Меню Затваряне

Невидимите подвижници на Атон – митове или реалност?

Архим. Никанор (Мишков)

Архим. Никанор (Мишков)

С моите спътници се заговорихме за тъй наречените „Невидими аскети“ – един въпрос, който вълнува много от четящите духовна литература за Света Гора.

Споделих им мнението си, че може би в миналото действително е имало такива подвижници, но с времето тяхната история е обрасла с много легенди, като се е превърнала в съвременен мит. Та нали във времето на ЕГН-тата няма как човек „просто така“ да изчезне – а как тогава се попълва числото на „невидимите“?

С тази тема на уста стигнахме карейската келия „Сретение Господне“, където заварихме стареца на келията архимандрит Апостолос да работи в двора.

Историята на този светогорец е много интересна. Още 18-годишен е дошъл на Атон и живее тук вече 42 години.

Откакто се помни, от дете, е възжелал да стане йеромонах. „Всеки ден по десет пъти „кръщавах“ по-малките си брат и сестра“ – си припомня старецът. „Естествено, всички кукли на сестра ми също бяха кръстени. „Кръщенките“ не подминаваха и домашните кучета и котки“.

Запитахме го какво мисли за „Невидимите“. Той започна разказа си с една случка от юношеството му, когато заедно със своя първи братовчед посещават Атон. Тогава имало един известен отшелник, йеродякон Мелхиседек, постриженик на манастира „Св.Павел“. Роден в Румъния, той много силно желаел да се подвизава на Атон и в нелеките времена на диктатора Чаушеску побягнал и пеша през България успял да се добере до Атон. След като преживял повече от 15 години в манастира, му позволили да излезе в отшелничество и да се засели в една пещера.

Бъдещият отец Апостол заедно с братовчед си се добрали до пещерата на отшелника по обяд, но него го нямало. Чакали до късно следобед, когато Константин изгубил търпение и слязъл до скита на Данилеите. Тамошните отци му казали да не се отчайва и да се върне, защото отшелникът ги е забелязал и се крие, очаквайки да си отидат, но към привечер непременно щял да се прибере и щели да го видят.

Когато се стъмнило, отец Мелхиседек наистина се появил. С усмивка на уста ги упрекнал, че са си направили толкова голям труд, за да го видят него, недостойния. „Не си струваше, бре, деца!“ – им говорел. „Ама хайде, то се стъмни, види се, че тук ще нощувате“ – и ги поканил в пещерата си.

Вътре – нищо! Нямало дори следи някога там да е пален огън. Никакви мебели, никакви вещи, само един камък за сядане и пръст на пода. В единия край – постилка от сухи, омазнени листа. Очевидно там спял, на земята.

Нямяло и никакви икони – само един изсечен в скалата Кръст, пред който отшелникът се молел. Наблизо в скалата имало малка трапчинка, в която се събирала дъждовна вода – отец Мелхиседек считал за послабление да пие изворна вода и не я употребявал.

Поговорили. Нападали ги комари и други насекоми, но двамата младежи колкото и да махали с ръце, не могли да се опазят. За вечеря отшелникът им дал някакви семена и листа, за които казал, че няма да им навредят – в света той бил лекар.

„Вече сте уморени“ – им казал той и им посочил своя застлан с листа ъгъл, а сам приседнал на грубата земя. Двамата братовчеди се облегнали един на друг и Константин бързо заспал, но бъдещият отец Апостолос останал буден – страхувал се от змии и скорпиони – сън не го хващал. Наблюдавал стареца Мелхиседек, който безмълвно въртял броеницата.

В един момент отшелникът се обърнал към него, посочвайки Константин. „Обичаш ли го?“- попитал. „Разбира се, той ми е първи братовчед, от деца сме непрекъснато заедно!“ – бил отговорът. „Хубаво. Старай се, докато е още жив, той да усеща обичта ти към него. Не го оставяй!“ – заръчал отшелникът. Апостолос неусетно потънал в сън.

Когато се събудили на другата сутрин, не намерили никой в пещерата. Нищо не издавало човешко присъствие наоколо. Двамата тръгнали надолу към скита на Данилеите.

След тази случка Константин живял само още две години. На 21-годишна възраст, докато отбивал военната си служба в Лариса, бил убит от автомобил, който го ударил, докато се движел по тротоара.

Двамата младежи – бъдещият отец Апостолос и братовчед му Константин, се спуснали към келията на Данилеите и там видели отец Модест – стар монах, който в продължение на 30 години не говорел. Всички мислили, че си е загубил гласа, но той всъщност се подвизавал в безмълвие.

Бъдешият отец Апостол му разказал за преживяното в пещерата на отшелника, но той само се усмихнал и им дал да разберат, че отците от келията вътре спят и трябвало да изчакат малко, докато станат от сън. (По обичая на монашестващите от Каруля и Катунакя светата литургия начева в три часа през нощта и свършва малко преди пет, след което всички отиват да почиват). Младежите го попитали: „Сега, когато така и така сме в пустинята, кого да отидем да видим? Може ли да се срещнем с някой друг отшелник?“ Отец Модест ги упътил към стареца Никита – гръцки монах, който живеел там набризо, в една пещера. Оказало се, че този отшелник бил „приказлив“, тоест не побягвал, когато виждал хора да идват към него, а приемал да разговаря с тях. И така младежите отишли и успели да се срещнат с него.

Когато го зърнали, ги побили тръпки от плачевния му вид – изключително слаб, съсухрен, съвсем буквално кожа и кости. Посрещнал ги обаче радушно и ги поканил да се настанят в неговата „гостоприемница“ – купчини камъни пред пещерата му. Нагостил ги със сурови ядки – както много от тамошните подвижници, той никога не употребявал готвена храна. Пиел само дъждовна вода.

