Меню Затваряне

Наративът за „метафизичната война“ като псевдобогословие на историята

Борис Маринов

Борис Маринов

Невъзможното на фона на почти безметежното ни съществуване в десетилетията след края на Втората световна война – това, което никой не беше дори допускал, се случи. Ужасът на войната, с цялата си грозна сила, се завърна в сърцето на Европа и вече година определя дневния ред не само в пряко засегнатите страни, а и на целия континент, че и далече от него. И тъкмо защото това изглеждаше толкова „невъзможно“, то трябваше да получи своето „възможно“ обяснение и оправдание. Та нали винаги в историята за всяко човешко деяние се е намирало повече или по-малко благовидно „оправдание“. В случая обаче „оправданието“ трудно можеше да изглежда достоверно, ако беше градено върху чисто човешки аргументи и съображения.

Трудно можеше да се обясни „чисто по човешки“ военната агресия, изпращането на толкова много нищо неподозиращи човеци на сигурна смърт, почернянето на толкова много семейства. Необходимо беше нещо, което да придаде висша санкция, оправдание „свише“ на решението за преждевременно изпращане в „по-добрия свят“ на десетки и стотици хиляди военни и цивилно население. И разбира се, такова „оправдание“ бързо се намери, а за да може да звучи максимално авторитетно, то беше артикулирано не от кого да е, а лично от първата фигура на водещото в страната агресор изповедание. Оказа се, че войната не била каква да е, а… „метафизична“: война „на доброто против злото“.

Абсурдността на това „оправдание“ за военната агресия против Украйна и всички горчиви плодове, които тази агресия предизвика, е самоочевидна. Същевременно обаче, тъкмо защото „оправданието“ беше озвучено от християнска, при това висша църковна позиция, то успя да разстрои собствено християнския и чисто човешки морален компас на мнозина. Разбира се, объркването, което наративът за „метафизичната“ война искаше да постигне, вече доведе и до немалко достойни отговори, в критични анализи и оценки на съдържащата се в него „духовност“ и „църковност“. При все това сякаш остава и нещо недоизказано и то е, че този наратив, независимо от всички свои „развития“ – от появата си в началните дни на войната до днес, остава методично и систематично последователен в най-съществената своя цел и задача: да присвои монопол върху „правилното“ тълкуване и разбиране на историята, върху истината за и смисъла на случващото се днес не само със злощастна Украйна и нейното население, а и със света и човечеството въобще.

И тъй като собствено християнският начин на осмисляне на историческия процес, на интерпретирането на човешката история, се определя като богословие на историята, т. е. богословски прочит на миналото, даващ верните ориентири за живеене в настоящето, то такова без съмнение е и съдържанието, вложено в определянето на войната в Украйна като „метафизична“ – война „на доброто против злото“. С надеждата, че така поднесено, едва ли не слизащо „свише“, това „оправдание“ ще може да зазвучи в християнското ухо някак по християнски достоверно и ще постигне поставените му цели. В тази си надежда обаче то се проваля. Проследяването на корените и аргументите на това ново богословие на историята сочи, че съпоставено с фундаменталните източници на християнската вяра и богословие, то се разкрива в действителност като просто още едно псевдобогословие.

* * *

Автентичното християнско богословие на историята стъпва върху разбирането, че човешката история още от самото начало, а особено след Боговъплъщението, е история, която не е само човешка, но и богочовешка; че Бог не просто е Творец на света, но и активен участник в неговите съдбини. Щом това е така, приемайки тази война за „метафизична“, не ни остава друго, освен да приемем и че Бог – не друг, а тъкмо християнският Бог! – на практика е и „съучастник“ в извършващото се в Украйна масово изтребване на военни и цивилни, старци и деца, в превръщането на милиони хора в изгнаници и разрушаването на техните домове, храмове, болници, училища… На всичко, принадлежало довчера на хора, които – ще ни се наложи също да допуснем – са „прегрешили“ с нещо против Бога, Който затова ги и наказва, използвайки като инструмент на Своя „свещен“ гняв армиите на РФ – държавни и частни. Та нали в наратива за „метафизичната“ война „случващото се“ в продължение на вече година из Украйна е именно война „между доброто и злото“? Война, в която – ще трябва също да приемем – Бог е с армиите на РФ просто защото Той не би могъл да заеме друга страна освен страната на доброто, с което същевременно там еднолично се и персонифицират. Звучи абсурдно, но такива биха били крайните изводи на невнимателния християнин, слушащ и попиващ „на вяра“ това псевдобогословие.

