Кирил и Методий – две светли имена, два буйно пламтящи факела, високо издигнати над помрачените от векове Балкани, които озаряват и ще озаряват тъмнините пръскайки лъчите на светлината на нашата писменост. Поколения след поколения повтарят и ще повтарят техните имена…
Преди десет столетия. В тъмната епоха на невежеството, величавата епоха на триезичието. Славянските народи преживяват мъчителни дни на духовна нищета. Словото на Христа, което повелява покорност, любов, братство, се натрапва с огън и меч. Славянските земи се кръстосват от пратениците на всесилните от Византия и Рим. Славянските народи застрашени политически, готови са да се провалят и духовно. Славянството преживява трагедията на последните си дни. Настъпва годината 863. В Солун се възпламенява искрата на духовната пробуда на славянството – братята Кирил и Методий поставят начало на старобългарската писменост – на славянската писменост. Самите те пропътуват Моравия и Панония, проникват при дивите народи, просвещават и учат, говорят на разбран език и разкриват страшната истина: -Бог разбира езика на всички народи… Техните ученици, подемат тяхното дело и преодолявайки всички пречки, кръстосват всички славянски страни, учат и проповядват на разбран език. Идват в България. Тук пламва огънят на славянската пробуда. Славянството си има вече своя писменост, неразрушимата гранитна основа е положена. Слепият прогледа, тъмнината се раздира. И в началото на това възраждане светите свети братя се изправят на съд пред папа Николай I в Рим. Оправдават се от клеветите, отхвърлят предписаният им ерес. С рядко достойнство. Старобългарската писменост прониква между най-отдалечените, най-дивите славянски народи, става пътеводител, носи светлина, съперничи с Византия, с Рим – благодарение на братята Кирил и Методий.
Кирил и Методий – две светли имена, два гранитни стълбове на славянството. Поколения след поколения, с трепетна радост и гордост, ще произнасят техните имена, ще ги славят, ще възвеличават делото им. Те ще бъдат и ще пребъдат в душите – во веки веков – те – нашите първоучители.
Източник: в. „Ново единство”, г. II, бр. 155, Добрич, 11 май 1932 г., с. 1
„Идете учете и просвещавайте!“
Всяка година, когато наближава празника на просветата, аз прелиствам историята и мислено се пренасям в онова време, когато нашите първоучители са издигнали оня факел, който остана да осветява вековете и под чиято светлина днес тачат имената им целият славянски свят.
Тази епоха на суеверие, дълбок мрак на невежество; – свръх човек е онзи, който би се осмелил да произнесе името на Богочовека на друг език, освен на „приетите на Бога – еврейски, гръцки и латински“. Черковната глава, владици и свещеници проклинат, позорят и изправят „ереста“ на позорния стълб.
Ето в този лабиринт на безогледното невежество прозвучават словата на двамата солунчани, които приемайки проклятието на византийските духовници, засаждат семето на един дъб – великан, който отстоява на страшните бури през всички векове и разпространи по всички направления семето на тоя плод.
Колко е велико делото на св. Кирил и Методий? Надраснали средата, в която живеят те поставят истината над догмите на триезичниците и явно въстават, че славата на Бога може да се величае на всякакъв език, както говори всеки християнски народ. Те виждат, че славяните, населяващи Балканския полуостров, приемат християнското учение от византийски духовници, без да разберат езика им; те слушат проповедите им, но нищо не разбират и се молят на неразбран език. Суеверието, постоянно подклаждано от Цариград и Рим, така силно обладало „варварските“ народи, щото било немислимо да се произнася името на Бога на друг език, освен на признатите и че Бог „не приемал и не разбирал други езици“.
Св. св. Кирил и Методий виждат мъката на своите едноплеменници и напълно им съчувстват. Дълбоко просветени в християнството те се отдават всецяло на истинското Христово учение: „Идете, учете и просвещавайте“. Но как може да сторят това сред некултурните и незнающи гръцкия език славяни? И ето, те решават да съставят славянско четмо и писмо, работят денонощно и тръгват да проповядват.
Те тръгват: с тръни е посипан техният път, тежък е кръста на учението Христово. Мъките и страданията, мизерията и неизгодите са едничките им съпътници. Но има ли по-свято от това да просвещаваш брат си, да го пресъздадеш и му насочиш пътя на истината към родното, към бащиното?
И днес, прекрачвайки вековете по техния страдалчески път, ние жънем плода на тяхното семе, което така дълбоко е впуснало корени по всички славянски земи и което обещава во веки веков богата от по-богата жетва.
Източник: в. „Eдинство”, г. II, бр. 167, Добрич, 24 май 1930 г., с. 2
Яни Калиакренски е псевдоним на Яни Парашкевов Хаджиянев, български писател, журналист и общественик, културен и театрален деец, редактор. Роден на 12 януари 1898 г. в Каварна. Редактира вестниците „Единство”, „Куриер”, „Добруджански глас” (1935, основател заедно с Любен Станчев), „Златна Добруджа”, списание „Поле” (основател, 1927, Добрич). Печата във в. „Литературен час”, в. „Вечерна бургаска поща”, сп. „Завети” и др. Пише разкази, импресии, есета, статии. Автор е на книгите „Смехът на Добруджа” (разкази, 1929), „Суша” (повест, 1929), „Добруджанци” (разкази, 1934), „Легенда за 40-те калиакренски девойки” (повест, 1936), сборника „Неизвестните”, останал в ръкопис. Има редица неиздадени изследвания, разкази, речи, изнасяни по различни поводи.
Участва в дейността на Българското културно общество (БКО), на Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО) и на легион „Стефан Караджа”. Основател и секретар на Българския народен университет в Добрич (1929), действащ по време на румънската окупация. Член на Съюза на провинциалните професионални журналисти (1936), на Задругата на българските писатели-историци (1940), на Съюза на българските писатели (1941).
Земният край на този очарователен и талантлив творец е жесток. На 8 срещу 9 септември 1944 г. е измъкнат от дома му и „изчезва безследно“ в тази „велика безкръстна гробница“, както визионерски нарича той Добруджа.
С подкрепата на Община Каварна и на родолюбиви българи бяха преиздадени – през 2020 г. сборникът му с разкази „Добруджанци“, а през 2021 г. повестта му „Суша“. Тази година предстои преиздаването на „Смехът на Добруджа“.
През 2021 г. Яни Калиакренски беше посмъртното удостоен със званието „почетен гражданин на гр. Каварна“.
––––
Източник: Енорийски бюлетин „Вяра и Дело, брой 3 (35), година VIII, май 2022 г.“
“Вяра и Дело” е бюлетин на II Каварненска енория на храм “Св. вмчк. Георги”, поддържан, издаван и разпространяван от Атанас Димитров – АтаДим. На категорията Вяра и Дело можете да прочетете всички издания на бюлетина, а отделните броеве можете да проследите на страницата в нашия сайт: