Нелегалните връзки между РПЦЗ и катакомбните общини в СССР през 60-те – 80-те години на ХХ век

Доц. д-р Сергий Шумило // Християнство и култура, брой 10 (207)

Нелегалните връзки между Руската православна църква зад граница (РПЦЗ) и катакомбните общини в СССР през 60-те – 80-те години на ХХ век[1]

Темата за взаимоотношенията между Руската задгранична църква и катакомбните общини в СССР нееднократно е била обект на внимание както от страна на църковни дейци и публицисти, така и на професионални историци[2]. Въпреки широкия интерес към тази тема, в нея остават много „бели петна“, а самата тя все още не е получила сериозно, пълно и обективно научно изследване. Това се дължи в голяма степен на факта, че нелегалният живот на катакомбните общини в СССР е практически непознат за повечето съвременни изследователи – както поради неговата скритост и конспиративен характер, така и поради липсата на достатъчно документални източници, които в условията на гонения и конспирация в катакомбните среди не са били водени. Много малко са запазените писмени свидетелства на очевидци на онези събития, повечето от които вече не са между живите. С отминаването на последните представители на катакомбните общини от съветско време се губи и възможността да бъдат фиксирани и въведени в научен оборот дори онези сведения, които доскоро бяха достъпни чрез живите носители на историческата памет. Отчасти за изясняването на тази тема помагат архивните материали от следствените дела на съветските репресивни органи, отчетите на Съвета по религиозните въпроси*, както и документи на партийни и правоохранителни институции. Въпреки това тези източници са силно субективни и не отразяват в пълнота реалното положение на нещата. Всичко това прави обективното изследване на историята на катакомбните общини в СССР изключително трудно, пораждайки множество митове и спекулации от различни страни.

Един от най-разпространените митове е твърдението, че след Втората световна война опозиционните катакомбни църковни течения в СССР са прекратили своето съществуване. Тази идея активно се е популяризирала на различни равнища от съветската атеистична пропаганда, според която „антисъветско нелегалнодвижение“ в Съветския съюз не е могло да съществува.
Поради това всички прояви на нелегална църковна дейност, от една страна, са били премълчавани, а от друга – преследвани. За тяхното разкриване и ликвидиране са били насочени усилията на съветската репресивна машина – от клетките на КПСС и ВЛКСМ, отделите на Съвета по религиозните въпроси и Всесъюзното атеистично общество „Знание“, до органите на КГБ и МВД*.

Особено безпокойство предизвиквала появата в чуждестранния печат на сведения за гонения срещу вярата и за нелегална църковна дейност в СССР. Немалко проблеми и главоболия на комунистическия режим в свободния свят създавала Руската задгранична църква, която постоянно и публично свидетелствала пред целия свят за подобни факти. При това представителите на РПЦЗ разпространявали тези свидетелства не само в чужбина, но и в самия СССР — чрез руски езикови предавания на западни радиостанции. Поради това срещу т.нар. „карловацки разкол“ и за неговата дискредитация съветските органи за държавна сигурност полагали значителни усилия.

Една от формите на тази борба била „антикарловацката“ пропаганда. В съветските атеистични речници и друга литература представителите на РПЦЗ били описвани само като „предатели на родината“, „помощници на фашизма“, „агенти на американското разузнаване“ и т.н. По същия начин били характеризирани и идейно близките до РПЦЗ последователи на катакомбните общини на „Истинно-православната църква“ – „Истинно-православните християни“ (ИПЦ–ИПХ) в СССР (друго название – „Катакомбна църква“, т.е. нелегална).  От своя страна Руската задгранична църква нееднократно публично заявявала своето духовно единство с Катакомбната църква в СССР — не само в частни публикации, но и чрез официални съборни църковни актове, както при митрополит Анастасий (Грибановски), така и при неговия приемник митрополит Филарет (Вознесенски). Това ясно се проследява в посланията на Синода и съборите на РПЦЗ както през 50-те, така и в следващите години[3].

В послание от 1965 г. първойерархът на РПЦЗ митрополит Филарет подчертава, че РПЦЗ „никога не е прекъсвала духовната и молитвената си връзка с Катакомбната църква в родината“[4]. Той обръща внимание, че след Втората световна война сред новата вълна емигранти от СССР имало немалко бивши енориаши на Катакомбната църква, които се присъединили към РПЦЗ. С това, по неговите думи, „още повече се укрепила връзката между тези две църкви“. Именно с това се обяснява фактът, че след Втората световна война в РПЦЗ започнали по-активно да говорят за Катакомбната църква. Освен това митрополитът подчертава, че тази връзка между РПЦЗ и катакомбниците зад Желязната завеса „се поддържа нелегално и до днес“[5]. На Архиерейския събор на Руската задгранична църква, проведен на 14 септември 1971 г., за пореден път официално е било заявено единството между Задграничната и Катакомбната църква[6]. Тази позиция нееднократно е била потвърждавана и в синодални, и в съборни решения през следващите години. Както формулира мисията на Руската задгранична църква митрополит Филарет: „Свободната, задгранична част на Руската църква е призвана да говори в свободния свят от името на преследваната Катакомбна църква в Съветския съюз“[7].

В противовес на подобни изявления на йерарсите на РПЦЗ, съветската контрапропаганда противопоставяла твърдението, че самото съществуване на Катакомбната църква в СССР е мит — така, както и изказванията на Карловацките архиереи* за гонения срещу вярата в СССР били представяни като измислица и клевета срещу съветския строй. В рамките на тази своеобразна църковна „студена война“, през 1960 г. излиза брошурата на С. В. Троицки, озаглавена „За неправдата на карловацкия разкол“, в която се твърдяло, че „митът за ‘катакомбната църква’ е главният коз на карловацката пропаганда“ и че „под прикритието на ‘катакомбната църква’ се крие предателство към Родината“[8]. Разпространеното от името на Троицки подобно пропагандно послание за дълги години се превърнало в едно от основните полемични клишета срещу привържениците на РПЦЗ — не само в съветско време, но дори и в наши дни[9]. Безспорно, отричането на съществуването на катакомбна църковна опозиция в СССР не издържа на критика. Дейността на катакомбните общини в различни краища на Съветския съюз е очевиден факт. В същото време трябва да се признае, че и в самата Руска задгранична църква, поради липса на достоверна информация, понякога се е преувеличавала ролята и мащабът на това явление.

Още в началото трябва да се отбележи, че самото катакомбно движение в СССР не е било единно и хомогенно явление. Под термините „Катакомбна църква“ или „Истинно-православна църква“ (ИПЦ) не бива да се разбира някаква централизирана структура, обединена в единен нелегален църковен институт. В условията на съветската тоталитарна действителност съществуването на големи нелегални обединения е било невъзможно. Освен това самите водачи на катакомбните общини не са се стремели към създаване на централизирани структури. Опирайки се в своята дейност на постановлението на патриарх Тихон, Синода и Висшия църковен съвет от 7/20 ноември 1920 г. № 362 относно самоуправлението, опозиционното движение на „непоменаващите“* (дори в лицето на най-радикалното крило – „йосифляните“) първоначално се отказало от създаването на алтернативно църковно управление и паралелна йерархия[10].

Може да се каже, че в основата на тяхната организация е бил заложен принципът на автономността на общините, всяка от които се е разглеждала като своеобразна самоуправляваща се „местна църква“, намираща се в молитвено общение с други единомишлени общини, но административно независима от тях. Отчасти това е бил опит за връщане към устройството на раннохристиянската Църква от доконстантиновата епоха, когато гонените в Римската империя християнски общини не прибягвали до централизация на църковната организация, характерна за времето на имперското държавно християнство. Затова терминът „Катакомбна църква“ може да се използва по-скоро като събирателен, без обвързване със строга институционализация. Наред с него е уместно да се използват и понятията „катакомбно движение“, „катакомбни общини“ или „катакомбни групи“. При това е справедлива забележката на М. Шкаровски, че „катакомбността на Църквата не означава непременно нейната непримиримост. Този термин обхваща всяка неофициална и затова неконтролирана от държавата църковна дейност“[11]. Поради тази причина не всички катакомбни общини са се намирали в твърда опозиция спрямо църковната йерархия на официалната РПЦ МП. Въпреки това по-голямата част от представителите на това движение в една или друга степен са били в опозиция както към съветската власт, така и към официалното църковно ръководство.