Такъв ли е обаче християнският Бог? Този ли е начинът, по който Той действа, по който Той наказва, по който Той постига тържеството на Своята воля – „както на небето, тъй и на земята“ (Мат. 6:10)?

Азбучна истина е, че достигането до верните отговори предполага задаването и на точните въпроси, а не на други. И понеже точните въпроси, възникващи при внимателен прочит на това „богословие“ на историята, са тъкмо тези, понеже това е, което естествено произтича от горния пропаганден наратив, християните следва или да приемат за вярно всичко това и сами също да застанат на страната на така разбираното и самоопределило се „добро“, или – в случай че не изберат това именно „добро“ – да могат да формулират причините и основанията за отказа си от него. А те са повече от очевидни, стига, разбира се, изборът да изключва предварваща го идеологическа компонента и да се основава само на наистина християнски светоглед и на честен поглед към събитията, на които вече една година сме ужасени свидетели.

Когато пък последното е налице, тогава, също както при разрешаването на всеки труден въпрос (недоумение, дилема) първият, фундаменталният християнски критерий е не друг, а Сам Христос: Христос и Неговото Евангелие. И след като това е така – а трудно би се намерил християнин, който да го оспори и едновременно с това да съхрани в себе си съзнанието, че е останал християнин, и след като се твърди, че „метафизичната“ война се води с хора, които са избрали „злото“ и значи са грешници, налага се да проследим отношението тъкмо на Христос – като наш пръв и основен критерий – към грешниците. Не се налага да търсим дълго.

На доведената при Него блудница – която според Моисеевия закон е следвало да бъде заради прелюбодеянието си умъртвена с камъни – Христос просто казва: „Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши“ (Иоан 8:11). И само толкова. При друг случай пък съветва: „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; … ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат. 18:15-17). И никъде не оставя дори и минимален намек, че грешникът трябва да бъде и физически ликвидиран. Последното остава запазено за арсенала на старозаветната ревност, стоварила по-късно камъните по изтерзаното тяло на първия в историята на Църквата Христов мъченик (Деян. 7:54-60).

Само че, чисто формално погледнато, убийците на св. архидякон Стефан са имали някакво оправдание. Така го е пишело в Закона, така са били възпитани, това са вършели дедите им. С идването на Христос обаче този Закон, тази старозаветна логика и практика са отменени. Ако не за всички хора, то със сигурност поне за християните. И тъкмо затова е толкова абсурдно всяко „оправдание“, представяно като „християнско“, за започването на която и да било война, за насилственото отнемане на чийто и да било човешки живот. То няма и не може да има нищо общо с християнската етика, която „… е необикновена, различна, непозната дотогава в света“, която „не прави разлика между юдеин и езичник, между вярващ и невярващ“, чиято „справедливост преминава през любовта“, която стои „над всяка националност, раса и пол“. Тази етика е етика на любовта: любов, която „стои над всякакви различия. За нея е важен единствено човекът, неговата личност. Тази любов е създавала нови отношения между човека и Бога, стигнала е дори дотам, че е позволила Бог да подари рая на един… разбойник“.[1]

Впрочем също грешник, комуто обаче Христос не само че не е тръгнал да обяснява как – поради греховете си – напълно е заслужил своето смъртно наказание, а му е обещал живот. И не просто живот, а пълнота на живота във вечно райско блаженство (Лука 23:40-43).

