Атанас Димитров – АтаДим
Ако се пада някому и е прилично да не умира, подобно на Енох и Илия, то най-много това се пада и прилича на Майката на Сина Божий. И при всичко това Тя умряла! Значи, смъртта е неизбежна! От друга страна, ако смъртта за човека е голямо зло, то пада се на това зло да не се подхвърля Майката на Сина Божий; но при всичко това тя не била пощадена от смъртта. Значи, смъртта не е зло и не е вредна за човека.
Смъртта е неизбежна, смъртта е безвредна: ето две истини, които сами по себе си завладяват в деня на Успение Богородично.
Трябва ли човек да ги помни? Съвършено трябва. Защото ако смъртта е неизбежна, то всеки трябва своевременно да се приготвя за нея. Ако смъртта сама по себе си е безвредна, то няма причина да се плашим от нея и треперим пред нея.
Обаче мислим ли ние за тия истини? – Напротив, струва ми се, нищо тъй не се забравя както тя. Ние живеем тъй, като че никога няма да умираме, защото ни най-малко не се готвим за смъртта, а умираме тъй, като че никога няма да възкръснем, извънмерно се плашим от смъртта.
Ние мислим малко за смъртта си. Покажете ми човек, който поне няколко минути да посвещава на ден върху тоя въпрос. А между това смъртта може да дойде върху нас не само всеки ден, но и всяка минута. Още по-малко ние се приготвяме за смъртта: кажете къде и в какво се състои това приготовление? Това ли е приготвяне за смъртта, че ние се лакомим за награди, строим здания след здания, преминаваме от удоволствия и забави към нови удоволствия и забави?
Ти, например, си преживял повече от половин век; самичък чувстваш, че не е далеч вечерта, пред очите ти е нощта. Кажи ми тогава какво си приготвил за след смъртта? И такова невнимание към смъртта имат даже самите престарели хора! А какво може да се каже за хората, които са възмъжали? Какво може да се каже за младежите? Вие бихте предизвикали на техните уста усмивка, ако им напомнехте, че трябва да се приготвят за смъртта? А при всичко това колко младежи всяка година отиват в гроба!
След всичко това може да се каже, че ние считаме съвсем ненужно всякакво приготовление за смъртта. Но как може да се счита то ненужно? Когато се отправяме на далечен път, ние се грижим какво да вземем със себе си, къде да преспим, с какво ще се занимаваме; а когато встъпваме пред вратите на вечността, нима може да си въобразяваме, че е все едно как да се встъпи пред тях, какво да вземе човек със себе си, как да се разположи? Може ли да има по-голямо невнимание към себе си и към своята вечна съдба!?
А може би ние не любим себе си и поради това се решаваме на всичко, каквото и да се случи с нас след смъртта? Но такава омраза у нас към себе си не съществува: ние затова именно и живеем, за да си угаждаме; най-малката скръб на душата и старост да отдалечим и най-малката рана на тялото – да изцерим.
Скръбта и болката ни занимават, а смъртта – не, вечността – не! Непостижима слепота! Крайна жестокост към себе си!
Само едно можем да предположим за разяснение, че ние считаме смъртта за край на всичко. Наистина, в такъв случай няма към какво да се приготвяме, няма защо да се грижим за бъдещето. Но до тая дълбочина на нечестие ние още не сме дошли: очакваме живот вечен, вярваме във възкресението на умрелите. Очакваме, и не се стараем да се сдобием с възкресение за живот. Чакаме и вярваме, а живеем като овци на заколение! Може ли по-пагубно и по-безразсъдно да се постъпва?
При все това, обаче, не е трудно да се отгатне, какво ни кара да забравяме нашата смърт и не ни позволява да се приготвяме за нея. Ние твърде много сме предадени на плътския живот и неговите суети. А свойството на световните суети е такова, че като прах на път ослепяват очите и не дават на човек да вижда що е пред него. Намирайки се сред тоя облак, а понякога и вихър от прах, ние не сме в състояние да издигнем погледа си в бъдещето; гледаме само около себе си и се занимаваме с настоящето. Кога, например, честолюбецът да мисли за смъртта, когато славолюбието го е ослепило до такава степен, че всичките му мисли и цялата му душа са устремени към известна награда и отличие?
Доволно е да мисли, да не би някой да го надмине, съперникът му да не го унижи, да се сравнява с висшите, да изказва своето достойнство, да крие своите недостатъци, да угоди на силния си началник. Кога да мисли за смъртта богаташът, или започващият да се разбогатява; и без това всичкият му ум е зает със сметки и интереси; на едно място е продадена, а от друго място се очаква стока; там не е изправен продавачът, а тук лошо отиват самите работи; за да се поправи или поддържа кредита, няма ли възможност да се пуснат или вземат под лихва пари… Всичко това да се обмисли не само не достигат дни, но и нощи.