В настоящия доклад ще се спрем на неконформисткото крило на катакомбното църковно движение, по-известно като „Истинно-православна църква“ (ИПЦ) или „Истинно-православни християни“ (ИПХ), чиито представители през 60-те–70-те години на ХХ век са се опитвали нелегално да установят връзки с Руската задгранична църква (РПЦЗ).

Трябва да се признае, че следвоенният период, в сравнение с края на 20-те и началото на 30-те години, наистина се характеризира със значително намаляване на броя на последователите на катакомбните общини на ИПЦ–ИПХ в СССР. Въпреки това мащабите на това намаляване много често са били съзнателно изопачавани. Жестоките репресии от края на 30-те години, както и новата вълна от преследвания в края на 40-те – началото на 50-те години, са дали очакваните резултати, довеждайки до пълна дезорганизация на движението. Така председателят на Съвета по делата на Руската православна църква, генерал-майор от МГБ* Г. Г. Карпов, в своя доклад до ЦК на ВКП(б) от 14 февруари 1947 г. отбелязвал, че вътрешната работа „е спомогнала за ограничаването на растежа на църковното нелегално движение в страната“[12].

Освен това, по време на Втората световна война в окупираните територии представителите на катакомбните общини масово излезли от нелегалност и впоследствие вече не успели да се върнат към тайна дейност. Мнозина от тях емигрирали на Запад, а други били репресирани след възстановяването на съветската власт. Голяма част от духовенството и вярващите, след смъртта на патриарх Сергий (Страгородски) и избирането на новия патриарх Алексий (Симански) сметнали, че с оттеглянето на „виновника за разкола от 1927 г.“ е отпаднала и самата причина за това разделение, което им позволило да възстановят единството си с официалната Църква. Въпреки това, според мащаба на цялата страна все още съществувал значителен брой катакомбни общини с опозиционно настроени вярващи, които продължавали своята нелегална дейност.

Преминаването на значителен брой бивши „непоменаващи“ под омофора на новия патриарх Алексий (Симански), както и продължаващите репресии от страна на органите на НКВД–МГБ срещу несъгласните, довели до това, че в онази част от движението, която не пожелала да се влее в официалната структура на Руската православна църква (Московска патриаршия), се радикализирало отрицателното отношение към официалната „сергианска“ йерархия на Московската патриаршия (МП). Усилвала се и конспиративната дейност, както и самоизолацията. Това се обяснява със стремежа към самосъхранение в условията на обявения от режима курс към пълното унищожение на остатъците от църковното опозиционно движение. Качествените промени в средите на неконформистките катакомбни общини на „непоменаващите“ били предизвикани, наред с другото, и от фактическата пълна загуба на собствената им канонична йерархия на старата „тихоновска приемственост“*. Това било следствие от жестоките репресии и фактическото унищожение на опозиционния епископат. Към края на 50-те години на XX в. в катакомбното движение останал единствен канонично неоспорим йерарх от старата приемственост – бившият светогорски монах и настоятел на Атонското подворие в Одеса, схиепископ Петър (Ладигин), тайно ръкоположен за епископ през 1925 г. от владиците Андрей (Ухтомски) и Лъв (Черепанов)[13]. След кончината му през 1957 г. много катакомбни общини в страната останали без йерархическо ръководство, което довело до продължителна акефална криза*. Вярно е, че е имало още няколко стари катакомбни епископи – Варнава (Беляев, †1963), Димитрий (Локотко, †1970-те), Николай (Муравьов-Уралски, †1961), – но всички те след заточение се самоотстранили от каквато и да било църковна дейност, така че за съществуването им в другите катакомбни общини тогава практически никой не знаел.

В същото време в катакомбното движение в СССР през втората половина на 50-те години продължавали нелегално да служат не по-малко от 150 свещеници от старото ръкоположение. Мнозина от тях през 1955–1956 г. били амнистирани и освободени, след което се завърнали към предишната си нелегална дейност. Те неведнъж предприемали опити да установят връзка с истинно-православни епископи. Не намирайки такава и стремейки се да излязат от каноничния тупик, мнозина от тях започнали по време на своите тайни богослужения да споменават първойерарха на Руската православна църква зад граница (РПЦЗ).

На фона на това „безепископство“ в редица катакомбни общини се появили наставници, представящи се за православни архиереи, но чиято канонична приемственост не могла да бъде установена. Сред тях най-известен е архиепископ Антоний (Голински-Михайловски, †1976)[14], който тайно ръкоположил от 50-те до 70-те години на ХХ век повече от 20 катакомбни свещеници[15]. Известни са също имената на следните нелегални йерарси, чиято каноничност остава под съмнение: Феодосий (Теодосий)* Бахметиев (†1985)[16], Михаил (Ершов, †1974)[17], Саватий (Грузинов, †1980-те), Феодор (Теодор) Сухумски (†1960-те), Владимир (Саратовски, †1966) и други[18]. Отделно трябва да се спомене Серафим (Поздеев, †1972)[19] и ръкоположените от него епископи Алфей Барнаулски (†1985) и Генадий (Секач, †1987)[20], от които произлезли няколко катакомбни неканонични течения със собствена тайна йерархия, в която броят на епископите надхвърлял десетина[21]. Всички тези групи и течения представлявали нелегални общини на Катакомбната църква, които често не били в общение помежду си. Тяхната тайна дейност и активизирането им с настъпването на т.нар. „хрушчово размразяване“ предизвиквали сериозна загриженост от страна на КГБ, както и на партийните и държавните органи.

През ноември 1957 г. всички централни комитети на комунистическите партии в съюзните републики на СССР изпратили отчети за състоянието на религиозния живот в своите региони. В тях, по-специално, се съобщавало за активизирането в цялата страна на нелегалните общини на ИПЦ–ИПХ[22]. За сериозната загриженост от подобната дейност на катакомбните общини свидетелства изявлението на упълномощения представител на Съвета по делата на религиозните култове при Министерския съвет на УССР, направено на съвещание в Москва през ноември 1959 г. По думите му, „сред нерегистрираните групи вярващи основно внимание трябва да се обърне на дейността на „истинно-православните християни“ и други групи, тъй като „тези секти се намират в орбитата на работата на вражеското контраразузнаване (американското и западногерманското); съдебните процеси, проведени в Украйна срещу ръководителите на тези секти, разкриха връзките им с чужбина, по-специално с Америка, Западна Германия, Канада и други“[23]. Особена загриженост у органите на МГБ предизвиквали публикациите в чуждестранния печат относно подкрепата, която Руската православна църква зад граница оказвала на църковното нелегално движение в СССР[24]. За да бъде предотвратено активизирането на подобна нелегална дейност, в периода от 1957 до 1961 г. в страната се разразила нова вълна от арести на катакомбни свещеници и активисти на ИПЦ–ИПХ[25]. Към края на 50-те години на ХХ в., според отчетите на КГБ, в СССР били установени „до 300 местни групи на ИПЦ с повече от 6000 участници“[26]. Активните кампании за разкриване на катакомбните общини и за арестуване на техните ръководители и дейни членове продължили до 1964 г., в резултат на което повечето общини били обезглавени[27].

Строгото отношение към катакомбното движение на ИПЦ–ИПХ по време на „хрушчовото размразяване“ и „брежневския застой“ било свързано, наред с другото, с кампанията за масово закриване на действащите храмове на РПЦ в страната, започнала още при Хрушчов, както и с лишаването на легалните общини от регистрация. От 14477 патриаршески храма, действащи през 1949 г., към 1966 г. останали открити 7523[28]. Съответно, към 1966 г. повече от 7000 свещенослужители на РПЦ били лишени от енории и регистрация. В страната се образувал значителен дял „нерегистрирани общини“, които започнали да излизат от контрола както на властите, така и на епархийските архиереи на РПЦ[29].