С изкушението на старозаветното мислене е непосредствено свързан и друг аспект от наратива за „метафизичната“ война, който настоява: „Ние сме избрани!“. Подразбира се: „избрани лично от Бога, за да вършим волята Му“. Съзнанието за Божие избраничество обаче е било и си остава характеристика на един друг народ, който за християните е бил обективно такъв само дотогава, докато не е дошъл Онзи, в подготовката на Чието идване се е съдържал и целият смисъл на това негово богоизбраничество. В Църквата на Христос пък, в християнството, избрани са всички онези, които са повикани там лично от Христос, за да влязат в Неговото ново общество, да вършат това, което Той им заповядва, и да бъдат по този начин Негови приятели (Иоан 15:14-15). И точно затова Христовото общество не знае нищо за какъвто и да било „избран народ“: „Няма вече иудеин, ни елин, … защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28).

Още по-смущаващо за християнското съзнание – в сравнение с тези старозаветни паралели – прозвуча уверението на друг високопоставен представител на християнския светоглед в страната агресор: че убитите в Украйна войници на РФ са преки наследници на „рая“.[2] Освен драматичната си несъвместимост с християнството и непосредствените си паралели с джихадисткото мислене, за което именно е характерна подобна убеденост, това изказване съдържа в себе си и внушението, че армията агресор се състои едва ли не от някакви своеобразни „благоразумни разбойници“, очевидно виждани като достойни за съдбата на известния ни от Евангелието.

Колкото пък до жертвите на войната в самата Украйна, нападната и унищожавана от благославяните от този архиерей армии на РФ, визирайки най-вероятно не военните, а цивилните жертви, същият, разбира се, изразява някакво съжаление, но едновременно с това убедено твърди: „Украйна се отклони от праведния път. Затова руската операция е за очистване и на Украйна, и на Русия. Този, който е бил пръв, невинаги е неправ… сега е точно такъв случай, първият ударил е правият“.[3] С което предизвиква и нови въпроси: кога Христос е препоръчал насилствено вършене на добро? Кога и кого е съветвал в духа на: „Ако не те послуша, да го убиеш, само и само да го спасиш от злото“? Нещо, което – като аргументация и „оправдание“ на войната от християнски позиции – също нерядко можеше да се чуе през изминалата година от началото на тази „метафизична операция“.

И което ни води и до втория, след Христос и Евангелието, абсолютен критерий на автентичната, неподправена християнска мисъл и действие: светоотеческото богословие и аскетичния опит и традиция на Църквата. В това богословие и в този опит обаче войната на християнина е винаги война с греха и никога с грешника. Това е невидима бран, която се води дълбоко вътре в човека, в неговото сърце, възприемано като мистичен център на човешкия живот, и която бран, в случай че изобщо показва някакви външни проявления, категорично изключва отнемането на живота на другия. Същото това по малко по-друг начин заявява и апостолът, когато казва, че „… нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Против духове, а не против човеци.

В традицията на Православния изток няма свещени войни. Единственото участие във война, към което отците на Църквата са склонни да проявят снизходителност и което свещените канони на Църквата допускат, е във война, която е отбранителна – отнасяйки се при това достатъчно строго дори и с участвалите в такава, на които им се е случило да отнемат човешки живот, независимо че този живот е бил вражески. Нещо повече – дори и чисто отбранителната война не може да бъде разглеждана в православен контекст като „свещена“. Наративът за „метафизичната“ война и мотивирането на воюващите в нея с обещания за „райско блаженство“ се родеят само с кръстоносните походи: единствените християнски „църковно“ благославяни „свещени“ войни, чиято идеология обаче едва ли може да бъде възприета като образец за мотивация на едно православно войнство.[4]

