Маргарита Генчева
Разговор преди избора за нов български патриарх с Негово Високопреосвещенство
митрополита на Птолемаида Емануил, Александрийска патриаршия в интервю за августовския брой на Църковен вестник
— Ваше Високопреосвещенство, голяма е честта, която ни оказвате като представител на Св. Синод на Александрийската патриаршия да разговаряме с Вас в навечерието на избора и интронизацията на нов Български патриарх.
Като начало бихте ли споделили какво значение има изборът на нов православен Предстоятел за едната, свята, съборна и апостолска Църква?
— За мен в личен план е много голямо благословение да представлявам Александрийския престол и по-специално Негово Светейшество папа и патриарх на Александрия и цяла Африка г-н г-н Теодор II. Наистина голяма благословия е за мен да присъствам на това историческо събитие, на този вълнуващ и свят момент – избора на нов патриарх, на нов кормчия на Българската православна църква. Това е радост, благословия, съучастване в благодатната молитва – Светият Дух да посочи онзи човек, който да ръководи, да направлява с любов и разум, с мир и молитва паството на Българската църква и който ще остави дирята за една Църква, която знае как да възхожда във времето, да обгръща всички в прегръдката си, да отстоява онова, което трябва да се отстоява, да обединява човеците, макар и посредством нееднаквостта и различията им, които често пъти не се дължат на Църквата, а на самите човеци, и се налага тогава Църквата да вземе едно или друго крайно бащинско решение по отношение на всички тези малки или големи различия, които ежедневно се пораждат сред човешкото общество.
Това е първото нещо, което минава през мисълта ми по този въпрос.
— С какви мисли и чувства пристигате в България за този исторически ден за Българската църква?
— Лично аз с готовност пожелах да вляза в радостта ви, защото миналата година, когато за първи път в живота си посетих България, заварих тук много вяра. Това и до ден днешен дълбоко ме разчуства, тази чистота и искреност, тази естественост на вярата както от страна на духовниците, така и от страна на простичките хора, които макар и да не ме познаваха и без да знаят нищо за духовното ми служение, дали съм извършил нещо лошо или добро, ми оказваха дълбоко уважение, като на свят човек. Това изключително силно ме впечатли – хора, които не ме познават, да отдават такава силна почит към епископския сан, който нося.
Ето това са мислите и чувствата ми по отношение на утрешния голям ден за Българската църква. Преди година имах честта да се запозная с отходилия към небесните обиталища блаженопочивш Български патриарх г-н Неофит. Наистина неговият умиротворен тогава образ силно потресе душата ми. Това бе още една причина да обикна още повече Българската църква в лицето на тогавашния ѝ патриарх. Нека тези оскъдни мои думи бъдат един малък помен за този човек, който ни прие заедно с Есфигменския игумен архимандрит Вартоломей с толкова блага за душата сърдечност. Той подари тогава едно енголпие на моя нищожност, което аз до края на живота си ще нося за благословение.
— В тези дни на св. Петдесетница предстои утре да се съберете в литургично единство архиереи от почти всички Поместни православни църкви. Какъв е смисълът на това всеправославно единство?
— Единството е, което е било, което е и което винаги ще остава да бъде търсената зададеност. То едновременно е нещо саморазбираемо, но и търсено. Затова и в кондака на св. Петдесетница, който се отнася до тази тайна на единството, всеки път казваме: „Когато [Всевишният] раздаваше огнените езици, към единство всички призова“ (кондак, гл. 8). Може словесните езици да са различни, единството обаче е едно. Може народите да са различни, но ставаме един народ в Небесната Църква.
Може етносите да носят различно ДНК и в практическо отношение да мислят по различен начин, да се отклоняват понякога от Свещеното предание и вярата, или просто да ги заобикалят и да създават в синхрон с времето нови видове предания и религиозна вяра. Църквата обаче трябва да достига до всички тях, да ги обединява, да ги опрощава и да ги прави причастни на духа на единството. Цялата тази различност в света Тя трябва да превръща в единство. А това е неимоверно трудно! Да успяваш да претворяваш войната в мир и единство. Да успяваш тези разпръснати овци Христови, пребиваващи из различни стада и мандри, в различни убежища, сред различни народи под свода Господен, да успяваш да ги привеждаш към единство, да ги включваш в духа на единението.
Различията, противопоставянията, враждите, страстите, лошотиите, егоизмът, личните интереси, всичко това, което е свойствено за човешкото общество, влиза и вътре в Църквата.
Още от апостолските времена, когато учениците Христови искали за себе си предните места (вж Марк. 10:32-45), и до ден днешен съществува тази болест за първото място, кой да е първи, кой да застане пред другия. Разбира се, да си първи само по себе си не е нещо лошо, напротив, Божие благословение е! Но да си завладян от духа на егоцентризма и самовеличанието, ето това е злото. От там започва коренът на злото във всички нива на живота. Още повече това важи за църковния живот.
