Християнство.бг
Автор: сп. „Моето паство“
В тази неделя – трета по ред сред неделите от Триода и в началото от последната подготвителна седмица за Великия пост, Църквата представя пред вярващите образа на Бога – Справедливия Съдия, след като в предишните две седмици тя представи образа на Бога, Който приема покаянието (притча за Блудния син[1]) на смирените грешници (Притча за митаря и фарисея).
Това потвърждава авторът на днешния неделен Синаксар тъй като в утринната молитва четем: „Тази притча е поставена от божествените отци след предишните две притчи, за да може човек, като види споменатото в тях Божие милосърдие, да не прекара живота в леност казвайки, че Бог е милосърден и Човеколюбец и когато се откажа от греха, всичко лесно мога да направя“. Той се насочва към „твърдите в небрежността и нерадението“, за да ги подбуди към „добродетелта“. От друга страна Страшният съд в тази неделя се споменава, след като се споменават мъртвите във вчерашния ден – Задушникова събота.[2]
По време на божествената Литургия Църквата не всеослушание пред вярващите чете от Евангелието според св. Матей този текст, който чухме днес (Мат. 25:31-46), заимстван от края на петата и последна проповед в това евангелие, която съдържа последното открито учение на Иисус преди Неговите страдания.
Петата проповед започва с въпроса на учениците: „Кога ще бъде това?“ (Мат. 24:3) и под „това“ те имат предвид края на времената. Иисус обаче ще отговори по Своя начин, откривайки на учениците Си, че второто Негово пришествие и краят на времената са вечноприсъстващи. Затова вярващият трябва да бъде винаги бодър (да бодърства – Мат. 24:42) и верен (Мат. 25:35 – притчата за мъдрия раб, и Мат. 25:21 – за добрия раб), да наблегне върху значението на делата и дори на тяхната необходимост (както се казва в Мат. 7:21). Да се отдалечава от уподобяването на книжниците и фарисеите, които говорят, а не вършат (Мат. 23:3).
Текстът, който четем днес, не е притча като онези притчи, които четем в евангелията, в които Иисус, чрез определен брой притчи, ни подбужда да подражаваме на делата на милосърдието, които Той върши. Това е текст, който принадлежи към пророческите слова. Защото Той е Добрият Пастир, Който „проверява“ Своите овци, както казва св. пророк Йезекиил (Иез. 34:11-12). Това е едно пророческо слово, което ни напомня за видението на св. пророк Даниил (Дан. 7:13-14). Иисус, Синът Човечески идва „на небесни облаци“ по същия този начин, по който се говори за Бога в Стария Завет (Изх. 34:5; Лев. 16:2; Чис. 11:25), че ще дойде за да съди света.
Текстът се състои от: дълъг прилог (Мат. 25:31-33), който е последван от две диалогови сцени: първата с овците (Мат. 25:34-40), а втората – с козите (Мат. 25:41-45), последвани от обобщението на притчата (Мат. 25:46). Двете диалогови сцени се състоят от: съдебната обява (ст. 34 и 41), а след това откриване на причините, довели до нея (ст. 35-36 и 42-43); после следва въпросът: „кога е станало това“ (ст. 37-39 и 44), за да завършат и двете сцени с отговора за делата на милосърдието (ст. 40 и 45).
Ясно обрисуваните образи на прилога сочат към: славата (Мат. 16:27; 24:30), ангелите (Мат. 13:39; 16:27; 24:31), престолът на славата (Мат. 19:28), събранието на „всички народи“, образът на пастира и деленето на хората. Всичките те посочват от една страна края на света, а от друга – вярата на Църквата, че „Син Човечески“ Иисус Христос е Съдията на целия свят (Мат. 16:27).