„Оправдаването“ на „метафизичната“ война в Украйна олеква още повече и става още по-трудно защитимо, когато към това ново богословие на историята бъде приложен евангелският критерий за плодовете: „по плодовете… ще ги познаете“ (Мат. 7:16). Защото „плодовете“ от продължаващата вече година „метафизична операция“ са видими дори за слепите. Стотици хиляди жертви, сред които деца, бебета и дори неродени, милиони бежанци, сринати със земята населени места, посята сред съседи и братя по вяра омраза, за чието утихване – ако изобщо някога това се случи – ще бъдат необходими неизвестно колко на брой поколения.[5] Практически всичко, което „метафизичната“ война „против злото“ успя да постигне дотук, е точно противоположното на онова, заради и в името на което нейните пропагандисти твърдят, че тя уж се води. И пак се завръщаме при Христос и Евангелието: „Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?“ (Мат. 7:16) – ясно е, че не! Плодовете на тази братоубийствена война са грозни и горчиви, и това е най-яркото свидетелство против всеки опит за представянето ѝ като война „против злото“.

Между това странно богословие, което се съдържа в „метафизичното“ оправдание на войната срещу Украйна и нейния народ, и християнското отношение към трагедията на всяка война могат да бъдат приведени и още несъответствия.[6] Всички те са обединени от едно и то е тяхната отдалеченост от евангелския дух, за сметка на нескритото желание тази ужасна война да бъде оправдана на всяка цена – нещо, което фрапира християнското съзнание в не по-малка степен, ако не и много повече от самата война. Защото, ако война, водена от една държава против друга, може и да бъде някак „приета“ – ако не като нещо нормално, то поне като нещо обичайно в човешката история, то същото това не може да се каже за оправдаването на една недвусмислено агресивна война, когато то идва от хора на Христос и на Църквата.

И всичко това е всъщност много тъжно и угнетяващо. То оставя трудно изличимо петно върху изграждан в продължение на повече от хилядолетие авторитет – авторитет на една църковна и духовна християнска традиция, оказвала благотворно влияние върху целия християнски свят и вдъхновявала векове наред за истинско благочестие и подвиг. Традиция, която е давала на човечеството образци на святост и вярност към Христос като Саровския чудотворец Серафим – с неговото „придобий мирен дух и хиляди около тебе ще се спасят“, блестящи умове и хора на Църквата като княз Евгений Трубецкой – който насред всички ужаси на Октомврийския преврат от 1917 г. и безсмислието на разрухата утвърждава тъкмо смисъла – на историята и на човешкото съществуване,[7] като св. преп. Мария (Скобцова) – увенчала целия си отдаден на Христос и на хората живот със своето доброволно пожертвование в газовата камера на нацисткия концлагер „Равенсбрюк“, за да спаси живота на другиго. Можем да изброяваме до безкрай.

Всичко това, целият този „плод стократен“ (Лука 8:8), принесен през столетията от народ, живял със съзнанието и самочувствието на богоносец, подкрепата и оправдаването на войната в Украйна, идващи от най-високи църковни места, заплашват да омаловажат и изличат, да обезсмислят всичко онова наистина дивно и велико, което християнството е родило досега из руските земи – като духовност и святост, като богословско и културно творчество. Затова и последният въпрос, който неизбежно изниква на фона на църковно и богословски украсеното оправдание на военната агресия срещу Украйна, излизащо от хора, които би следвало с всички възможни усилия да се опитват да влияят за спирането на войната и помиряването между агресора и неговите невинни жертви, е:

Как е възможно всичко това?

Намирането на верния отговор на този въпрос е възможно само при абстрахиране от наратива за „метафизичната“ война – като псевдобогословие на историята – и поглед към нещата такива, каквито са. Тогава става ясно, че всъщност целият този предназначен да звучи по християнски наратив за „метафизична“ война със злото цели единствено да скрие действителната причина за любезно предоставяното от представители на висшия клир на РПЦ-МП духовно и богословско-историческо оправдание на една война, в която няма нищо метафизично. Тази причина има, разбира се, корените си назад във времето, в появата на широко разпространената и до днес из православните среди концепция за „симфония“ между духовната и светската власт. Една концепция, намерила началото си във Византия, а развитията си във времето – в страните, преплели и отъждествили вярата с националната и държавната принадлежност.

Добре известна е и съдбата на тази „симфония“ в царска и имперска Русия, където формулираният за първи път от византийския император Юстиниан Първи (527-565 г.) идеал за съвършено единомислие и единодействие на духовната и светската, съответно – църковната и държавната власт, деградира до практическото подчиняване на първата от страна на втората. Подчиняване, достигнало до най-гротескните си форми и проявления с инструментализирането на РПЦ-МП от страна на съветската власт и използването ѝ за пропагандните цели на същата през почти целия период на съществуване на СССР: една традиция на неравностойни църковно-държавни отношения, инерцията на която, както по всичко личи, продължава и до днес.

В тази връзка интересно е и още едно наблюдение, имащо отношение към старата, а от началото на войната в Украйна още по-ревностно пропагандирана идея за „Русский мир“. Вече цитираният архим. Кирил (Ховорун) – един от най-задълбочените и активни анализатори и критици на официалния църковен наратив, оправдаващ войната, нарича съдържащия се в тази идея светоглед дуалистичен и без колебание определя доктрината за „руския свят“ като „дуалистична политическа религия“.[8] Според него предлаганият „руски свят“ е дуалистичен, „защото, подобно на древното дуалистично манихейство или монтанизъм, вижда света като онтологично поляризиран – между „безбожния Запад“ и „Светата Русия“. Той се основава на принуда, която достигна невиждани досега кървави размери. И накрая – свидетели сме на политизирането на религията в Русия до степен, сравнима с периода от Август до Диоклетиан“. Затова и въпросната доктрина „спокойно може да се нарече политическа религия, каквато е била езическата имперска религия в епохата преди Константин“.[9]

След предишния обстоен анализ на идеологията за „руския свят“ като лъжеучение, в което на преден план беше изтъкнат съдържащият се в него етнофилетизъм – анализ, предложен от Волоската богословска академия още на 13 март 2022 г., броени дни след началото на войната,[10] провъзгласяването на идеята за „руския свят“ като дуалистична е вероятно най-тежкото и най-сериозно обвинение, отправяно досега към всички адвокати на „метафизичната“ война със „злото“ в Украйна. Обвинение, което завършва картината на едно наистина псевдобогословие на историята, обединило на едно място елементи на старозаветното мислене, на джихадизма (във възприемането на войната като „свещена“) и на дуалистичния светоглед. Един същински светогледен коктейл, в който най-малко от всичко е християнското.

Трябва ли тогава да буди учудване изказването на Константинополския Вселенски патриарх Вартоломей от 10 декември 2022 г., когато в официално изложение пред авторитетен международен форум, коментирайки съвременната църковна ситуация в контекста и на войната в Украйна, той спомена самоподчиняването на РПЦ – в лицето на нейния лидер – на държавно-политическите цели на РФ чрез насърчаването на идеологията за „руския свят“, деликатно намеквайки по този начин, че в случая може да се говори дори за ерес.[11]

* * *

През 1959 г. прот. Георги Флоровски, един от най-влиятелните руски православни богослови от ново време, пише програмната си студия Затрудненията на християнина-историк. Там той казва така: „Изучаването на историята винаги включва в себе си оценка. В опита да избегне оценката историкът изопачава или изкривява самото повествование. И не е важно дали ще става дума за гръко-персийските войни или за Втората световна война. Нито един истински историк не може да не застане на една от двете страни: за свободата или против нея. И отсъдата му ще бъде казана в неговия разказ. Никой историк не може да бъде безразличен към разделението между добро и зло – каквито и хитроумни софизми да прикриват разликата между тях. Никой историк не може да е равнодушен, неутрален, когато чува призива на истината. Тези противопоставяния са винаги и исторически факти, и екзистенциални ситуации. Дори отказът е вид утвърждение, често пъти много решително, съпроводено от упорита настойчивост… Нравственото безразличие е в състояние само да изкриви разбирането ни за човешката дейност – винаги направлявана от определен нравствен избор. Същия резултат има и интелектуалното безразличие. Като постъпва по един или друг начин, човекът извършва екзистенциален избор, поради което и историкът не може да мине без избор“.[12]

Войната в Украйна все някога ще свърши. „И это пройдет“, както гласи известната руска мъдрост. Ще минат години и от достатъчна времева дистанция тази част от руската история ще бъде изследвана и интерпретирана от всевъзможни историци. Онези от тях, които са християни, не биха имали обаче никакви затруднения, нито някакви конфликти с екзистенциалния си избор в своята оценка за това, на което днес ние сме свидетели. Стига само да са християни.