Кога ученият да мисли за смъртта; той още всичко не е узнал, във всичко не се е усъмнил… Може да се направи такова и такова откритие, да се изкаже едно или друго подозрение, да се надминат предшествениците, да се обърне вниманието на съвременниците, да се слави като светило на века, да обезсмърти своето име.
Така суетата под разни видове ослепява очите! И кой е свободен от тая слепота? От друга страна смъртта е тъй ужасна, че само да се помисли за нея е страшно. Това може да се направи само през Великия пост, през Страстната седмица, на Великия Петък… В друго време това би значело най-малко за цяла неделя да си разстроиш мислите, да си прекратиш делата, може би да си повредиш здравето. Как може човек да се реши на това преди лекарят да каже, че няма надежда, преди духовникът да се яви с молитвеника и кръста, преди последната болест да се усили до последна степен? Тогава ще помислим за това. А дотогава, защо напразно да се смущаваме и тревожим с призраци?!
Не е ли такава, братя, историята на нашия живот? Не е ли такъв образът на нашите дела? Кажете: има ли тук разум, има ли смисъл, има ли любов към себе си? Ако на врага, търсещ нашата вечна гибел беше предоставено да управлява нашите действия, той по-сигурно ли можеше да ни погубва? Нека се опомним от това пренебрежение!… Смъртта е неизбежна. И тъй, нека я помним всякога, а помнейки я, нека се приготвяме за нея, а приготвяйки се, нека не се оставяме да ни заслепяват временните блага и забави.
Това е първият урок от гроба на Божията майка. Да обърнем внимание и на втория. Нейното успение ни учи, че смъртта е неизбежна и в същото време показва, че смъртта сама по себе си не е зло за човека. Защото, ако тя сама по себе си беше зло, то Майката на Сина Божий само поради това щеше да бъде освободена от необходимостта да умре. Поради това нейният пример трябва да служи за утеха на всички ни и да ни издигне над страха от смъртта и гроба. А между това ние гледаме на смъртта, като най-голямо зло, боим се от гроба повече от всичко в света. Колко ридания и сълзи, колко вопли и припадания в несвяст! Колко ропот и отчаяние! Други пък не могат да понесат смъртта на своите ближни и самички отиват след тях в гроба.
Тъй ли трябва християнинът да гледа на смъртта? Наистина смъртта е печален резултат от греха, вследствие от нашето злополучно падане в рая: но чрез благодатта Христова това наказание е обърнато в средство за наша награда. Сега смъртта за истинския християнин не е лишение, а печалба, защото, като оставяме тоя суетен и в зло лежащ свят, преминаваме от него в свят висш и по-добър; като хвърляме от себе си временния покрив на тялото, отиваме да се облечем с нова нетленна и прославена одежда; разделяйки се за малко с ближните, които тук остават, ние встъпваме в кръга на нашите ближни, които по-рано са отишли от нас и, което е най-важно, в най-близко общение с Ангелите и даже със Самия Господ и наш Спасител.
От какво тук можем да се плашим, от какво да се страхуваме? Но ние треперим, ридаем, предаваме се на отчаяние. Защо? Защото никога не сме вниквали в истинността на Евангелието, както трябва и сме чужди за светлината, с която то озарява задгробния свят; защото твърде много сме оплетени със земното и тленното; защото никога не сме се приготвяли за смъртта. Поради всичко това смъртта ни се струва крайно зло, когато при надлежно настроение на нашия дух и нашето сърце, при християнски мисли и постъпки, тя можеше да ни служи, както е и служила за всички истински християни, даже за отрада и утеха.
Нека престанем да бъдем подобни на глупави деца. Нека вземем от гроба на Божията майка урок да не почитаме самата смърт за зло само по себе си, защото ако тя става такова, то става по наша собствена вина, когато ние си отиваме от тоя живот, обременени от грехове, без истинско покаяние и вяра. Но при такъв начин на живот, животът е още по-голямо зло, отколкото смъртта: смъртта поне прекратява оня непрекъснат ред от грехове и беззакония, за които е бил употребяван животът. Амин.
Източник: сп. „Църковен амвон”, г. IV, кн. 5 и 6, юли и август 1910 г., с. 8-10
Инокентий Херсонски и Таврически, в света Иван Алексеевич Борисов, е епископ на Руската православна църква, възпитаник на Орловската духовна семинария и Киевската духовна академия, църковен писател, педагог и изтъкнат проповедник, доктор по богословие от 1829, професор в Петроградската духовна академия, ректор на Киевската духовна академия от 1830 до 1836 година. Херсонски и Таврически архиепископ между 1848 и 1857, пръв попечител на Одеското българско настоятелство. Канонизиран от Московска патриаршия през 1997 г. (бел. ред.)
Вяра и Дело, брой 4 (24), година VI, август 2020 г.
