. Институционализацията на църковните служения не оправдават тяхното отчуждаване или умъртвяване. По-специално служението на свещенството, което се запазва в Църквата като установено служение, не може да се разбере извън истината и живота на Църквата. Свети Григорий Палама отбелязва, че участието в Църквата е тъждествено с участието в истината. Затова тези, които нямат връзка с истината, нямат връзка с Църквата³„Понеже принадлежащите към Христовата Църква са за истината, докато онези, които не са за истината, не принадлежат и към Христовата Църква, в толкова голяма степен, колкото те самите биха се заблуждавали, наричайки себе си и един другиго пастири и архипастири, понеже сме научени, че християнството се характеризира не с ролите, а с истината и точността ба вярата” (Γρηγορίον Παλαμα. Аναίρσισ γράμμτος ‘Ιγνατίου Αντιοχείας, 3. Ευγγράμματα. Τόμ.2. Θεσσαλονίκη, 1996, σ. 627).. От друга страна, ученикът на св. Симеон Нови Богослов, преп. Никита Ститат, отъждествява степените на свещенството със степените на чистотата и на участието в благодатта на Светия Дух. Въз основа на това той характеризира като неотговарящи на името си онези клирици, които се утешават със своето ръкоположение и се намират на съответната степен духовна чистота⁴Вж. Νικήτα Στηθάτου. Περι ουρανιου και εκκλησιαστικης ιεραρχιας, 36. //Νικήτα Στηθάτου. Μυστικά Ευγγράμματα. Θεσσαλονίκη, 1957, σ. 78..

Чрез харизматичния характер и есхатологичната си песрпектива живата Църква остава отворена към всичко и свободна от всичко. Тя може да приеме и да преобрази всичко, дори последиците от греха и самата смърт. С премахването а благодатния елемент и с изоставянето на есхатологичната песрпектива, обаче тя се ограничва до формална институция, я вярата й се превръща в обикновена идеология. По този начин не се прави някакъв безобиден компромис, а се изопачава естеството на християнската истина. Същото става и когато изглежда, че Църквата презира настоящия свят и настоящия живот и установява пасивното очакване на някакъв друг свят.

Делото на Църката. Делото на Църквата в света е тъждествено с делото на Христос. Както Христос, така и Църквата явяват истината за Бога в света (вж. Иоан 18:37) и Църквата има динамична и обновяваща мисия. Тя е малкото квас, който заквасва цялото тесто (вж. Мат. 13:33), и е новият Йерусалим, който вмества целия свят⁵Вж. Γρηγορίον Παλαμα. Ομιλία 58, 8, ¨Εκδ. Σ.Οίκονόμαυ, σ. 230.. Като живее и се изправя пред проблемите на света, Църквата допринася значително за тяхното решаване в по-широк смисъл. По същия начин и християните като личности трябва да не се затварят в себе си и да не се отвръщат от света, а навсякъде да свидетелстват за Божията любов. Те обаче въобще не трябва да се съобразяват със света, защото тогава губят идентичността си и изоставят мисията си⁶В съчинениеα отправено към Диогнет, християните са представени като душата на света: „Каквато е душата в тялото, такова са християните в света. Както душата е посята във всички телесни членове, така и християните са в градовете на света(…) И както душата е затворена в тялото, и същевременно го съединява, така и християните са затворени като в тъмница в света, и го съединяват” (Към Диогнет, 6). Кръстът и Възкресението на Христос показват пътуването на вярващите в света. Но и най-дълбокият смисъл на историята не може да се открие по друг начин, освен в перспективата на Кръста и Възкресението.

Възможности за осъществяване. Християните са малцинство в рамките на човечеството, но това не намалява възможностите за тяхната мисия. Освен това промяната в обществото винаги се извършва от някакво малцинство. Но за да може това малцинство да осъществи мисията си, са необходими сплотеност и единодушие. Конкретно чрез духа на християнската любов и човеколюбието Църквата може да даде ново дихание на нашето рационалистично организирано общество, което остава безчувствено към човешката болка. Освен това Църквата изначално се отнася с особено уважение към човеколюбието и го разглежда като неразделна част от своето дело.

Човеколюбие и страннолюбие. Разбира се, човеколюбието е преди всичко богословско понятие. Не човекът, а Бог е човеколюбив. От своя страна човекът става човеколюбив, когато подражава на Божията любов към човека. Социалното понятие за човеколюбие получава особено съдържание, когато се вземе предвид неговата богословска основа⁷По-подробно по тази тема вж.: Μαντζαρίδη, Γ. Κοινωνιολγία τού Χριστιανισμου. Θεσσαλονίκη, 1999, σ. 399.. Една по-особена форма на човеколюбие, която в християнството също има богословско измерение, е страннолюбието, или гостоприемството. Страннолюбието получава свещен характер още при древните елини, докато в Стария Завет то е свързано с приемането на Бога от страна на човека (вж. Бит. 18:1 сл.; 19:1 сл.; срв. Евр. 13:2). В Новия Завет Сам Христос, Който идва като Странник в света, търси гостоприемство от страна на човеците и приема гостоприемството, което се оказва на всеки странник, като служение към Самия Него. Затова християните са призвани не просто да бъдат страннолюбиви, а да се стремят да оказват гостоприемство на всички нуждаещи се (вж. Мат. 25:35); Рим. 12:13; Евр. 13:2; 1 Перт. 4:9).