———-

Източник: сп. „Християнство и култура“, бр. 1 (178), 2023, с. 18-26.

Новият актуален брой на списанието вижте в: Християнство и култура


[1] Трифонова, Р. „Раят на разбойника и адът на фарисея“ – Във: Вяра и дело: Бюлетин на II Каварненска енория на храм „Св. вмчк Георги“, бр. 6 (38), 2022, с. 3.

[2] За основните акценти в това имащо повече общо с исляма, отколкото с християнството „богословие“ на този йерарх виж: „Архиеп. Питирим (Волочков): Загиналите руски войници в Украйна отиват в рая“ – В: Двери на православието.

[3] Пак там.

[4] Много повече във връзка с обобщеното в този абзац виж в статията на Ал. Смочевски „Свещена война“ и свещени канони (сп. Християнство и култура, бр. 3 (170), 2022 г., с. 15-23); виж по-специално с. 22, бел. 28.

[5] Нещо, което недвусмислено заяви и Светейшият Български патриарх Неофит – в своето Новогодишно обръщение, където между другото каза: „През изминалата година животът ни беше белязан от трагедията на разразилата се в самото сърце на християнска Европа, в братска православна Украйна, братоубийствена война. Конфликт, в който едни срещу други се изправиха братя по вяра и род; конфликт, който ще има своите отражения и последици в продължение на десетилетия, посявайки семето на враждата и за бъдещите поколения” – цит. по страницата на Българската православна църква – Българска патриаршия (тук).

[6] Сред тях са например позоваванията на съмнителни „чудеса“ и още по-съмнителни „пророчества“ на всевъзможни „старци“ – нещо, което стана особено популярно тъкмо след началото на войната в Украйна; повече относно тази компонента от „метафизичната“ аргументация на войната в Украйна виж например в: Cyril (Hovorun) archim., „War and Appeals to Magical Consciousness“ – на страницата Public Orthodoxy; и в превод на български: Кирил (Ховорун), архим. Войната и позоваванията на магичното съзнание – в: Живо Предание: образци на съвременното православно богословие.

[7] Трубецкой, Е. Н. Смысл жизни, М.: Типография „Товарищества И. Д. Сытина“, 1918; в превод на български: Трубецкой, Е. Н. Смисълът на живота, С.: Софийска света митрополия, 2021.

[8] „Архим. Кирил (Ховорун): Доктрината за „руския свят“ е дуалистична политическа религия“ – В: Двери на православието.

[9] Пак там.

[10] Пълния текст виж в: „Богословска академия Волос: За идеологията на „Руския свят“ като лъжеучение“ – Двери на православието.

[11] „Патриарх Вартоломей: Изкривена православна вяра е основа на идеологията на режима на Путин“ – В: Двери на православието.

[12] Florovsky, G. „The Predicament of the Christian Historian“ – In: Religion and Culture: Essays in Honor of Paul Tillich, ed. W. Leibrecht, N.Y. 1959, p. 140-166, 359-362; превод на български в: Духовна култура, бр. 5 и бр. 6 за 2005 г., в изданието: Флоровски, Г. Християнство и култура, С.: Библиотека „Православен калейдоскоп“ 2006, с. 37-78 и в окончателна редакция – на страницата Живо Предание: образци на съвременното православно богословие (тук); цит. по версията в Живо Предание.

Posted in Съвременно православно богословие, Християнство и война

Вижте още: