Ренета Трифонова
От незапомнени времена в съботата на третата седмица от Великия пост насред храма се изнася кръст и цялата следваща, четвърта седмица от поста носи названието Кръстопоклонна. Ние знаем, че Великият пост е подготовка към Страстната седмица, когато Църквата спомня страданията, разпятието и кръстната смърт на Иисус Христос. По този начин изнасянето на кръста ни напомня за целта на нашия собствен усилен, вглъбен религиозен живот в тези великопостни дни. Във връзка с това е уместно да си спомним за мястото на кръста – на този главен и висш символ на християнската вяра.
Този символ има две тясно свързани едно с друго значения. От една страна, това е кръстът Христов, решаващото събитие, с което завършват земният живот и служение на Иисус Христос. Това е разказ за странната и страшна ненавист на хората към Този, Който е бил съсредоточил цялото си учение върху заповедта за любовта и цялата Си проповед – върху призива към самоотричане и жертва в името на тази любов. Пилат, римският прокуратор, при когото завели арестувания, пребит и оплют Христос, казва: „Този човек не е сторил никакво зло“[1]. Това обаче предизвиква още по-силен взрив. Тълпата крещи: „да бъде разпнат, да бъде разпнат!“[2]. И така, кръстът Христов – това е въпрос, обърнат към самата дълбочина на нашето съзнание: защо доброто предизвиква не само съпротива, но и ненавист? Защо в света то винаги бива разпъвано? Обикновено ние избягваме отговора на този въпрос, прехвърляйки вината върху някого другиго. Та нали ако ние, ако самият аз бях там в тази страшна нощ, аз не бих постъпил както всички останали. Уви обаче някъде в дълбочините на съвестта си ние знаем, че това не е така. Знаем, че Христос не са Го мъчили, разпъвали и ненавиждали някакви изверги, някакви нарочно, особено обсебени от злото хора. Не, в действителност те са били хора „като всички“. Пилат даже се е опитал да защити Иисус, да уговори тълпата. Той дори предложил на тълпата по случай празника да пусне Христос на свобода. Пред лицето на тълпата той си е умил ръцете, показвайки по този начин, че сам не е съгласен с това убийство. С няколко щрихи Евангелието рисува пред нас този окаян Пилат – неговия страх, неговата чиновническа съвест, неговия плашлив отказ да постъпи според съвестта си.
Нима обаче същото това не се извършва и в нашия, и в заобикалящия ни живот? Нима това не е най-обичайната, най-типичната от всички истории? Нима Пилат не присъства във всеки от нас през цялото време? Нима, когато идва часът да кажем по най-решителен, най-необратим начин не на неправдата, на несправедливостта, на злото и ненавистта, ние не се предаваме на тази съблазън – „да си умием ръцете“? След Пилат идват римските войници. Нали обаче и те могат да кажат в своя защита: ние само изпълнявахме заповедта на началството. Беше ни казано да „обезвредим“ някакъв бродяга, създаващ вълнения и безпорядък. Какво толкова има да се обсъжда тук? След Пилат и войниците идва тълпата, т.е. всички онези, които само шест дни по-рано са посрещали възторжено идващия в Йерусалим Христос и са викали: „Осанна…“. А ето че сега крещят: „Разпни Го!“. Нима обаче на тази тълпа нейните вождове, учители и авторитети не са й обяснили, че това е само един престъпник, който нарушава закона и обичаите, и затова – според закона (винаги е според закона, винаги е според съответния член от закона) – трябва да умре… И така, всеки от участниците в това страшно дело е бил „по своему“ прав, тъй като е имал оправдание. А всички заедно са убили Човек, Който „не е сторил никакво зло“.
И затова първото значение на кръста – това е неговият смисъл като съд над злото или още по-точно, над онова псевдодобро, в което на този свят вечно се преоблича злото и което обезпечава на злото неговата страшна победа на земята.
Оттук пък идва и второто му значение. Зад кръста Христов е нашият, моят кръст – този, за който Христос е казал: „Нека носи кръста си всеки ден…“[3]. А това е изборът, пред който в онази нощ са били изправени всички: и Пилат, и войниците, и вождовете, и тълпата, и всеки отделен човек в тази тълпа. Това е изборът, който винаги, всеки ден е поставен пред всеки от нас. Външно погледнато, това може да бъде нещо, което да не ни се струва много важно, нещо, което да ни изглежда второстепенно. За съвестта обаче няма първостепенно и второстепенно. Има само правда и неправда, добро и зло. И да взимаш кръста си всеки ден – това не е просто да търпиш теготите, бремето на живота. Преди всичко това означава живот в съгласие със съвестта – живот в светлината на съда на съвестта.
Ето и сега – пред лицето на целия свят вземат човек, който „не е сторил никакво зло“, и го мъчат, и го бият, и го хвърлят в затвора или пък го изпращат на заточение. И всичко това – според закона, всичко това се извършва по силата на послушанието и на дисциплината, всичко е в името на порядъка и благото на останалите. И колко пилатовци си измиват ръцете, колко войници бързат да изпълнят воинската дисциплина и колко много хора послушно, раболепно насърчават или в най-добрия случай мълчаливо наблюдават това тържество на злото.
Като изнасяме кръста, като му се покланяме и го целуваме, ние си спомняме какво представлява той. Какво ни говори и към какво ни призовава. Спомняме си за кръста като избор. За избор, от който зависи всичко в света и без който всичко в света става тържество на мрака и злото. Христос е казал: „За съд дойдох Аз на тоя свят“[4]. И пред този съд – пред съда на разпнатата любов, правда и добро – е изправен всеки от нас.
Превод: Борис Маринов
Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.
[1] Срв. Мат. 27:23.
[2] Пак там (бел. прев.).
[4] Иоан. 9:39.
[3] Лук. 9:23.