Често духовенството, лишено от легални форми на служение, не само започвало да извършва несанкционирани богослужения по домовете, но и спирало да споменава бившите управляващи епископи. Засилването на нелегалната и неконтролирана от властите църковна дейност в резултат на масовото закриване на храмовете, преминаването на много от тях в нелегална дейност и дори сближаването с ИПЦ–ИПХ предизвикало сериозна загриженост у съветските органи. Следователно неконтролираната, нелегална църковна дейност представлявала много по-голяма опасност за тоталитарния режим, отколкото легалната и контролираната[30]. Присъствието в страната на организирани тайни структури на ИПЦ, притежаващи богат опит в нелегалната дейност, в такава ситуация било изключително опасно: ако „нерегистрираните“ общини, поради недоволство и опозиционни настроения, започнели масово да се присъединяват към ИПЦ из цялата страна, това можело да доведе до не по-малко масово движение, отколкото това на „непоменаващите“ през 30-те години. И за потискането и унищожаването му щяла да е необходима нова кампания на масов терор и репресии в цялата страна, както при Сталин. Поради това още от началото на управлението на Хрушчов били предприети строги мерки за окончателното обезглавяване и ликвидиране на катакомбното движение на ИПЦ–ИПХ[31].

Известни са немалко случаи, когато арестуваните последователи на ИПЦ–ИПХ през този период дори не били привличани към наказателна или административна отговорност; въз основа на фалшифицирани заключения на медицински комисии вярващите били обявявани за луди и насилствено настанявани в психиатрични болници, където ги държали години наред заедно с психически болни хора, насилствено им давали високи дози психотропни препарати и т.н. Малцина успявали да издържат на тези мъчения. Хората или губели разсъдъка си, или постепенно умирали. Психиатричните болници действали във всички области на СССР, и във всяка от тях са пребивавали последователи на катакомбните общини.

Като пример може да се посочи съдбата на бившия свещеник от Гомелската епархия на РПЦ, о. Йосиф Ринкевич, който след като бил лишен от своята енория, „се присъединил към общността на ИПХ“[32]. През 1973 г. той бил насилствено подложен на психиатрична експертиза, обявен за „психически болен от шизофрения“ и изпратен за принудително лечение в Гомелската психиатрична болница. През 1986 г. бил преместен в Могильовската психиатрична болница от специален тип, където останал до 1988 г.[33] След като изтърпял 15-годишен затвор в „психиатрическия концлагер“ и преживял на свой гръб всички ужаси на съветската „карателна психиатрия“*, отец Йосиф излязъл от там вече истински инвалид, с тежки психически отклонения.

Това е само един от примерите как управляващият режим през 60-те и 70-те години преследвал опозиционното духовенство в СССР. В резултат на репресиите срещу катакомбните свещеници и активни миряни съветската власт успяла да постигне значително намаляване на броя на обезглавените нелегални църковни групи[34].

Въпреки предприетите мерки, към началото на 60-те години в СССР все още имало не по-малко от стотина катакомбни свещеници от „тихоновско-йосифянска приемственост“, повечето от които са били вече в доста напреднала възраст. Този фактор естествено водел до постепенното намаляване на техния брой. Към края на 60-те и началото на 70-те години общият брой катакомбни свещеници от старата приемственост възлизал едва на малко повече от петдесет души. Имената на повечето от тези пастири били възстановени въз основа на свидетелства и спомени на катакомбници, доживели до началото на 90-те години[35]. Всеки от тези пастири нелегално обгрижвал духовно до десет и повече катакомбни общини в различни региони на страната.

Без да се присъединяват към появилите се в катакомбната среда през 1960–1970-те години йерарси със съмнителна приемственост, много от тези катакомбни свещеници, за да избегнат израждане в сектантство и самосвятство, започнали по време на богослуженията да поменават първойерарсите на РПЦЗ, опитвайки се по този начин да излязат от възникналата канонична криза. Правени били и опити да бъдат убедени някои от изпадналите в немилост архиереи на РПЦ МП да преминат в ИПЦ, но те не се увенчали с успех.

Освен тази група катакомбно духовенство, както вече беше отбелязано, съществували и други. Като катакомбен архиепископ Антоний (Голински-Михайловски)[36] ръкоположил не по-малко от 25 катакомбни свещеници, които обгрижвали духовно около стотина нелегални общини. Доста значими били катакомбните течения на „секачевците“ и „алфеевците“, наброяващи повече от десет архиереи и над сто общини[37]. Съществували и немалко по-малочислени, обособени групи, състоящи се от една или няколко общини. Някои от тях били оглавявани от свещеници или монаси, а други — след арестите или смъртта на предстоятеля — оставали напълно без духовно ръководство. В такива случаи някои общини се опитвали да се присъединят към други катакомбни пастири. Но често вярващите се оказвали в положение на пълна самоизолация. Недоверявайки се на „чужди“ свещеници или без да знаят къде е тяхното тайно местопребиваване, много вярващи, в условията на гонения и конспирация, били принудени да се затворят в живота на своите малобройни оцелели групи и да преминат към „акефално“ или „безпоповско“ състояние, извършвайки богослужения „по мирски чин“. При продължителната (понякога десетилетия) липса на връзка с други катакомбни общини и свещеници, в някои от тези общини (обикновено съставени от малограмотни селяни) е било възможно да възникнат собствени вярвания и предания с есхатологично-апокалиптичен характер. Такива общини често преминавали към пълна самоизолация и отказвали да се сближават с други катакомбни групи, което нерядко водело до израждане в сектантство и до отказ от свещенството и тайнствата. Отчасти ситуацията напомняла възникването на различни течения и общности в старообрядческото движение в Русия по време на неговите преследвания и потискане от държавата. Все пак са известни случаи, когато в някои катакомбни общини, останали без предстоятел, вместо да прибягнат до самосвятство или пълнаизолация, били принудени да изпращат свои млади членове да учат в семинариите на РПЦ (МП), за да могат впоследствие да поемат тяхното духовно ръководство (от такива катакомбни общини произхождат, например, бъдещият архиепископ Алипий (Погребняк), прот. Йоан Чиженок и др.).

Изключително трудно е да се установи точният брой на всички неконформистки катакомбни общини в СССР. По приблизителни изчисления през 60-те години във всички катакомбни течения и групи в страната е имало до около 1000 такива общини. Основните центрове на тяхната нелегална дейност са били Централно-Черноземският район, отделни райони на Украйна и Беларус, Кубан, Северен Кавказ, Чувашия, Татарстан и Сибир. Към края на 70-те и началото на 80-те години се е наблюдавало значително намаляване на броя на последователите на движението поради естественото отпадане на по-старото поколение вярващи и липсата на нови попълнения сред младите. В резултат до края на 80-те години броят на катакомбните общини от всички течения вече възлизал на няколкостотин.

Следва да се отбележи, че в не всички катакомбни общини е имало ясно очертана граница между официалната църква и ИПЦ. Част от катакомбните общини действително отстоявали позиция на твърдо непризнаване на благодатността на тайнствата на Московската патриаршия. Въпреки това, немалко от последователите на ИПЦ–ИПХ, настроени опозиционно към РПЦ МП, все пак посещавали легалните храмове, макар и да се стараели да седържат по-обособено или да образуват собствени „опозиционни“ групи сред енориашите на РПЦ. Особена роля в подобни среди играели странстващи монаси, които обикаляли страната и просели милостиня пред входовете на храмовете на РПЦ. В разговорите си с вярващите те често проповядвали есхатологични възгледи, типични за средите на ИПХ. След масовата вълна на затваряне на храмове и отнемане на регистрацията на духовенството през 60-те години, подобното преливане на вярващи между катакомбните и легалните общини станало още по-разпространено. Това често размивало границите между тях, което дало основание да се говори за „частично взаимно проникване на катакомбната и официалната Църква“, и дори за тях като за своеобразни „скачени съдове“[38].