Първото от делата на Съда е деленето или отлъчването, като Съдът се обявява, а последвалите го сцени представляват обяснение на решението. Властта на Христос се изразява ясно в това, че за Него няма нужда от „разбор“, от „защита“ или да влиза в каквото и да било разискване преди да обяви Своето решение. Също така Неговата власт става явна в лесното различаване на „овците“ от „козите“. Този факт представлява шок за двете страни. Защотото слетите стада обикновено не се разделят едни от други и това връща читателите към притчата за Ной (Мат. 24:37-41), която говори за внезапното пришествие и разделяне на хората едни от други.
След това се появява Христос „Царят“, за да говори със Своите избраници – десните овци, благословени от „Небесния Отец“ и да ги призовава да влязат в „Неговото царство“. Тук става явна християнската идея за предподготовката на Царството за тези хора. Докато забелязваме, че „вечният огън“ е подготвен за дявола, а не за човеците. Схемата от „дела“, която е причина за решението, се повтаря (в Мат. 25:35-36, после в Мат. 25:37-39, а във втората сцена в Мат. 25:42-43, после пак в Мат. 25:44) и, за да се наблегне на нейното съдържание и на необходимостта те да не се забравят, делата се споменават като се употребява глагол в минало време, сякаш са равносметка. Тази схема не е чужда за библейското наследство (Ис. 58:7; Иез. 18:7; Иов 22:6-7; 31:16-21). Освен посещаването на затворените, което може да се смята за „християнска заповед“, нищо не наподобява това, което е при юдеите. Св. Йоан Златоуст ни предупреждава, че „схемата“ не включва „вършенето на чудеса“: това, което се изисква, е да посещаваме болните и затворените, а не да ги изцелим и освободим.
Най-отличаващата се част от юдейската мисъл е това, което изумява също така и праведниците: Самият Цар е Този, Който е получил делата на милосърдието. Господ характеризира Самия Себе си с нуждаещите се – това е изненадващо, изумяващо и напълно ново. Следва решаващият отговор на Царя, предшестван от думата „истина“, тъй като не оставя възможност за спор, че Той е Този, Който получава всяка помощ, отдавана на „най-малките братя“. Обикновено с думата братя Иисус посочва към Своите ученици (Мат. 12: 49-50, 28:10) и християните се сочат също така един другиго с тази дума (срв. посланията на св. апостол Павел). Това обаче никога не означава изключване на нехристияните от това число, защото няма нищо, което да подкрепя това изключване. А светоотеческите тълкувания на св. Йоан Златоуст, св. Григорий Нисийски и др. потвърждават, че тук се има предвид „всеки, който е в нужда“. И особено във втората сцена, при разговора с „козите“ думата „братя“ отпада от текста (Мат. 25:45). Същата изненада, която показаха „праведниците“, я показват „нечестивците“, когато чуват оправданието на Царя за Неговото решение. Защото те Го познават, което потвърждава, че благовестието е достигнало до тях и че няма да Го оставят в нужда, ако Го видят. Още веднъж обаче решението на Царя е крайно и се основава на себеобединяването Му и охарактеризирането на Самия Себе си с бедните и малките на земята.
И така, Църквата ни приканва да се откажем от яденето на месо през тази седмица, подготвяйки се за поста и ни представя притчата за Страшния съд, за да ни каже, че в основата на всеки пост, са малките наши братя. С това тя ни поощрява да вършим добро. Защото християнинът не се задоволява с невършене на зло, а ще трябва да се постарае и да върши добро, да потърси гладния, жадния, чужденеца, голия, болния и затворения човек и да им послужи, както услугва на „Царя на всички“. Въздържането от ядене на месо е едновременно възпитание и тренировка, за да се научим да обуздаем себе си и да причастим и другите в благата, с които Бог ни обсипва.
———–
Източник: сп. „Моето паство“, бр. 9, 2019 г., نشرة “رعيَّتي”، عدد9، 2019م.
Превод от арабски: Виктор Дора
[1] Наричана още в антиохийската православна традиция: неделя на разколния или отделилия се син (бел. прев).
[2] Или събота на Задушница (бел. прев).
