Християнство.бг
Виктор Макаров
Убиха го! Алексей Навални. (Русский – см. ниже; for English scroll down). А днес е Денят на възстановяването на литовската държавност и планирах да пиша само за Литва. Ако ме следите в публичното пространство, забелязали сте, че проявявам необичайно мълчание по темите, свързани с другата ми родина – Русия. Не е случайно: в началото на войната с Украйна направих една-две публикации.
Тогава реакциите на част от моите приятели и познати и от двете страни на вододела „за/против“ ме накараха да се срамувам – не от себе си, а от факта, че интелигентни хора (други сред близките ми няма) са способни да се държат и да говорят толкова едностранчиво и така искрено да се мразят. Затова замълчах. И смятам и занапред да мълча. Освен днес.
Днес просто исках да честитя на литовските си приятели. Исках и да си припомним все още живия и политически активен (макар и съвсем старичък вече) Витаутас Ландсбергис. Един от личните ми герои. Пианист, доктор-изкуствовед, безстрашен идеалист и… първи ръководител на независима Литва, човекът, отделил родината си от чудовището СССР и с това дал решителен тласък на разпадането на съветската империя. Много мога да говоря за него: живял съм в дома му в Литва, близки приятели сме със сина му и просто неведнъж съм се разхождал по улиците на Вилнюс и съм беседвал със случайни хора за извършеното от него и за връзката му с любопитния факт, че Литва е една от страните с най-ниска корупция в Европа… но
Но в Русия убиха Навални! Днес. Можете да възразите, че няма достатъчно доказателства това да е убийство (не се ли намира винаги някой, който да го каже?!). Може отново да повярвате на проправителствените руски медии: „откъснал се тромб ще да е бил“. Може дори, по изключение, тия медии да са казали истината – тромб да е, а не някой още по-нов „Новичок“ (напомням – така се казва веществото, с което беше отровен Навални през 2020 г.). Може от нечовешките условия, лишаване от сън, от медицинска грижа и т.п. да се е задвижил някакъв тромб… Може, всичко може.
Фактът обаче е факт: Навални умря – в деня на независимостта на Литва и месец преди изборите за цар на Русия. Тъй де, изборите за президент. Предварително решените избори за несменяем единствен кандидат-президент, който, когато си реши, променя Конституцията, занулява си мандатите, обявява всичките си опоненти за чуждестранни агенти, забранява употребата на определени думи, „отменя“ култур-трегерите на народа си, арестува чужди граждани на чужда територия, води военни действия в съседни държави… Нали и аз това казвам: „цар“.
А Навални вече го няма! Колко удобно е това за въпросния цар! Не заради конкретния човек Алексей, направил конкретни разкрития за корупция, организирал множество масови протести и застанал зад някаква недоизяснена идеология, която и за мен, и за мнозина други не е сигурно дали бихме подкрепили, ако бихме я разбрали. Символът „Навални“ е това, което смущаваше царя, поради което той демонстративно дори не произнасяше фамилията му. Символът на човек, дръзнал да се върне в родината си след опита да бъде отровен. Човек, заставащ усмихнат пред камерата отново и отново, дори след 27 затваряния в изолатора (руски: ШИЗО – „штрафной изолятор“). Изолатора, в който е прекарал общо 308 дена, включително е стоял там болен, с температура и без право на лечение. Именно стоял, понеже през деня в ШИЗО дори няма легло и се налага да стоиш прав, без значение дали си здрав или болен.
Впрочем, той си отиде като човек, преливащ от някаква вътрешна енергия. Дълго се чудих отде тази сила, докато не прочетох поредната му „последна реч“ (на каквато руският закон му дава право след всяко завършило дело срещу него) от 20 февруари 2021 г. Там той заяви, че не се чувства сам и, макар че не се радва на тормоза, не съжалява, че се е върнал – товарът му е по-лек, защото вече е повярвал в Бога: „сега… всичко става по-просто. Мисля по-малко, имам по-малко дилеми – има една книжка, в която ясно е казано какво да правя във всяка ситуация… Блажени гладуващите и жадуващите за правда, защото ще се наситят.“ А сетне, с типичното му чувство за хумор, цитира „забележителния философ Луна Лъвгуд. Помните ли я от „Хари Потър“? Важно е да не се чувстваш самотен, защото ако аз бях Волдемор, щях много да искам да се чувстваш самотен.“. Представяте ли си да кажеш на милиони уплашени човечета, че не са самотни и да подкрепиш това твърдение със собствения си пример?