Катакомбните вярващи в СССР научавали за дейността и позицията на Руската задгранична църква основно чрез радиопредаванията по „западните вълни“. По рускоезичните програми на „Гласът на Америка“, BBC, „Радио Свобода“, „Свободна Европа“, „Радио Канада“ и други, свещенослужители и миряни от РПЦЗ излъчвали специални репортажи за живота на Задграничната църква, за гоненията срещу вярата в СССР, както и богослужения и проповеди. Въпреки опитите на КГБ да заглушава „мътните вълни“, вярващите измисляли различни начини да ги заобиколят и да продължат да слушат предаванията.

Въпреки това тази връзка с Руската задгранична църква била едностранна. Затова още от времето на „хрушчовото размразяване“ в различните катакомбни течения били правени многократни опити да се установят преки контакти с РПЦЗ. За първи път те се увенчали с успех през 1962 г., когато чрез шифрирана кореспонденция било осъществено общение с архиепископ Леонтий (Филипович, †1971) Чилийски от РПЦЗ. Чрез него в продължение на почти десет години се е поддържало духовно ръководство и връзка между редица катакомбни общности и Руската задгранична църква[39].

Такава връзка била установена и дълго време поддържана от духовния син и постриженик на бившия атонски йеросхимонах Феодосий (Кашин, †1948) — катакомбния инок Феодосий (в света Фьодор Йосифович Журбенко), който изтърпял пет години в Карагандинските концлагери „за принадлежност към ИПЦ“[40]. Връзката с архиепископ Леонтий Чилийски инокът Феодосий поддържал чрез атонския архимандрит Евгений (Жуков, †1972), който преди революцията служил като свещеник в Кубан. Негов сътрудник по онова време бил споменатият по-горе о. Феодосий (Кашин). През 1930 г. о. Евгений се присъединил към „йосифляните“ и бил назначен за благочинен на ИПЦ в Кубан. През 1933 г. бил арестуван, но като поданик на Гръцкото кралство през 1936 г. бил депортиран в Гърция в замяна на арестувани там гръцки комунисти, след което се завърнал на Атон[41]. Шифровани писма се пишели и изпращали на негово име от различни старици в различни градове, за да не възникнат подозрения в пощата. Чрез посредничеството на о. Евгений инокът Феодосий (Журбенко) бил приет под омофора на архиепископ Леонтий Чилийски и препратил до него молби за прием от о. Амвросий (Капинус, в схима Анувий, †1966) и о. Игнатий (Скляров, †1972) от Воронежка област, о. Висарион (Марков, в схима Серафим, †1979) от Тамбов, иеромонах Тимотей (Несговоров, †1975) от Уфа, о. Михаил (Рождественски, †1988) от Петроград, о. Никита (Лехан, †1985) от Харков, о. Александър (Орлов, †1977) от Сибир, иеромонах Герасим (Замесин, †края на 1970-те) и редица други катакомбни свещеници[42].

В архива на Архиерейския синод на РПЦЗ са запазени копия на някои писма на архиепископ Леонтий Чилийски до Феодосий Журбенко от 60-те години. В тях той предупреждава катакомбниците да не влизат в общение със съмнителни йерарси като Феодосий Бахметиев, Серафим Поздеев, Владимир Саратовски, Николай Автономов и препоръчва, при нужда, да се обръщат към низвергнатия Иркутски архиепископ Вениамин (Новицки), който излежал 10 години в Колимските концлагери и при когото сам Леонтий някога бил послушник. Архиепископ Леонтий също така съобщава за присъединяването към РПЦЗ и за задочното прочитане на разрешителни молитви над някои от катакомбните свещеници, чиито изповеди Ф. Журбенко му изпращал[43]. Както отбелязва дякон А. Псарев, след установяването на кореспонденцията архиепископ Леонтий взел активно участие в живота на духовенството и паството на катакомбните общини в СССР[44]. Благодарение на установената връзка с Руската задгранична църква, по-голямата част от катакомбното духовенство с „тихоново-йосифлянско приемство“ въвело задължително поменаване на богослуженията на първойерарха на РПЦЗ, смятайки, че по този начин урежда каноническото си единство в пълнотата на православието.

Заслужава внимание, че в този период много от катакомбниците били особено обезпокоени от проблема с „безепископството“ и появата на самосвятство в техните среди, което застрашавало катакомбното движение да се изроди в сектантство. Очевидно търсенето на връзка с Руската задгранична църква било продиктувано преди всичко от стремежа да се преодолее тази криза. Интересен е фактът, че вместо да насочва катакомбниците към саморъкоположени „йерарси“, архиереят на РПЦЗ им препоръчвал, при нужда, да се обръщат към онези йерарси на официалната Църква, които не били уличени в сътрудничество с властите. Както си спомня дългогодишният послушник и секретар на архиепископ Леонтий — архимандрит Вениамин (Вознюк), „владиката Леонтий насочи Фьодор Йосифович (Журбенко – бел. авт.) към епископ Вениамин, защото от каноничните архиереи вече не беше останал никой. Владиката Вениамин беше принуден да служи в Московската патриаршия, но беше напълно против нейното отстъпление от вярата“[45]. По тази препоръка Ф. Журбенко през 1971 г. приел от иркутския архиепископ Вениамин (Новицки) дяконско и свещеническо ръкоположение[46], а по-късно той приел монашески постриг с името Лазар, но скоро бил принуден да се върне към духовното ръководство на катакомбните общини. Архимандрит Евгений (Жуков) неколкократно се опитвал да помогне на о. Лазар (Журбенко) да замине за Атон сред монашествуващите, изпращани от СССР в руския манастир „Св. Пантелеймон“ на Света гора, но тези планове така и не се осъществили[47].  Установената връзка на катакомбниците с РПЦЗ била много крехка — отговорите се налагало да се чакат по година и повече, а много писма изобщо не стигали до адресатите. След смъртта в началото на 70-те години на архиепископ Леонтий и на атонския архимандрит Евгений (Жуков) тази връзка напълно се прекъснала. Последното писмо от Чили — от архимандрит Вениамин (Вознюк), секретар на архиепископ Леонтий — било получено през 1973 г., след което отговори от него в СССР престанали да пристигат[48]. Така и не е известно дали архиепископ Леонтий е получил преди смъртта си молбите за присъединяване към Руската задгранична църква от катакомбните свещеници о. Михаил Рождественски, о. Никита Лехан и о. Михаил Голубев, които тогава били изпратени, или пък те са били иззети от пощата[49].

Да се възстанови връзката с РПЦЗ станало възможно едва през август 1976 г. Тогава чрез познати, които имали роднини в една от социалистическите страни, йеромонах Лазар (Журбенко) от името на „част от свещениците, пребиваващи в катакомбите“ се обърнал към първойерарха митрополит Филарет (Вознесенски) с молба да ги приеме под омофора на РПЦЗ. В писмото си той съобщава, че тяхната група катакомбни свещеници поменават „на всички богослужения Високопреосвещения митрополит Филарет, първойерарх на Руската задгранична църква, без официално присъединяване“[50]. Затова той моли Синода на РПЦЗ да вземе официално решение по този въпрос. Също така съобщава, че поради липсата на канонични катакомбни архиереи е приел през 1971 г. свещенически сан от Иркутския архиепископ Вениамин, но впоследствие отново преминал в катакомбно положение. В тази връзка той моли Синода да уточни дали в РПЦЗ се признава законността на неговото ръкоположение в Московската патриаршия и, ако не – както сам пише, – „ще положа мирно сана си и ще се спасявам тихо и спокойно“. Освен това пита дали катакомбните вярващи могат да приемат епископ от Московската патриаршия.[51]

В отговор на това писмо Синодът на РПЦЗ с решение от 1 март 1977 г. (протокол № 523-а) постановил, че благославя йеромонах Лазар да извършва нелегално богослужения, както и да извършва монашески пострижения. Също така било определено, че „поменаването на богослуженията на митрополит Филарет от страна на свещениците, които служат тайно, не среща препятствия“.
По отношение на действителността на хиротониите в Московската патриаршия Синодът постановил, че признава официалния ѝ курс и „приетото от митрополит Сергий направление на църковния живот за неправилно“. „Затова при приемането на епископи или клирици от Московската патриаршия в общение от тях се изисква писмено отричане от това нейно направление и се прочита разрешителна молитва.“ Приемането на клирици от РПЦ МП „поради съществуващите извънредни обстоятелства“ Синодът на РПЦЗ благословил „чрез писмена кореспонденция“[52]. Под този документ стоят подписите на митрополит Филарет, архиепископите Серафим, Виталий и Антоний, както и епископ Лавър.

