Атанас Димитров – АтаДим
Нека знаем, че Бог върви пред нас. Всичко се извършва чрез Него. Всичко в нас Бог го довежда докрай. Ние трябва само да закопнеем трезвението. Това духовно ръкоделие, което включва всичко: да бдиш, имайки безмълвие в себе си и изключвайки всяко свое познание, всяко мнение, идея, решение, желание. Само да казваш „Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния“. Каквото искат да правят с нас другите, каквото искат да кажат. Ние само чакаме, постигаме мир. Кръщаваме се във водите на мълчанието, на смирението, на покаянието.
Личното богоявление, което се извършва в сърцето ти, отменя дори и молитвата. Чистата молитва не е „молитва“, а виждане на божествените неща. Живееш Бога. Живееш Безстрастния. Дишаш благоуханния повей на вечността макар и да се намираш в твоята бедна стая, макар да имаш дългове и заеми, макар да се бориш във всекидневието на този свят, макар да изпитваш болка.
И ти се намираш във водите на Йордан. Ставаш свидетел на Богоявлението. Сърцето ти вече не търси признание, а знание. Знанието на Бога. Едно знание, което не идва с четенето, а е преживяване и живот. Душата ти жадува да възкръсне, и затова се потапя заедно с Господа във водите на смирението. Просветлява се със светлината на Духа. Всичко е ново, „друго“, както тогава и сега, както сега и винаги. Царството Му е там и те зове. Зове те към вечна среща, отвъд болката, скръбта, тлението. Там, където никой не е излишен и не бива принизяван. Всички живеят като един. Всички са заедно.
Животът е великият дар на Бога към всеки от нас. Въпросът не е да станем успели, бележити, прочути, богати. Въпросът е да живеем. Да живеем времето, което ни е дарено, както по-добре може всеки от нас. Много пъти в усилието да постигнем своите цели, губим своя живот. Втренчваме се толкова много в това, което смятаме, че ще ни направи успели, че в крайна сметка не живеем.
Едно е да направиш някакви жертви, за да постигнеш целите си, друго е да спреш да живееш. Щастието на живота е самият ни живот. Този живот, всекидневието ни, ще формира и вечността ни. Не успехите, нито ценността на нашите постижения ще ни направят „достойни“ за Рая; а възползването от самия ни живот, който може да е обикновен и безшумен. Нашето голямо постижение е да разберем, че един път живеем. Един път ни се дава тази възможност да бъдем блажени. Да бъдем блажени и тук на земята, но и във вечността. Но ние се губим в нашето настояване за „успех“ и така рушим себе си. От собствените ни ръце се изплъзва животът, който ни е бил даруван. Опитваме се да стигнем високо и не виждаме къде стъпваме. И така се препъваме, удряме се, нараняваме се и нараняваме.
Никога не трябва да позволяваме вниманието ни да се отклони от самия живот. Защото за съжаление това правим. Виждаме целите си, но не виждаме живота си. Концентрираме се върху нашата кариера, финанси, амбиции и оставяме самия ни живот да отминава. Този живот, тези години върху земята, е даденото ни време не за да се утвърдим по светски, а за да живеем реално. Да живеем всяка минута така, сякаш е последната. Да живеем, полагайки усилие за най-доброто, но без „най-доброто“ да се превръща в нашата тъмница.
Повечето депресивни кризи се появяват, когато не живеем живота, който ни е бил даруван, а се фокусираме върху това, което бихме искали, в това, което копнеем да придобием, във фантазии, пълни с очаквания. И когато се случи нещо криво, тогава отчаянието ни поразява безмилостно. Защо? Защото нашето щастие не се основава върху това, което имаме, върху това, което сме, а върху това, което бихме искали да имаме, върху това, което бихме искали да станем, за да бъдем признати от другите.
Това е голяма клопка. Да определяш щастието си през призмата на твоите постижения. Остави броенето на твоите успехи или неуспехи. Живееш. Това има значение. Живееш в един свят, който е създаден за теб. Живееш и не съществува по-велико събитие от това. Благодари на Бога за този дар. Остави в края неблагодарността на егоизма, който винаги иска още, винаги сравнява живота ти с живота на другите (по-успелите), и се наслади на кислорода на твоето съществуване.
Живееш, човече, и това означава, че живееш вечно. Вечен си. Жив си и завинаги ще си жив. Сега живееш тук в тленния свят, но някога ще живееш като едно с Живота. Възползвай се от живота си. Не оставяй трудностите, изпитанията, неуспехите да те пленяват. Не си заслужава такова втренчване в мрака. Но не изпадай и в капана на това, да превръщаш в самоцел светския успех, защото тогава ще забравиш небето, ще забравиш това, което идва след този живот и ще се измениш като човек, ще обезцениш самия си живот сред идолизирането на твоите цели.
Ти ще решиш как ще живееш. Внимавай, не какво ще правиш, а как ще живееш. Защото едно е какво правим, а друго как живеем. Един път живееш. Един живот имаш. Направи така, че този живот да си струва. И си струва онзи живот, който благоухае с надежда, вяра и любов.
Превод от гръцки език: Константин Константинов
–––––