Да, отиде си Навални – още един от личните ми герои. Противоречива личност беше, започвайки пътя си като краен националист, но, слава Богу, не спрял дотам. Той можеше да си спести всичкия тормоз и до ден днешен да си е все тъй необезпокоявано противоречив в някое комфортно убежище някъде из Европа. Но не би. Вместо това избра да стане герой, настояващ, че „царят е гол“ и че всеки има правото да изказва това свое убеждение на всеослушание. Ето това е една от основните причини той да стане човек-символ, дори за недокрай съгласните с него: духовитата непоколебимост, с която до последно отстояваше свободата на словото, която е за мен лично най-ценна измежду идеалите на демокрацията. Ща не ща се замислям, аз бих ли посмял също тъй непоклатимо да отстоявам тази ценност, ако и мен, като него, можеха да ме осъдят за екстремизъм? Та ние сме връстници – аз на 48, той на 47; и двамата сме вярващи; и двамата – фенове на „Хари Потър“… Спокойно можех аз да съм на неговото място.
А мястото на Навални, както казах, вече пустее! Угасна усмивката, продължаваща да се присмива на властимащите дори и от концлагера с най-строг режим. Да, да – концлагер. Това си е стара руска традиция – още от времето на царска Русия, през СССР, та до днешната РФ… Концлагер, в който на едно място биват събирани престъпници с доживотни присъди, най-опасните рецидивисти и, заедно с тях, цвета на нацията – учени, творци, активисти – хора, осмелили се да имат съвест и да говорят и действат в съответствие с нея. И независимо дали сме съгласни с повелите на тази тяхна съвест, едва ли можем да не се съгласим с правото им (и дори моралното задължение!) да я следват. Само че правейки го те дават опасен пример на цял един народ. Какво ще стане, ако всичките тия милиони, ей тъй – с ведра усмивка, напук на страха и чисти пред съвестта си – решат да си отстояват свободата и да търсят сметка на всенародните кормчии? Сакън! Затова се откъсна тромбът – или каквото там друго се е откъснало – и вече го няма Навални. Нет человека – нет проблем… Плачи, друга ми родино! Пей ми песен, гарване!
П.П. Всичко, написано по-горе, е мое частно мнение, което с нищо не задължава приятелите, институциите и проявите, с които съм свързан.
П.П.П. И, да: няма да участвам в дискусии и коментари. Написаното от мен е по-скоро некролог, отколкото политическо изявление. Просто сърцето ми се къса, защото загубихме изключително смел руснак. Искам да почета паметта му, не да споря за нея…
***
Русский перевод:
Они убили его! Алексея Навального. А ведь сегодня День восстановления Литовского государства, и я планировал писать только о Литве. Если вы следите за моими публичными высказываниями, то заметили, что я необычно тихо отношусь к вопросам, связанным с моей другой родиной – Россией. Это не случайно: в начале войны с Украиной я сделал одну-две публикации. Тогда реакция некоторых моих друзей и знакомых по обе стороны водораздела „за“ и „против“ заставила меня устыдиться – не за себя, а за то, что интеллигентные люди (других среди моих близких нет) способны вести себя и говорить так однобоко и так искренне ненавидеть друг друга. Именно поэтому я молчал. И намерен молчать и дальше. Кроме сегодняшнего дня.