Както се вижда, Синодът на РПЦЗ се е въздържал от резки преценки относно признаването или непризнаването на благодатността на РПЦ МП и извършените в нея хиротонии. Освен това, на приелия сана си от архиерей на Московската патриаршия йеромонах Лазар е било дадено благословение да продължи своето нелегално служение и да поменава първойерарха на Руската задгранична църква. Съдейки по всичко, това е първият официален документ на Синода на РПЦЗ за приемане в общение на катакомбното духовенство в СССР.

Четири месеца по-късно — на 8 юли 1977 г. — джорданвилският архидякон Йоан (Меландер) изпратил в Синода на Руската задгранична църква още едно писмо, в което съобщавал, че на Атон към него се обърнал йеромонах Мисаил (Томин), наскоро пристигнал от СССР и включен в братството на руския манастир „Св. Пантелеймон“ на Атон. Самият той е бил бивш катакомбен свещеник, преминал към РПЦ МП. Той молел да се предаде в Синода на РПЦЗ послание от група катакомбни свещеници, ръкоположени от катакомбния архиепископ Антоний (Голински-Михайловски, †1976), неотдавна починал край Киев.

В предадения списък фигурират общо 19 катакомбни свещеници, 14 монашествуващи и 11 миряни – последователи на покойния архиепископ Антоний[53]. В следващото писмо от 26 септември 1977 г. архидякон Йоан съобщава, че е имал още една среща с йеромонах Мисаил (Томин), който за кратко отново пътувал до СССР за лечение на очите, след което пак се върнал на Атон. По време на престоя си в СССР той се срещнал с катакомбни свещеници от групата на Антоний (Голински-Михайловски), които този път предали писмена молба за присъединяване към Синода на РПЦЗ. Както съобщава о. Йоан, „след смъртта на архиеп. Антоний те не извършват богослужения, тъй като архиеп. Антоний забрани да извършват тайнствата без архиерей“[54]. За разлика от по-рано предадения списък на катакомбното духовенство, в новия списък фигурират 14 катакомбни свещеници от групата на Антоний (Голински-Михайловски)[55]. При това именните списъци се различават: в новия списък липсват имената на посочените по-рано шестима свещеници[56], като в същото време се появат няколко нови имена на свещеници, които не фигурират в по-рано представения списък[57]. По всяка вероятност шестимата клирици са отказали да подпишат молбата. Обращението чрез о. Мисаил (Томин) е било предадено от игумен Антоний от град Жлобин, Гомелска област, считан за благочинен в групата на „голинците“[58]. Този факт потвърди и самият о. Антоний през 1993 г. в личен разговор с автора на този доклад. В отговор на постъпилата молба, Синодът на РПЦЗ с определението си от 7 декември 1977 г. (журнал № 282-а) постановява: „Доверявайки се на свидетелството на четиринадесетте свещеници, че покойният техен възглавяващ архиепископ Антоний е бил правилно ръкоположен православен епископ, тайно извършващ своето служение от гражданските власти – да се приемат в молитвено общение, като бъдат  уведомени, че могат да извършват всички свещенодействия, които според църковните правила могат да извършват йереите, както и да се предостави на монашествуващите клирици правото да извършват пострижение в монашество. За което да бъдат уведомени по същия ред, по който са получени техните молби“[59].

По този начин през 1977 г. в общение с РПЦЗ официално са били приети две групи катакомбно духовенство от СССР, които не са били в общение помежду си. С посредничеството на РПЦЗ „голинците“ се надявали да уредят своето каноническо положение и да възстановят общението с катакомбните свещеници от старата приемственост, които още от 60-те години са били в общение със Задграничната църква. Истина е, че много катакомбници, които до този момент са били в общение с РПЦЗ, не признават това решение на задграничния Синод. По този начин през 1977 г. две групи катакомбно духовенство от СССР са официално приети в общение с РПЦЗ, като между тях самите не е имало общение. С посредничеството на РПЦЗ „голинците“ се надявали да уредят своето каноническо положение и да възстановят общението с катакомбните свещеници от старата приемственост, които още от 60-те години са в общение със Задграничната църква. Все пак много от катакомбниците, които до този момент са били в общение с РПЦЗ, не примат решението на задграничния Синод.

След тези две групи практиката за поменаване на първойерарха на Руската православна задгранична църква (РПЦЗ) по време на богослужения постепенно се установява и в други катакомбни групи и течения в СССР – включително сред последователите на канонично съмнителните катакомбни архиереи Феодосий Бахметиев, Савватий Грузинов, Серафим Поздеев, Генадий Секач, Алфей Барнаулски и други. Както вече беше отбелязано, до 1980-те години катакомбната група на Генадий Секач наброявала повече от десет тайни архиереи, някои от които съчетавали тайното си епископско служение в домашни храмове с официално служение като редови свещеници в легални храмове на Московската патриаршия (Евгений Жиганов, Антоний Пилецки, Адриан Лапин, Херувим Дегтяр, Василий Беляк и други)[60]. Всички те до 1990 г. се смятали за намиращи се в молитвено общение със Задграничната църква, макар че няма данни техни обръщения по този въпрос да са постъпвали в Синода на РПЦЗ.

Съществували и други катакомбни общини на ИПЦ–ИПХ, обединени около своите пастири, които не влизали в общение с вече споменатите течения и групи, но също така поменавали на тайните богослужения първойерарсите на РПЦЗ. Сред тях заслужава да се отбележат общините на иеромонаха Гурий (Павлов, †1995) в Чувашия, на свещеник Максим Голубев (†1999) в Беларус и други. Съществувало е и голямо количество акефални катакомбни общини, които след смъртта на своите предстоятели останали без свещеническо ръководство и извършвали тайните си богослужения „с мирски чин“. Много от тях впоследствие се вляли в РПЦЗ, но много и останали в „безпоповско“ положение. Сред последните заслужава да се отбележат доста многочислените общини на Михаил Ершов в Татарстан, Йоан Лабунски в Черниговска област, Михаил Костюк в Киевска област и други. През април 1980 г. йеромонах Лазар (Журбенко) чрез дисидентски канали предава на заместник-председателя на Архиерейския Синод на РПЦЗ, архиепископ Антоний (Бартошевич) Женевски, подробни сведения за нелегално служилите по това време в СССР 13 катакомбни свещеници (повечето над 80-годишни, някои ръкоположени от покойния схиепископ Петър Ладигин)[61]. Тези клирици основно са били от старата „тихоновска приемственост“. Останали след смъртта на схиепископ Петър (Ладигин) без каноничен архиерей, те не се присъединили към гореспоменатите канонически съмнителни катакомбни групи, като продължавали тайно да извършват богослужения по домовете. С помощта на о. Лазар много от тях поменавали первоиерарха на РПЦЗ и също искали да преминат под омофора на задгранични епископи.

Трябва да се отбележи, че това не са били всички катакомбни пастири, които нелегално са служили в СССР по това време. В споменатия списък не са били включени катакомбните свещенници йеромонах Гурий (Павлов, †1995), йеромонах Мелетий (Рущак, †1983), йерей Александър Бакалински (†1984), йеромонах Пахомий (Петин, †1985), протойерей Александър Маков (†1985), протойерей Александър Шабелник-Калюжни (†1996) и други. Разбира се, там не са били споменати и множеството катакомбни клирици, ръкоположени от Антоний (Голински-Михайловски), Алфей Барнаулски, Генадий (Секач), Феодосий (Гуменников) и други канонично съмнителни йерарси. За последователите на последните о. Лазар само споменава, че те не са били в общение с тях и че ако „искат да преминат при нас, ние не ги приемаме“[62].

