Маргарита Генчева
Продължение от „Не мога да живея изкуствено“ (тук).
Ако всички „благочестиви критици“ на Парижката олимпиада тъй ясно бяха осъдили и войната в Украйна, и войната в Газа като ЗЛО, несъвместимо с Евангелието, сигурно светът щеше да бъде много по-добро място.
Но не! За войната в Украйна – нито думичка, защото тя, разбира се (според част от „благочестивите критици“ и пазители на „чистото православие“), е „свещена“ война срещу „развратилия се“ Запад и тогава убийствата също са оправдани и „свещени“, а най-важната задача на един християнин е да се бори с трансджендърите и гейовете!
Не знам в какъв свят живеем, но най-големите врагове на християнството сме самите ние, християните…
Стигнем ли до положението да разбираме Църквата като място, от което ще побеждаваме идеологическите си опоненти, а не събрание на грешници, които се спасяват по Христовата милост с живот в Тайнствата, сме я изгубили…
Озверяхме един срещу друг, а „най-обикновената от всички книги“ – Евангелието, със златните си, но простички слова за живот прашасва на някой забутан неотварян от дълго шкаф в сърцата ни…
Както отбелязва Шмеман в една беседа, спряхме да се удивляваме на тази „радикална новост“, която донесе на света Евангелската проповед. Дори призивът за покаяние се институционализира през вековете, за да поплачем за греховете си и след това отново да ги вършим на спокойствие. Взехме думите от Христовата проповед и ги обърнахме в наша полза…
„Покайте се“ е призив, отправен задължително към другите, но не и към мен самия, който съм потънал в грехове.
Да припомня, че на всеки Малък вход по време на Литургия се пеят блаженствата, които Христос дава на учениците си като обещания, като въплъщение на християнския живот в света.
В същата тази Литургия „с едно сърце и с една уста“ изповядваме Символа на вярата, а после се срещаме в социалните мрежи, за да водим идеологическите си битки. Защото идеологията е по-важна от Христос за нас, ако сме влезли в Църквата, за да утолим жаждата си за партийни предпочитания, а не за да търсим Христос в нея…
Това, което ни разделя дори не са „геополитическите“ ни разбирания, а едно екзистенциално различие по отношение на това какво е християнство, какво е православието и какво е Църквата. Ако влизаме в Църквата, за да защитаваме „традиционните“ ценности и семейството, значи не сме разбрали каква е нейната същност.
Ако смятаме, че по площадите и с текстове в социалните мрежи ще защитим православието, дълбоко сме се объркали в разбирането си какво е православието.
Ето, влизаме в Църквата и понеже не виждаме Христос, защото сме ослепели, на Негово място поставяме като идол духовния си отец или митичният образ на някой „старец“ или „старица“. Като че ли жадуваме за твърда ръка, която да ни казва кое е правилно и кое – не, какво „трябва“ и „не трябва“ и която да ни даде рецепта за духовния ни живот. Пред другите това наричаме „послушание“, за да оправдаем собственото си нежелание да мислим и да поемем отговорност за решенията в живота си.
Пишем цели книжки как трябва да се държим в храма, как да се обличаме, кой стил е правилният – старият или новият, как живеем в „последни времена“, как сме „малко стадо“, пуснато сред вълци, без да осъзнаваме, че вълци ставаме самите ние с отношението си към останалите хора…
В ученическите си години се начетох на всякакви „православни“ книжки, които представят едно православие, което не е християнство, а „православна идеология“. Например – „Какво трябва да знае всяко момиче“. И досега имам горчив вкус в устата си, като се сетя за тази книжка. Сега си давам сметка, че съдържанието вътре е идеологическо или морализаторско, а не християнско, но тогава останах просто с неясен протест в душата си, че нещо не е наред, без да мога да определя точно какво.
И сега сериозно… Вас такава вяра наистина ли ви удовлетворява? Дава ли отговори на екзистенциалните търсения на вашите души? Усещате ли в нея истина или свобода? В морализма и законничеството не усещам свободата, която носи със себе си един Христов човек. Човек, имащ за център на живота си Христос, но не като идол или знаме, а като Татко, Най-добър приятел и Спасител, в чиято прегръдка можеш да паднеш. Помнете, че Христос, а не „традиционните ценности“ ни спасяват.
Нашите врагове не са трансджендърите, гейовете, лесбийките или която и да е страна и народ. Най-големият ни враг е собствената ни горделивост, с която се считаме за повече от останалите или за „избрани“, щом изповядваме православието.
Може би отново е нужно да се върнем към историята за жената, хваната в прелюбодеяние, която фарисеите искали да убият с камъни. Или към случката със слепородения, където и ние редом с учениците задаваме въпроса „Господи, кой е съгрешил – тоя или родителите му, за да се роди сляп?“.
Напоследък ме отвращава много повече нашето лицемерие, отколкото олимпиадата в Париж!