Сегодня я просто хотел поздравить своих литовских друзей. А также вспомнить ещё живого и политически активного (хотя уже довольно пожилого) Витаутаса Ландсбергиса. Одного из моих персональных героев. Пианист, доктор искусствоведения, бесстрашный идеалист и… первый лидер независимой Литвы, человек, отделивший свою родину от монстра СССР и тем самым давший решающий толчок к распаду советской империи. Я могу много говорить о нем: я жил в его доме в Литве, я близко дружу с его сыном, я не раз просто гулял по улицам Вильнюса и разговаривал со случайными людьми о том, что он сделал, и о его связи с тем любопытным фактом, что Литва – одна из стран с самой низкой коррупцией в Европе… но…
Но в России убили Навального! Сегодня. Вы можете возразить, что нет достаточных доказательств того, что это было убийство (разве не найдётся всегда кто-нибудь, кто это скажет?!). Вы можете снова поверить проправительственным российским СМИ: „пожалуй-таки то был оторвавшийся тромб“. Возможно, эти СМИ даже, в порядке исключения, сказали правду – возможно, это и был тромб, а не какой-нибудь ещё более новый „Новичок“ (напомним, именно так называется вещество, которым травили Навального в 2020 году). Может быть, из-за нечеловеческих условий, лишения сна, медицинской помощи и т. д. какой-то тромб и впрямь оторвался… Может быть, всяко может быть.
Но факт остаётся фактом: Навальный умер – в день независимости Литвы и за месяц до выборов царя России. Точнее, президентских выборов. Заранее предрешённых выборов неизменного единственного кандидата в президенты, который, надумав, меняет Конституцию, обнуляет свои мандаты, объявляет всех своих оппонентов иноагентами, запрещает употребление некоторых слов, „отменяет“ культуртрегеров своего народа, арестовывает иностранных граждан на чужой территории, ведёт войну в соседних странах… Так ведь и я о том же: Царь.
А Навального больше нет! Как это удобно для царя! Не из-за этого конкретного человека, Алексея, который делал конкретные разоблачения коррупции, организовывал многочисленные массовые акции протеста и выступал за некую недосказанную идеологию, которую я и многие другие не уверены, что поддержали бы, если бы поняли её. Символ „Навальный“ – вот что смущало царя, поэтому он демонстративно даже не произносил его фамилию. Символ человека, который осмелился вернуться на родину после попытки его отравления. Человек, снова и снова улыбающийся перед камерой, даже после 27 заключений в изоляторе (ШИЗО – „штрафной изолятор“). Изоляторе, где он провёл в общей сложности 308 дней, включая то, что стоял там больной, с высокой температурой и без права на лечение. Именно стоял, потому что днём в ШИЗО нет даже наров, и приходится стоять на ногах, независимо от того, здоров ты или болен.
К слову, Навальный ушёл человеком, исполненным какой-то внутренней энергии. Долгое время я недоумевал, откуда эта сила, пока не прочитал очередное его „последнее слово“ (на которое российский закон даёт ему право после окончания каждого дела против него) 20 февраля 2021 года. В нём он сказал, что не чувствует себя одиноким и, хотя ему не нравится эта травля, он не жалеет, что вернулся – его ноша стала легче, потому что он уже уверовал в Бога: „Теперь… всё становится проще. Я меньше раздумываю, меньше дилемм – есть книжка, в которой четко написано, что нужно делать в каждой ситуации… Блаженны алчущие и жаждущие правды, ибо они насытятся“. И наконец, со свойственным ему чувством юмора, он цитирует „замечательного философа по имени Полумна Лавгуд. Помните, такая была в „Гарри Поттере“? Важно не чувствовать себя одиноким, потому что на месте Волан-де-Морта я бы очень хотела, чтобы ты чувствовал себя одиноким. „. Представляете: сказать миллионам маленьких испуганных человечков, что они не одиноки, и подкрепить это утверждение собственным примером?
Да, ушёл Навальный – ещё один мой персональный герой. Он был неоднозначной личностью, начав свой путь как крайний националист, но, слава Богу, не остановившийся на этом. Он мог бы избежать всей этой травли и по сей день оставаться все такой же никем не смущаемой неоднозначностью в каком-нибудь уютном убежище где-нибудь в Европе. Но он этого не сделал. Вместо этого он решил стать героем, настаивая на том, что „король-то голый“ и что каждый имеет право высказать это убеждение публично. Именно это и сделало его человеком-символом в первую очередь, даже для тех, кто был с ним не согласен до конца: та бодрость духа, с которой он до последнего отстаивал свободу слова, которая лично для меня является самым ценным из идеалов демократии. Хочешь-не хочешь, а задумаешься: осмелился бы я так же непоколебимо отстаивать эту ценность, если бы меня, как и его, могли осудить за экстремизм? А ведь мы ровесники – мне 48, ему 47; мы оба верующие; оба – фанаты Гарри Поттера… Я легко мог бы оказаться на его месте… Смог бы я устоять до конца?