Страннолюбието днес. Въпреки това в нашата епоха страннолюбието е почти забравено и се приема по-скоро като романтичен обичай или като служебно задължение. В случая уникално изключение са манастирите, които са запазили във времето страннолюбието като основна християнска добродетел. Едновременно с това обаче днес, имайки предвид голямата миграция на населението, страннолюбието става все по-актуално и наложително. Странникът винаги се намира в неблагоприятно положение и се нуждае от гостоприемство с особено внимание и любезност. Затова стремежът към страннолюбие се изтъква като основен християнски дълг.

Институциите и личностите. Разбира се, нуждата от страннолюбие, както и въобще от човеколюбие, не може да се задоволи само на равнището на личните инициативи, а е необходимо институционално покритие и подход. Това обаче не намалява значението на личностите като фактор. Значението на личностите се състои не само в техния принос за насърчаване или организиране на дела на страннолюбие, и въобще на човеколюбие, на институционално равнище – особено пред заплахата от оттегляне на социалната държава, – но и в приноса им за по-нататъшното им поддържане и за функционирането им. Организираните социални и установени институции, които задоволяват практическите нужди, не са в състояние да се доближат лично до всеки отделен човек. Напротив, извършваните от безкористна любов към човека спонтанни прояви могат по удивителен начин да запълнят празнотите, създадени неизбежно от безличните социални институции.

Църквата обаче не може да се ограничи дотук. Цел на нейния интерес трябва да бъдат както празнотите, които социалните институции оставят, така и самите социални институции. Независимо дали става чрез упражняване на самостоятелна благотворителна дейност, или чрез допълване на дейността на социалните институции, днес ограничаването до благотворителността не е достатъчно. Едновременно с благотворителността е нужна и грижа за институционален подход към социалните проблеми. Без да забравя главната си цел – обновяването на човека в Христос, – Църквата трябва да изрази своето слово и да има практически подход към всеки един социален проблем. Както в миналото, така и днес, запазвайки свободата и независимостта си от социалните и политически модели и системи, Църквата може да помогне за подобряването на социалните институции, като винаги има за основа любовта към човека и зачитането на неговата свобода.

Следва

–––––

Превод: Константин Константинов

Източник: Георгиос Мандзаридис, Християнска етика. Том II, Омофор, София, 2013.

• 1
  Св. Максим Изповедник. Мистагогия, 2. – PG 91, 668C.
• 2
  Вж. Γρηγορίον Παλαμα. Λόγοσ άποδεικτικός περί της έκπορεύσεως του Αγίου Πνεύματοσ, 2,78 // Ευγγράμματα. Τόμ.1, σ. 149.
• 3
  „Понеже принадлежащите към Христовата Църква са за истината, докато онези, които не са за истината, не принадлежат и към Христовата Църква, в толкова голяма степен, колкото те самите биха се заблуждавали, наричайки себе си и един другиго пастири и архипастири, понеже сме научени, че християнството се характеризира не с ролите, а с истината и точността ба вярата” (Γρηγορίον Παλαμα. Аναίρσισ γράμμτος ‘Ιγνατίου Αντιοχείας, 3. Ευγγράμματα. Τόμ.2. Θεσσαλονίκη, 1996, σ. 627).
• 4
  Вж. Νικήτα Στηθάτου. Περι ουρανιου και εκκλησιαστικης ιεραρχιας, 36. //Νικήτα Στηθάτου. Μυστικά Ευγγράμματα. Θεσσαλονίκη, 1957, σ. 78.
• 5
  Вж. Γρηγορίον Παλαμα. Ομιλία 58, 8, ¨Εκδ. Σ.Οίκονόμαυ, σ. 230.
• 6
  В съчинениеα отправено към Диогнет, християните са представени като душата на света: „Каквато е душата в тялото, такова са християните в света. Както душата е посята във всички телесни членове, така и християните са в градовете на света(…) И както душата е затворена в тялото, и същевременно го съединява, така и християните са затворени като в тъмница в света, и го съединяват” (Към Диогнет, 6).
• 7
  По-подробно по тази тема вж.: Μαντζαρίδη, Γ. Κοινωνιολγία τού Χριστιανισμου. Θεσσαλονίκη, 1999, σ. 399.