Както отбелязва о. Лазар (Журбенко) в писмото си до заместник-председателя на Синода на РПЦЗ от 12 април 1980 г., след дългите години без каноничен епископ „животът на Катакомбната църква започна да изпада в объркване и разстройство. Хвърлихме се в търсене на православен тихоновски епископ, обиколихме и проверихме от Полша до Сахалин и никъде не открихме такъв. Затова пък намерихме седем самозванци, които се представяха за истински епископи на Катакомбната църква, но при щателно разследване се оказаха или агенти на богоборците, или просто мошеници. От такова положение мнозина йереи и миряни изпаднаха в отчаяние… Сега в Катакомбната църква е в състояние на анархия и ние сме в задънена улица“[63].

В своето писмо до архиепископ Антоний Женевски о. Лазар отново пита за отношението на РПЦЗ към тайнствата на Московската патриаршия, уточнява дали е възможно при липса на катакомбни архиереи да се приемат свещенически хиротонии от епископи на РПЦ МП, дали може да се използва нейното църковно миро и т.н. Между другото той съобщава, че сред катакомбното духовенство и вярващите няма единно мнение относно признаването или непризнаването на тайнствата и извършените хиротонии в РПЦ МП. Затова, както пише той, едни катакомбни свещеници и миряни признават законността на неговото ръкоположение в МП, докато други я поставят под съмнение. В тази връзка той още веднъж моли Синода на РПЦЗ да разясни своето отношение по този въпрос и, ако Синодът не признае законността на ръкоположението му в МП, той е готов да се подчини и да прекрати служението си.

На това архиепископ Антоний на 20 юни 1980 г. изпратил следния отговор:
„Относно Московската патриаршия: няма нито един акт на нашите задгранични архиерейски събори, в който тя да е призната за безблагодатна като цяло. Не на нас е дадено да съдим за това… Нашите митрополити са приемали в съществуващия им сан не само свещеници, но и архиереи на Московската патриаршия… Радвам се, отче, че Вие не сте фанатик… Благославям Ви за светото пастирско дело! Бог да Ви помага!“. След това архиепископ Антоний пояснява: „И тъй, ако Московската патриаршия не е безблагодатна (поне заради вярващите), тогава е по-добре да се причасти човек при достоен неин пастир (например при о. Димитрий Дудко), отколкото никога да не се причастява. По-добре е да се използва миро, осветено от Московската патриаршия, отколкото съмнително масло, донесено от някоя старица. Свещеник от Московската патриаршия трябва да се приема — след внимателна проверка — чрез тайнството покаяние (както и архиерей). Присъствието на богослуженията на официалната Църква е допустимо, но да се приемат тайнства — само в краен случай, от проверен свещеник, който заслужава доверие, а не от явен провокатор“[64].

Този свой отговор и съдържанието на кореспонденцията архиепископ Антоний подробно изложил в доклад до първойерарха и Архиерейския събор на РПЦЗ през 1981 г., като получил пълното им одобрение[65]. Желаейки да уреди каноничния статут на катакомбните общини и тайните монашески скитове на о. Лазар, около когото тогава се обединявали 87 катакомбни монашествуващи, начело със 76-годишната схиигумения Сергия Обухова (духовна дъщеря на архиепископ Андрей Ухтомски и постриженичка на схиепископ Петър Ладигин, излежала за вярата си 13 години в сталинските концлагери)[66], архиепископ Антоний (Бартошевич) с указ от 18 януари 1981 г. постановил, че йеромонах Лазар „заедно с намиращите се под неговите духовни грижи монашествуващи и миряни се приема в Западноевропейската епархия на РПЦЗ, като му се възлага духовното обгрижване на катакомбите на територията на Русия. По време на богослуженията йеромонах Лазар трябва да поменава митрополит Филарет като първойерарх на РПЦЗ“[67].

Съдейки по доклада на архиепископ Антоний, изборът му в полза на йеромонах Лазар бил свързан, наред с другото, и с това, че той „не бил фанатик“ и заемал умерена позиция по отношение на официалната Църква в СССР. Последица от тези стъпки станали необичайните решения на Архиерейския събор на Руската задгранична църква, открит в Ню Йорк на 18 октомври 1981 г. под председателството на митрополит Филарет (Вознесенски, †1985). На този събор задграничните архиереи прославили в сонма на светците Събор на руските новомъчениците и изповедници[68]. Сред канонизираните били много видни йерарси и свещеници, принадлежащи към опозиционното движение на „непоменаващите“, включително Петроградският митрополит Йосиф (Петрових), Казанският митрополит Кирил (Смирнов) и много други[69]. В същото определение от 22 октомври 1981 г., с което бил утвърден списъкът на новомъчениците, съборът на Руската задгранична църква приел и постановление относно Катакомбната църква в СССР. Както е посочено в решението, то било взето въз основа на доклада на архиепископ Антоний Женевски. В този доклад на 12 страници заместник-председателят на Синода на РПЦЗ подробно излагал своята кореспонденция с йеромонах Лазар (Журбенко), анализирал кризата, възникнала в катакомбните общини поради липсата на каноничен епископ, представял въз основа на сведенията на о. Лазар характеристика на 13-те останали катакомбни свещеници от старата приемственност, както и изразявал съмнения относно каноничността на друга катакомбна група – на покойния архиепископ Антоний (Голински-Михайловски) – и на редица други лица[70].

Резултатът от обсъждането на този доклад е приетата от събора резолюция от 22 октомври, в която се отбелязва: „Обсъждайки положението на Катакомбната църква в Русия, Архиерейският събор призовава Божието благословение върху онези катакомбни пастири, които продължават своето служение при изключително трудни условия, подтиквани от своята вяра и преданост към Светата църква и готовността да спазват вярата дори до смърт. Нека Господ им помогне да носят своя кръст докрай, без да се поддават на компромиси. Над тях и над техните трудове Съборът призовава Божие благословение“[71].

В друга резолюция от 27 октомври 1981 г., приета въз основа на доклада на епископ Григорий (Граббе), Съборът още веднъж провъзгласява „призоваването на Божието благословение“ над „онези, които, без да се боят от преследвания, се въздържат от всякакъв компромис с политиката на безбожието“[72]. Негласно, с одобрението на събора, е било решено да се окаже – доколкото е възможно – помощ на катакомбните общини в СССР за възстановяване на изгубения по време на гоненията каноничен епископат. За тази цел, с благословението на митрополит Филарет (Вознесенски), е било решено тайно да бъде извършено епископско ръкоположение на архимандрит Лазар (Журбенко) и по този начин да се възстанови каноничната йерархия в Катакомбната църква.

Трябва да се отбележи, че в Синода на РПЦЗ по това време вече не са си правели илюзии относно положението на катакомбните общини в СССР. Задграничните архиереи са били добре осведомени за настъпилата криза, разногласията и разделенията в катакомбната среда. За това, без да го прикрива, нееднократно е съобщавал в писмата си до Синода през края на 70-те и началото на 80-те години йеромонах Лазар (Журбенко). Задграничните архиереи получавали сведения от СССР и по други канали. Затова в Синода на РПЦЗ не са поддържали илюзии за някакви уж единни, организирани и многобройни структури на Катакомбната църква в родината. Напротив, с приемането ѝ под омофора на РПЦЗ, а впоследствие и с ръкоположението на епископ, Синодът е възлагал надежди, че по пътя на крайната икономѝя ще се помогне за преодоляване на дългогодишната криза в катакомбните общини и ще се предотврати тяхното израждане в сектантство и самосвятство.