В Църквата Христова първият трябва да е първи в любовта, първи във вярата, първи в служението, първи в единството. Голям е Божият дар някой да е първи. Това е благословия! И става два пъти благословия, когато първият на някоя Църква успява да проповядва единството и да го прави на практика, а не само на думи. На говорене всички го докарваме, с речеви фигури и с богословски понятия. С практически решения и с практически приложения на единството обаче…, ето там най-много се спъваме. Там, ми се струва, не напредваме така добре, както би трябвало. Нужно е прилагане на практика, насред сложните и трудни положения всеки път да се доближаваме до единството, да го правим реалност.
Виждате, че в Църквата казваме: „да се възлюбим един другиго“. Но възлюбваме ли наистина?! Правим ли любовта си дело на живота? Молим се, но докато да стане то реалност, може би сме още на светлинни години далече от него. Много е трудно да осъществим думите „да се възлюбим един другиго“. Така както е трудно и да благодарим на Господа за нещо скръбно, което ни е пратил, когато ни е лишил от някого или нещо. Благодарението е трудно нещо, а още по-мъчително и трудно е постигането на единството. Към него следва да се отправят всички Църкви. И ако наша основна и крайна цел не е постигането на единството, то всичко останало е само пълнеж или просто прикриване на липсата му, което не го подхранва и не го създава. Дано всички ние имаме единството за наша крайна и последна цел.
И аз в личен план може да не съм съгласен понякога с някои неща или с някои лица, но трябва тогава вътре в себе си да счупя оковите на несъгласието и да вляза в общение с лицата, в общението на любовта, в общението на единството. Ако не правя това, а говоря само от позицията на критикарстването на всичко, тогава нито душата ми придобива някаква полза, нито някой друг. Всеки път веригите на вътрешните ни различия трябва да се пречупват и да се встъпва в духа на единението, в една заедност с нашите братя епископи, където и да е по света. Към момента това е само някакъв идеал, но когато стане реалност, тогава ще имаме и пълнота на единството, и Църквата ще може да прави чудеса в света. И тогава няма да оправославяме протестантството, нито пък Православието ще се опротестантизира.
— Накрая не мога да не Ви попитам, Ваше Високопреосвещенство, за личността на св. Нектарий Егински, който е митрополит Пентаполски и става такъв именно в Александрийската църква. В България светецът е много обичан и Синодално издателство на БПЦ-БП започна през последните години да издава постепенно трудовете му на български език. Какъв е за Вас св. Нектарий?
— Прекрасен въпрос! Свети Нектарий остава в църковната памет като светец, който е понесъл стрелите на човешката злоба, от една страна, а от друга – на отрицанието. За жалост, вътре в църковното тяло имало братя по служение, таящи мъст и озлобление срещу му. Във времена критични и съдбовни да получаваш удари от свои братя, това е твърде жестоко. Но нека не се спираме само на това, а да отбележим, че той успя да претвори злобата в любов, камъните на омразата и клеветите – в опрощение. На всеки, който го разпваше, той прощаваше и именно това го направи светец. Защото светци ни прави точно любовта. Любовта ни въздига до степента на светостта. Тази любов покрива множество грехове, тя е която ни отвежда към Възкресението.
Свети Нектарий пое стрелите на небратолюбивото отношение от страна на епископата от онова време, събра ги в себе си и ги претвори в молитва и опрощение. И това го възкачи на духовната степен на светостта, и днес той е свети Нектарий. Святост означава прошка и любов, вървеж в живота на Любовта. И колкото повече се доближаваме до тази Любов, толкова повече се преобразяваме в богове, в малки богове вътре в човешкото общество. И бихме могли да чудотворим в себе си и извън себе си, в смисъл, че само с Нея – Любовта, можем да проповядваме Христа вътре в сърцата човешки.
— Благодаря сърдечно, Ваше Високопреосвещенство, за духовния разговор! Благословете!
Митрополитът на Птолемаида Негово Високопреосвещенство Емануил (в света Ксенофонт Каяс) е роден в Атина през 1956 г. Завършва Богословския факултет на Атинския университет. Ръкоположен е за дякон и презвитер от митрополита геронд на Аксоми Петър. Отначало служи като дякон в Кайро, а след това като свещеник в Адис Абеба при Аксомийската митрополия, а в продължение на 17 години и в св. митрополия на Перистери.
На 27 октомври 2004 г. с благословението и препоръката на папа и патриарх на Александрия и цяла Африка г-н Теодор II е избран от Св. Синод на Александрийската патриаршия за епископ на древлепросиялата Вавилонска епархия и е назначен за игумен на патриаршеския манастир „Свети Георги“ в Стария град Кайро. Хиротонията му е извършена в храм „Св. св. Константин и Елена“ в Кайро на 14 ноември 2004 г. от Негово Високопреосвещенство митрополита на Аксоми Петър. На 1 ноември 2006 г. епископ Емануил е избран за митрополит на Хартум и цял Судан. На 21 ноември 2013 г. е избран за митрополит на Кавасон. На 26 ноември 2014 г. е избран от Светия и Свещен синод за митрополит на Птолемаида. Светата митрополия на Птолемаида включва в своята духовна юрисдикция региона на Горен Египет (провинции Луксор, Асуан, Миня, Фаюм, Асиут и Бени Суеф).
—————
„Църковен вестник“, бр. 15, 2024 г.
29 юни 2024 г.Свети апостоли Петър и Павел (Петровден)
Интервюто взе Анула Христова.