А место Навального, между прочим, уже пустует! Угасла улыбка, которая продолжала насмехаться над власть имущими даже из концлагеря со строжайшим режимом. Да, да – концлагеря. Это старая русская традиция – со времён царской России, через СССР и до сегодняшней Российской Федерации… Концлагерь, в который свозят преступников с пожизненными сроками, самых опасных рецидивистов и вместе с ними цвет нации – учёных, художников, активистов – людей, которые осмелились иметь совесть, говорить и действовать в соответствии с ней. И независимо от того, согласны ли мы с велениями этой самой их совести, мы вряд ли можем не согласиться с их правом (и даже моральным долгом!) следовать ей. Вот только тем самым они подают опасный пример целой нации. Каково было бы, если бы все эти миллионы, вот так – с безмятежной улыбкой, не поддаваясь страху и чистые перед своей совестью, – решили бы отстаивать свою свободу и призывать к ответу рулевых нации? Боже! Вот почему сорвался тромб – или что там сорвалось ещё – и Навального нет. Нет человека – нет проблемы… Перекликаясь с известным болгарским стихотворением: Плачь, родина [моя другая]! Спой мне песню, ворон!
П.П. Всё, написанное выше, является моим частным мнением, которое ни в коей мере не обязывает друзей, учреждения и мероприятия, с которыми я связан.
П.П.П. И, да: я не буду участвовать в дискуссиях и комментариях. То, что я написал, – скорее некролог, чем политическое заявление. Просто сердце разрывается от того, что мы потеряли чрезвычайно мужественного русского. Я хочу почтить его память, а не спорить о ней…
English translation:
Navalny: an almost obituary for a symbol
They killed him! Alexei Navalny. Meanwhile, today was the Day of the Restoration of Lithuanian Statehood and I was planning to write only about Lithuania. If you follow me in the Bulgarian public square, you have noticed that I have been unusually silent on issues related to my other homeland, Russia. It is no coincidence: at the beginning of the war with Ukraine I made one or two publications. Then the reactions of some of my friends and acquaintances on both sides of the pro/con watershed made me ashamed – not of myself, but of the fact that intelligent people are able to behave and speak so one-sidedly and hate each other so sincerely. That is why I have fallen silent. And I intend to remain silent in the future. Except for today.
Today I just wanted to congratulate my Lithuanian friends. I wanted to remember the still alive and politically active (though quite old now) Vytautas Landsbergis. One of my personal heroes. Pianist, doctor of arts, fearless idealist and… the first leader of independent Lithuania, the man who separated his homeland from the monster USSR and thus gave a decisive impetus to the collapse of the Soviet empire. I can talk a lot about him: I have lived at his house in Lithuania, I am close friends with his son, and I have walked the streets of Vilnius more than once and talked to random people about what he did and his connection to the curious fact that Lithuania is one of the countries with the lowest corruption in Europe… but…
But in Russia they killed Navalny! Today. You may object that there is not enough evidence that it was a murder (isn’t there always someone to say just that?!). You can believe the pro-government Russian media once again: „it must have been a thrombus that broke loose“. These media may even, by way of exception, have told the truth this time – it may have been a thrombus and not some even newer „Novichok“ (reminder – that is the name of the substance with which Navalny was poisoned in 2020; „novichok“ means „newbie“). It could be that the inhuman conditions, sleep deprivation, lack of medical care, etc., have indeed set off some blood clot… It could be, anything could be.