Относно по-рано приетите в общение с РПЦЗ катакомбни клирици на архиепископ Антоний (Голински-Михайловски)[73], секретарят на Синода на РПЦЗ епископ Григорий (Граббе) още преди хиротонията на епископ Лазар пише:
„По отношение на ръкоположените от Антоний Голински засега не може да се предприеме нищо, освен изчакване. В неговите ръкоположения има твърде много несъответствия, които е невъзможно да бъдат прикрити или поправени задочно. Някои трябва изобщо да бъдат отхвърлени, а други – извършени отново“ [74].

Според архиепископ Антоний (Барташевич), епископ Григорий (Граббе) и други, за да бъдат поправени неканоничните ръкоположения в катакомбните общини и да се възстанови в тях пълноценният църковен живот, било необходимо в самия СССР да има епископ с безспорна апостолска приемственост. С тази цел след събора от 1981 г. в РПЦЗ започнали да се правят опити за тайното ръкополагане на катакомбен епископ в СССР.

Това бил най-благоприятният момент за всички години от съществуването на съветския режим. Периодът 1981–1982 г. – последните години от управлението и живота на Л. Брежнев – се характеризирал с началото на агонията на оглавявания от него комунистически режим. През това време се открили повече възможности за пътувания на чуждестранни туристи до СССР, както и на съветски граждани до страните на Запада. По време на такива пътувания чуждестранни и съветски туристи, освен „дефицитни“ стоки, често се стараели нелегално да внасят и религиозна или друга литература, която впоследствие разпространявали сред свои роднини и познати. Активни контакти със задграничния свят, включително и с представители на РПЦЗ, се осъществявали чрез дисидентски правозащитни организации, които по това време вече били разпространени из целия СССР и с които някои катакомбници си сътрудничели. Най-тесни връзки с дисидентските среди в СССР поддържали Западноевропейската и Германската епархии на РПЦЗ.

Идеята тайно да бъде ръкоположен катакомбен епископ се улеснявала от обстоятелството, че сестрата на един от клириците на Западноевропейската епархия, протойерей Владимир Прокофиев, работела във френското посолство в Москва. Благодарение на това прот. Владимир можел редовно и безпрепятствено да посещава СССР под прикритието на турист. Затова било решено той тайно да бъде постриган за монах и тайно ръкоположен за епископ под името Варнава, за да може по време на поредното си посещение в СССР също така тайно да извърши епископското ръкоположение на катакомбния архимандрит Лазар (Журбенко)[75].

Както си спомня секретарят на Синода на РПЦЗ епископ Григорий (Граббе, †1995): „След обсъждането на този въпрос на Архиерейския събор беше постановено тайно да бъде постриган за монах и ръкоположен за епископ един клирик от Западноевропейската епархия, чиято сестра живееше в СССР, което му позволяваше по-лесно да получава виза за пътуване дотам. На този тайно ръкоположен епископ съборът възложи също така тайно да ръкоположи за епископ отец Лазар, за да оглави катакомбното духовенство и техните общини… Сега вече, без да излагаме никого на опасност, можем да кажем, че свещеникът на Западноевропейската епархия Владимир Прокофиев, станал епископ Варнава, беше този, който извърши ръкоположението на епископ Лазар“[76].

Интересен факт е, че в рамките на тази специална операция в Синода на РПЦЗ дори се е обсъждала възможността да се привлече някой от изпадналите в немилост архиереи на РПЦ МП за извършване на епископски и свещенически ръкоположения в катакомбните общини. Но на това предложение епископ Григорий (Граббе) в писмо от 11 март 1982 г. отговаря категорично с отказ. Той съобщава, че митрополит Филарет е съгласен с тайното ръкоположение на о. Лазар за катакомбните общини и че това „дело е одобрено от събора“, като отбелязва: „Обръщането дори към най-добрите епископи от Патриаршията за хиротонии е невъзможно. Това би подкопало съзнанието за разликата между нея и катакомбите и би могло да убие цялото дело… Приемаме свещениците от Патриаршията в съществуващ сан, както сме правили и преди, но да изпращаме ръкоположени лица към нейните епископи, дори към най-добрите, не можем – заради самите катакомбници“[77].

Тайната мисия за възстановяване на йерархията в Катакомбната църква е изпълнена на 10 май 1982 г.[78], когато в Москва, в апартамента на катакомбната монахиня Феодора, е нелегално извършена епископска хиротония на о. Лазар. В пояснението на Синодалната канцелария на РПЦЗ от 14 август 1990 г. относно тази хиротония се посочва, че тя е извършена „по указание на Архиерейския Синод на Руската православна задгранична църква“, „за да може църковният живот на Катакомбната църква в Русия да бъде уреден“[79].

Митрополит Марк Берлински също споменава тези събития, като отбелязва, че по този начин РПЦЗ „се опитваше да помогне на Катакомбната църква, като рукоположи за нейното обгрижване епископ Лазар (Журбенко)“[80]. Става въпрос за възстановяване на йерархията за съществуващите катакомбни общини, а не за създаване на нови паралелни структури на РПЦЗ в СССР. Както отбелязва същият владика Марк: „РПЦЗ не желаеше да създава в пределите на Русия паралелна йерархия“[81].

Освен епископ Лазар, се е предлагало тайно да бъдат хиротонисани още няколко катакомбни архиереи. Кандидатурите са били на катакомбните свещеници о. Михаил Рождественски (1901–1988) от Ленинград и о. Никита Лехан (1893–1985) от Харков. Въпреки това обкръжението както на о. Михаил, така и на о. Никита се е опасявало да установи личен контакт с пристигналия от чужбина епископ Варнава (Прокофиев), страхувайки се, че по този начин КГБ може да проследи и разкрие техните тайни общини[82]. Освен това и двамата предложени кандидати са били във вече доста напреднала възраст.

В писмото до архиеп. Антоний Женевски от 5 март 1989 г. епископ Лазар съобщава за нежеланието на редица катакомбни свещеници и общини да встъпят в общение с него поради това, че по-рано е приел иерейски сан в официалната църква. Освен това се разпространява слух, че тайно хиротонисаният в епископски сан о. Лазар не бил от РПЦЗ, а от Московската патриаршия, и че документите за него от Синода на РПЦЗ били фалшификат[83].

Въпреки трудностите на нелегалното служение, за относително кратък период под омофора на епископ Лазар се обединили над 50 исторически катакомбни общини в Кубан, Северен Кавказ, Украйна, Централно-Черноземския район на Русия, Беларус, Сибир, Казахстан, Башкирия, Удмуртия, Чувашия и други региони. Сред тях е имало както общини на „буевци“, „иосифляни“, „кириловци“, така и на „викторианци“, „андреевци“ и други. Освен това, през периода 1982–1989 г. епископ Лазар тайно рукоположил за катакомбните общини над 10 нови свещеници. Към него се присъединили и някои катакомбни свещеници, които по-рано са били приели хиротонии от неканонични катакомбни йерархии като „секачевци“, „алфеевци“ и други групи. В същото време не всички катакомбни общини признали епископа от РПЦЗ[84]. Особена позиция заема катакомбният иеромонах Гурий (Павлов), който се стремил „да създаде независима йерархия от Московската патриаршия и от Архиерейския събор на Руската задгранична църква“[85].

Отделяйки основно внимание на въпроса за законността на апостолската приемственост при приемането в общение на представители на различни катакомбни течения и групи, епископ Лазар събирал подробни свидетелства за произхода и приемствеността на различните катакомбни йерархии[86]. Благодарение на това Синодът на РПЦЗ през 1989 г. избегнал скандал с приемането в общение на самозванеца и авантюриста Викентий Чекалин, пристигнал от СССР на заседанието на Синода в Ню Йорк и представящ се за „катакомбен епископ Яснополянски“[87].

Също така благодарение на епископ Лазар РПЦЗ е избегнала грешката да встъпи в общение с неконаничната катакомбна йерархия на „секачевци“ и „алфеевци“. Подробно изследвайки въпроса, съборът на РПЦЗ с постановление от 15 май 1990 г. (Протокол № 6) определя, че „Соборът не може да признае каноничността на ръкоположенията“ на тези катакомбни групи, поради което се обръща към действащите в СССР катакомбни йерарси на „секачевци“, „алфеевци“ и други течения с препоръка да поправят своите хиротонии чрез каноничен йерарх на РПЦЗ[88].

