Атанас Димитров – АтаДим
Цяла нощ Севернякът върша тръни из село Белгун. Накрай бавно отстъпи пред утрото, но то бе тъй свито, сякаш се питаше кой му е откраднал слънцето. Сивееше небето, предвещаваше лошо време, дето държи по три недели. Ала студът не уплаши Сърма. Тя стана рано и напали огън. Препече брашно с малко мазнина. Тури натрошени орехи и петмез на струйка. Бъркаше неспирно, догде цялата къща не се изпълни със сладост. Днеска ставаха две години от смъртта на нейния Васил и тя реши да приготви любимата му петмезена халва. Никому нямаше да подава. Помен му правеше в душата си. А и тя знаеше, че е важно приживе да уважаваш човека и да се разбираш с него. И тъй си беше: в любов заспиваха двамата, в любов се събуждаха, догде болестта не повали стопанина ѝ. Не успяха обаче да си кажат най-милото. Торбата със сол не смогнаха да си изядат. На всичкото се сложи кръст.
Кога Васил затвори очи, добруджанската земя бе скована в лед. Приличаше на старица с дълбоки бръчки, дето не ще да му рече едно: „Добре си дошъл!“. Сякаш не с нея, а с небето се бе сродил мъжът ѝ. Сърма видя как гробарите струпаха пръст по ковчега, но все ѝ се чинеше, че либето ѝ е станало птица, намерило е пролука и е литнало към небето. Пряко към Ангелската махала, с калдъръм от бели облаци постлана. Схлупи се тогаз висинето. Заваля сняг. Четири дни Богородица горе пресява брашно за новодошлите души. И сигурно Васил беше сит, ала далеч от нея. Сърцето ѝ се сви и заприлича на черна снежинка. Само зимата протягаше белите си ръце да улови младостта ѝ. Скоро земята опръхна, покара първото зеленило по нея, но слънцето все в самотата ѝ се вторачваше. Вдовицата не се предаваше, казваше си, че вместо дните от смъртта трябва да брои наболите кокичета. Как тъй щеше животът да презимува? Нали светът на любов се крепи? Пък било то любов към прелестите земни.
Спомни си тя как една сутрин ветровете довяха щъркел, който почна да свива гнездо на ореха в двора ѝ. Носеше шумки, съчки и вършини, тракаше весело с клюн, дом си гласеше. Няколко дни по-късно долетя и щъркелицата. Сърма гледаше влюбените птици и се радваше, че остави сухото дърво. Колко пъти поддумва на Васил да го отсекат, да се топлят с него. Не рачи той, навярно е усещал, че ще потрябва някому. Спомняше си как тя самата шеташе и редеше къщата с мерак. Стопил се бе тоя мерак, както се стопи снегът. Земята препаса зелена престилка, пък щъркелицата снесе яйца. Топлеше ги с крила, а щъркелът грижовно летеше и ѝ носеше храна. С клюн потракваше, може и песен и сладки думи да е редил на някакъв птичи език. Щастието и любовта седяха в гнездото. Излюпиха се малките, а баща им продължи да носи червейчета, мушици и жабчета. Не мина много време, голишарчетата разпериха криле и започнаха да се учат да летят. Учеше ги майка им, побутваше ги с крилата си, потракваше с клюн догде един ловец по погрешка не я простреля. Не можеше да лети вече щъркелицата със счупени криле и от тогаз за нея почна да се грижи Сърма. Тя струпа слама и царевична шума в дървено корито, гнездо на земята ѝ направи. Щъркелът продължи да носи храна, но онемя. Не се чуваше вече закачливото му потракване. Младата жена го гледаше и му думаше:
– И ти ли се сърдиш на небето, щъркеле? То и аз все нагоре гледам и си викам дали всичко в тоя живот е нагласено. Пък може и ние някогаж да сме били птици като вас… Да ти разкажа зимата в душата си, а, черньо? Не ща на людете да ме разнасят, где седнат и станат. Тебе ще кажа, ти умееш да слушаш, пък и ти мъка си имаш – жената вдигна ръце към небето и продължи. – Насред най-големия празник си отиде мама, сетне татко ми. Останахме сами с мъжа ми. Ей на, и него го няма вече. Саминка съм. И уж не съм от плашливите, не се оплаквам на черната забрадка… Но ако можеш изкълви ми мъката, крехкото у мене да спасиш! И твоята изкълви! Чувам още хорото и мегданът е млад. Трепва ми под лъжичката, ала радост си нямам… Зная над много земи си летял, много нещо си видял. Отвисоко гледаш. Стигаш ли там, где мъртвите се сбират? Видял ли си моя Васил?
Умислен щъркелът слушаше тъжбите на жената. Нали и той тъгуваше по ранената си любов… Лягаше до щъркелицата, сякаш му се щеше ако тя умре, да я последва. Щото смъртта слага свършек на всичко. Но има ли кротко умиране? И кое е по-достойно: да умираш бавно или да продължиш напреде, та макар и с продънено сърце?
Дойде Преображение и птиците се застягаха за път. Викаше ги югът далечен. Полетя към него и нещастният с рожбите си. На следващата пролет не пристигна със събратята си. Добруджанката все поглеждаше към празното гнездо, милваше щъркелицата, успокояваше я, че любимият ѝ ще се върне. Една неделя се забави щъркелът, ала си дойде. Най-първом при обичта си сви криле. Но нейният Васил нямаше да слезе от небето. А хубава беше. Двайсет лазарника имаше само връз нея. Устните ѝ – ненацелувани, снагата ѝ – ненамилувана. Не смогнаха черните ѝ очи да се нарадват на света. Ала самотията си бе свила гнездо, баш на комина ѝ. Не рачи женицата да повтори венчило, макар мнозина да ѝ бяха хвърлили око. Един от тия беше Стойко. Стар ерген беше той. Дворът му пълен, къщата му наредена. Есенес Сърма мина край нея. Стойко тъкмо обираше последните дюли и още щом я зърна, се показа на портата, подаде ѝ две дъхави, жълти дебеланки и ѝ рече:
– Вземи, Сърме, да ти светне в мъгливите утрини! Като птица си красива ти! Затуй щъркелите гнездят при тебе. Само не тръгвай с тях, че ще опустее Белгун! И да знаеш: къща с гнездо е благословена.
– Сполай, Стойко, за добрината, ама си имам у дома, издума вдовицата, придърпа забрадката, за да скрие внезапната руменина по бузите си и бързо се отдалечи. Същата вечер намери до вратата си зимните слънца и торба със зърно. Досети се хубавицата кой ги е оставил, реши да ги приеме. Мигар имаше право да откаже дар, наречен другиму? Та нали туй зърно щъркелицата щеше да храни? Внесе ги вътре, но от този ден нататък заобикаляше Стойковата къща отдалеч. Само дюлите дълго стояха на раклата с чеиза ѝ.
В труд и скърби си течеше животът, че за времето няма прегради. Него ни молби, ни сълзи вдовишки го спират. И ето завъртяха се две години от смъртта. Малък Сечко забиваше ледената си брадва в нивите и препречваше пътя на пролетта. Дали можеше някой да я прилъже с нещо в Добруджа? Сърма реши да я калеса с шекерена ракия. Нали с ракия рана се превързва и душа се лекува, що да не може и пролет да се вика? Дали шекерът, дали ракията, дали надеждата за хубаво повикаха птичето ято след дни, жената така и не разбра. Зарадва се кога видя стария си познайник, но кратка бе радостта ѝ. През нощта студът стегна селото. Село Белгун се сви под дебел кожух и засънува. Притихнала под чергите, Сърма сдържа дъх, дочула шумолене вън. Лекичкото трак-трак-трак се смесваше със страшната песен на виелицата. Вдовицата погледна през заскреженото прозорче и щом видя под навеса щъркела цял побелял под сипещия се сняг, отвори раклата и взе първото, що уловиха ръцете ѝ. Беше сватбената риза на мъжа ѝ. Бърже изтича в двора и загърна с нея премръзналия. Като рожба понесе щъркела на ръце и го сложи до щъркелицата, пък тя запърха с крила да го прегърне. Сетне разбута жарта, хвърли съчки и полека почна да разтрива покрития със скреж, та да се съвземе постепенно от студа.
– Чакахме те и тая година, небесна душо. Знаем дълъг ти е пътят, мъчен. Я как се радва изгората ти… Ама ти доста подрани. Ей на в клюна ти сняг се топи – рече грижовната стопанка. – Не бой се! Няма да те дам на фъртуната. Сегичка ще се стоплиш, перата ти ще изсъхнат. При мен ще поживееш малко и ти другарче ще ми бъдеш. А покаже ли се слънчо, пак ще хвръкнеш навън, гнездото ще си наредиш.
Щъркелът полека раздвижи крилата си, изпъна везаната риза и в тоя миг заприлича на небесен сватбар. Усмихна се Сърма. Постави паничка с натрошена петмезена халва и покани гостенина си. Пресрами се птицата и започна да трака с клюн.
– Хапни си, черньо! Нямам от гозбите, с които си навикнал. У дома ни мишка, ни щурец. Виж зърно се намира още. Щъркелице, ха приближи се де, нали си му жена! Ела клъвни си и ти, че да му е по-сладко! Утре ще мисля с що друго да ви гощавам двамцата. Сега ще си полегна малко, пък вие кротувайте! Добруджанката притури съчки в огнището и помилва птиците, които скоро опразниха паничката. Сетне пусна дългите си коси и се зави с чергите. Не се мина много и заспа успокоена. Усетил равното ѝ дишане, щъркелът повлече с клюн черната ѝ забрадка и я хвърли в огъня. А навън снегът продължаваше да трупа. Всяка снежинка нашепваше колко хубост и благост има на тоя свят. Много, много бавно животът в Белгун надвиваше смъртта.
Източник: Вяра и Дело, брой 5 (55), година XI, октомври 2025 г.