But the fact is: Navalny died – on Lithuania’s Independence Day and a month before the Tsar Elections in Russia. I mean, the Presidential Elections. The pre-determined elections with an unalterable single presidential candidate who, wheneever he feels like it, changes the Constitution, nullifies his previous terms, declares all his opponents to be foreign agents, bans the use of certain words, „cancels“ the artists, who are the pillars of culture of his people, arrests foreign citizens on foreign territory, wages war in neighboring countries… Isn’t that what I just said too: „Tsar“.
And now Navalny is gone! How convenient this is for the Tsar in question! Not because of this particular man Alexei, who has made these particular revelations of corruption, organized numerous mass protests, and stood for some undefined ideology that I and many others are not sure we would support if we understood it. It was the symbol ‘Navalny’ that disturbed the Tsar, which is why he demonstratively did not even pronounce his surname. The symbol of a man who dared to return to his homeland after his attempted poisoning. A man standing smiling in front of the camera again and again, even after 27 incarcerations in solitary confinement. The solitary confinement in which he spent a total of 308 days, including standing there sick, with a fever and without the right to medical treatment. I say „standing“, because there is not even a bed in the Russian solitary cell during the day and you have to stand up straight no matter whether you are healthy or sick.
Still Navalny left this world as a man brimming with some inner energy. For a long time I wondered where this power came from, until I read yet another of his „last speeches“ (which Russian law gives him the right to make after every completed law case against him) from February 20, 2021. There he said that he did not feel alone and, although he did not enjoy the harassment, he did not regret coming back to Russia after his attempted poisoning – his burden, he said, was lighter because he had already believed in God: „now… everything becomes simpler. I think less, I have fewer dilemmas – there is this Book that clearly tells me what to do in every situation… it says: Blessed are those who hunger and thirst for righteousness, for they will be satisfied.“ And then, with his typical sense of humor, he quotes „the remarkable philosopher Luna Lovegood. Remember her from ‘Harry Potter’? It’s important not to feel lonely, because if I were Voldemort, I’d really want you to feel lonely“. Can you imagine telling millions of scared little people that they’re not alone, there is a God with them and then backing up that statement with your own example?
Yes, gone is Navalny – yet another of my personal heroes. He was a controversial figure, starting his journey as an extreme nationalist, but, thank God, not stopping there. He could have spared himself all the harassment and could still be as undisturbedly controversial even to this day in some comfortable haven somewhere in Europe. But he wouldn’t. Instead, he chose to become a hero, insisting that „the king is naked“ and that everyone has the right to voice that conviction out loud. That is what made him a character in the first place, even for those who did not agree with him completely: the spirited steadfastness with which he defended freedom of speech to the last, which is for me personally the most precious of all democratic ideals. Come to think of it, would I dare to uphold that value as unwaveringly if, like him, I could be convicted of extremism? We are peers after all – I am 48, he is 47; we’re both believers; we both love the thruth; we’re both Harry Potter fans… Could I have been in his shoes? Would I have stuck it out to the end like him?
And Navalny’s shoes are empty, as of today! Gone is the smile that continued to mock those in power even from behind the bars of the strictest concentration camp. Yes, yes – a concentration camp. This is an old Russian tradition – from the time of the Russian Empire, through the USSR, to today’s Russian Federation… A concentration camp where brought together are criminals with life sentences, the most dangerous recidivists and, along with them, the nation’s finest – scientists, artists, activists – people who dared to have a conscience and speak and act in accordance with it. And whether or not we agree with the dictates of that conscience, we can hardly disagree with their right (and even moral obligation!) to follow it. Only that in doing so they set a dangerous example to an entire nation. What would happen if all those millions, just like that – with a serene smile, defying fear and clean before their own consciences – decided to assert their freedom and hold the nation’s steersmen to account? God forbid! That’s why the thrombus broke off – or whatever else it was – and Navalny is gone. No man – no problem (as Stalin used to say). Weep, oh, my other homeland! Sing me a song, oh, raven! (a play on words with a famous Bulgarian poem).
P. S. Everything written above is my private opinion, which in no way binds the friends, institutions and events with which I am associated.
P.P.S. And, yes: I will not participate in discussions and commenting. What I have written is an obituary rather than a political statement. It is just that my heart breaks because we have lost an exceptionally brave Russian. I want to honour his memory, not argue about it…