Успели да разгледат и жилището на отшелника – пещера въобще без врата, дори нещо като завеса нямало. Всеки див звяр можел съвсем безпрепятствено да влезе вътре. Имало един-единствен прозорец, но издълбан толкова високо, че през него човек не можел да види нищо. Въобще всичко в бита на стареца Никита изглеждало съвсем лишено от практичност. В една ниша видели великденско яйце, а било вече месец август. Някой го донесъл на отец Никита по Великден, но той отказал да го изяде, защото било варено. И така си стояло.

Попитали го защо е направил прозореца толкова нависоко. А той им отвърнал: „Та аз оставих света и нямам нужда да го гледам през прозореца. През този процеп се взирам единствено нагоре, към небето!“

Константин му задал въпроса как понася пустинната самота. А отец Никита го погледнал учуден и казал: „Че аз не съм сам! Много сме тука. Можеш да общуваш с ангелите, със светиите, че и със Самия Бог, Който винаги гледа. А аз не спирам да се боря с Него!“

„Моля?!“- опулили се двамата младежи. – Мислиш ли наистина, че можеш да Го победиш?“

„Не, разбира се“ – им отговорил. „В крайна сметка ще претърпя поражение, но това поражение ще бъде най-голямата победа в моя живот!“

„Невидимите“ или краят на историята, която лично чух

И тъй, стигаме до момента, когато нашите събеседници – двама уважавани карейски старци, които ви представих поотделно и по своему в предишните си публикации от Света гора, отговориха на въпроса на моите спътници за Невидимите атонски подвижници.

„Съществуват, съществуват и днес!“- почти едновременно казаха и двамата монаси. – Но не знаем какво е числото им – дали 12, дали 9, или пък 7. Но то е постоянно и винаги се попълва: когато някой от тях отиде при Бога, те си избират негов заместник и го взимат със себе си. Те дори предварително знаят на кого ще се открият и ще го вземат“.

“За Невидимите беше свидетелствал старецът Герасим Песнописец от „Малката св. Анна“, който беше много начетен монах. Той откри това на отците от синодията си едва непосредствено преди своята смърт“.

„Как се попълва числото им ли? Ами така: има много случаи, когато от манастирите са изчезвали монаси при неизяснени обстоятелства, или при бедствия, както в онзи случай с отците, излязли на риболов по време на буря. Удавиха се, но не откриха всички. При много от тези „изчезвания“ всъщност се попълва бройката на Невидимите“.

„Например неотдавна изчезна отец Пантелеймон, мисля, че така му беше името, от Буразери. Намериха само расото му, оставено в близост до върха Атон“.

„На мен ми разказа герон Андрей от манастира „Св. Павел“, който тогава бил млад игумен. Заедно с отците Герасим и Асимакис Песнописец от скита „Малката св. Анна“ тръгнали да се изкачват от Неа Скити на връх Атон.

Изкачили върха и вече по залез слънце поели надолу, към скита „Света Анна“. Недалеч от скита поспряли да си починат и да пият вода от един ручей. Били много уморени от пътя и от жегата, така че задрямали.

Събудили се от неочакван шум и видели как някакви хора се движат в нишка, като овце. Кльощави, без грам месо по костите, и без дрехи – почти както майка ги е родила. Един по един пиели вода от същия ручей- някои с шепа, а други се навеждали и пиели като животни от земята.

Младият Герасим бил много бърз, а също и Андрей. Те скочили и се хвърлили да ги преследват, за да могат да уловят някой и да приказват с него. Онези побягнали, но един старец, който бил по-слаб и по-трудно се движел, попаднал в ръцете на младите монаси. Той се дърпал и със сълзи на очи ги молел да го пуснат, но те настоявали да им разкаже кои са, колко са, как живеят и т.н. На всичко това той отговорил: „Ние не сме нищо повече от това, което видяхте. А то е достатъчно! Моля ви, оставете ме!“ – и те го пуснали да си върви“.

Попитахме двамата карейски отци: „А кой се грижи за Невидимите?“

„Грижат се от Великата Лавра. Оставят им торби, пълни със сурови ядки на определени места в гората. Онези знаят къде са, идват нощно време и взимат ядките. Оставят само торбите“.

„И в наше време има един отец, който ги е виждал и е открил това на своя духовен изповедник“.

„Един, който беше йеромонах и служеше литургия, беше във връзка с тях. Идваха при него да се причастяват в продължение на дълги години. Предварително се уговаряха в колко часа ще дойдат – примерно в четвъртък, между два и три през нощта.

Обаче стана изкушение. На един много голям празник в скита (Св. Анна), на трапезата се поведе разговор за Невидимите. Някои отци утвърждаваха съществуването им, но други се съмняваха и твърдяха упорито, че всичко това са измислици. Неусетно същият йеромонах изпадна в много трудна духовна ситуация и се принуди да каже: „Отци, това не са приказки! Повярвайте ми, зная какво ви говоря!“ От начина, по който го каза, за всички стана ясно, че той е имал вземане-даване с Невидимите. Той после получил съобщение от тях повече да не ги чака, че вече няма да идват да се причастяват при него. Никога повече не ги видял“.

Това, приятели, е свидетелството на двама карейски старци, записано набързо от мен на 23 юли 2022г.

Снимките са правени лично от стареца Харитон Карулски.

Posted in Разкази, писма и пътеписи, Светогорие

Вижте още:

error: Content is protected !!