
Навярно всеки има „своят Серафим“ – образ на този удивителен човек, както ти самият го виждаш. И даже при съвпадение на детайлите предполагам, че има едно особено лично възприятие – това, което именно ти чувстваш или си спомняш, когато това име звучи.
„Радост моя!“ – колко пъти съм се опитвал да повторя тези думи, обръщайки се към другия. Не се получава. Чувствам вътрешен фалш. Но когато тези слова прозвучат от устата на праведника от Саров – сърцето ти се стопля. Почти виждам с каква доброта гледат неговите очи.
Като дете, произнасяйки неговото име така, както и всички, си спомнях за мечката, носеща дърва за колибката му, прошката на разбойниците, които са го осакатили, явяването на Богородица, предсказанието за революцията и пророчеството за повторното намиране на мощите му преди идването на антихриста (и досега ме поразява, че слушах за това десет години преди да бъдат намерени).
С времето цялата чудесна страна на неговия живот премина на втори план: кое е истина и кое – измислица ми е трудно да разбера.
В това време остана топлината, която обхваща сърцето, когато чуя името му. Остана чувството, че тук има тайна: какъв е бил този странен човек, сякаш излязъл от страниците на древния Патерик в 19 в.?
За да усетя тази тайна, не ми трябва картината на Таворската светлина, с която би могла да свети лицето му, по уверението на Мотовилов. Достатъчно ми е свидетелството за срещата със св. Серафим, разказана от обикновен поклонник. В нея няма никакви явни чудеса, но се усеща досегът с човек от съвсем друга реалност.
Група поклонници, дошли в манастира, помолило да ги заведат при стареца. Един послушник ги повел към килията му, но предупредил, че батюшката може и да не им отвори. Приближавайки се към колибата му, те открили, че е празна.
– Той явно е забелязал, че идвате, излязъл е през прозореца и е избягал в гората – обяснил послушникът. – Той често прави така: не обича, когато го отвличат от молитвата. Впрочем, можете да пробвате да го примамите: пуснете децата в гората, нека да си поиграят, да се посмеят – той обича малките деца. Може и да се покаже.
Сред поклонниците били две деца на пет-шест годинки. Тях и изпратили в края на гората. Те започнали да бягат, да играят на гоненица, да се смеят. И ето, зад дърветата се мярнал силует. Сякаш неохотно накрая се показал старецът. Децата побягнали към него, взели го за ръце и го повели към килията му.
Такъв го виждам и аз сега. Като тих и смирен монах.
Божията светлина не винаги свети по явен начин, но променя всеки човек, в когото живее.
Много хора ще преминат покрай него, без да го забележат. Или ще кажат: „Що за чудак?“. А някой ще почувства покой и радост. И топлина, сгряваща сърцето.
Батюшка Серафим, моли Бога за нас!
––––
Превод: Маргарита Генчева