Преразгледано било и решението относно клирика от „голинското поставление“. В частност, Синодът на РПЦЗ, изразявайки съмнение относно законността на апостолското приемство на архиепископ Антоний (Голински-Михайловски) (доколкото, както е посочено в документа, „няма никакви писмени данни, потвърждаващи каноничността на ръкоположението“), с постановление от 18 май 1990 г. се обръща към духовенството и последователите на това течение с предложение „да уредят своето каноническо положение“ чрез обръщение към йерархията на РПЦЗ[89].

Това може да се отнесе по различен начин и към факта на тайното ръкоположение в РПЦЗ на архиерей за обгрижване на историческите катакомбни общини в СССР, както и към личността на самия епископ Лазар (Журбенко). Въпреки това, както справедливо отбелязва А.А. Кострюков, тази стъпка „все пак даде възможност на опозиционните общини да получават тайнства от йерарх, който притежава апостолска приемственост“[90].

В този момент това още не е създаване на паралелни църковни структури на РПЦЗ в СССР, както става след 1990 г. при митрополит Виталий (Устинов)[91]. През 1981 г. Синодът на РПЦЗ не учредява нови структури и не приема при себе си клирици, избягали от РПЦ МП, а само в рамките на разбираната икономѝя се е опитвал да помогне на съществуващите в страната от 1927 г. исторически общини на Катакомбната църква да уредят своя каноничен статус и по този начин, чрез нелегално обгрижване, да се предотврати окончателното им изпадане в самозванство и сектантство, от които са страдали много катакомбни общини след загубата на канонична йерархия. В някаква степен това представлява повторение на „опита на единоверието“*, успешно прилаган по-рано в РПЦЗ спрямо старообрядческите общини, пожелали да се обединят с йерархията на Задграничната църква.

В общи линии, съществуването на църковна нелегална дейност в СССР в продължение на повече от 60 години жестоки атеистични гонения срещу вярата представлява уникално историческо явление, отразяващо реалностите и трагизма на съветската епоха. Всъщност, съществуването на Катакомбната църква е един от малкото примери на църковно нелегално движение, което не е прекратило дейността си и не е било окончателно унищожено (въпреки всички усилия на съветската репресивна машина) и се е съпротивлявало срещу господстващия атеизъм и богоборство. Този духовен опит и наследство са важна част от историята на Църквата през съветския период, без която тя не може да бъде разбрана и представена в цялата си пълнота и многопластовост. Пребиваването под влиянието на изживели времето си съветски стереотипи, игнорирането, отрицанието или изкривяването на тази важна страница от нашата църковна история води единствено до самоограбване. Затова непредубеденото обръщане към историята, опита и наследството на катакомбното църковно движение в СССР, включително неговите неконформистки направления, има важно значение както за обективното изследване на църковно-държавните отношения в СССР, така и за развитието на историческата наука. Без това, повтарям, историята на Църквата през съветския период не може да бъде разкрита в цялото ѝ многообразие.

Превод от руски език: Ренета Трифонова

Статията е публикувана в. „Textus et Studia“(Krakow, Poland). 2024, 1(37). P. 133 – 171. „Textus et Studia“  е международно списание, популяризиращо историята, и по-специално историята на Католическата църква в Централна и Източна Европа.

Източник: https://czasopisma.upjp2.edu.pl/textusetstudia/article/view/5118

Бележка за автора:

Доц. д-р Сергий Шумило е кандидат на историческите науки (PhD), доктор по теология (ThDr), директор на Международния институт за атонско наследство, почетен научен сътрудник на Университета в Ексетър (Великобритания), научен сътрудник в Института по история на Украйна към Националната академия на науките на Украйна, доцент в Националната академия за култура и изкуства, автор на над десет книги и повече от сто научни публикации, посветени на историята на Църквата в съветската епоха, носител на редица международни отличия, участник във филма за латинския светогорски манастир „Амалфион“ на френската телевизия КТО, автор и сътрдник в Християнство.бг.

---

[1] Авторът изразява признателност към управляващия делата на канцеларията на Архиерейския синод и секретаря на първойерарха на Руската православна църква зад граница (РПЦЗ), протойерей Серафим Ган, за предоставената през 2021 г. възможност да работи с документите от архива на Архиерейския синод на РПЦЗ в Ню Йорк. Тезисите на тази статия бяха представени за първи път на международната научна конференция „Links between Times: Conclusions and Perspectives. On the Centennial of the ROCOR“ (Белград – Сремски Карловци, Сърбия, 23–25 ноември 2021 г.), организирана от Архива на Сръбската православна църква и проекта „Въпроси на историята на Руската задгранична църква“.

Textus et Studia nr 1(37) 2024, s. 133–171 doi: https://doi.org/10.15633/tes.10106

www.czasopisma.upjp2.edu.pl/textusetstudia

[2] М.В. Шкаровский, Русская Православная Церковь при Сталине и Хрущеве, Москва 1999, с. 242–260; idem, Судьбы иосифлянских пастырей, Санкт-Петербург 2006; Православное церковное сопротивление в СССР, Биографический справочник. 1927–1988 гг. [Авт.-сост. М.В. Шкаровский, Д.П. Анашкин], Москва 2013, с. 9‒62; Д.В. Веденеев, М.В. Шкаровский, Репрессивные акции органов государственной безопасности против общин „Истинно-Православной Церкви“ в Украинской ССР (1944–1953 гг.), „Вестник Православного Свято-Тихоновского Гуманитарного Университета, Серия II: История. История Русской Православной Церкви“, 2/69 (2016), с. 49–65; А.А. Кострюков, К истории взаимоотношений между Русской Зарубежной Церковью и катакомбным движением на родине в 1970–1980-х гг., „Церковь и время“, 2020, т. XС, с. 118–136; idem, Русская Зарубежная Церковь при митрополите Филарете (Вознесенском): 1964–1985 гг., Москва 2021, с. 223–239; С.В. Шумило, В катакомбах. Православное подполье в СССР, Луцк 2011, с. 150–185; idem, Образование иерархии УАПЦ в 1990 г. и самозваный „епископ“ Викентий Чекалин, „Церковь и время“, 3/92 (2020), с. 154–213; А.В. Псарев, Стремясь к единству: экклезиология РПЦЗ в отношении Московского Патриархата (1927–2007 гг.), „Богослов.Ru“, https://bogoslov.ru/ article/5682965 [достъп: 24.01.2018]; idem, Архиепископ Леонтий Чилийский (1904–1971): Материалы к жизнеописанию архипастыря гонимой Церкви Российской, „Православная жизнь“, 3 (1996), с. 1–25; 4 (1996), с. 1–24; 5 (1996), с. 1–26; А.В. Маковецкий, Роль участников катакомбного движения в организационном оформлении епархий Русской Православной Церкви заграницей на канонической территории Московского  Патриархата  (1982–1994 гг.), „Церковно-исторический вестник“, 20/21 (2013–2014), с. 218–225; А. Солдатов, Уроки возвращения. Канонические структуры РПЦЗ на постсоветском пространстве – к 90-летию РПЦЗ, часть первая, „Portal-credo.ru“, http://www.portal-credo.ru/site/?act=fresh&id=1213 [достъп: 17.11.2010].

*Съветът по религиозните въпроси към Министерския съвет  на СССР е държавен орган, който действа в периода 1965-1991 г., дава информация на правителството за дейността на религиозните организации и последователно прилага държавната политика по отношение на религията (бел. прев.).

* МВД е съкращение от Министерство внутренних дел–  Министерство на вътрешните работи на СССР (бел. прев.).

[3] Послание Архиерейского Собора Русской Православной Зарубежной Церкви, „Церковная жизнь“, 1 (1951), с. 7; Митрополит Анастасий. Пасхальное послание, „Церковная жизнь“, 1–6 (1955), с. 17; Послание Архиерейского Собора Боголюбивой пастве Русской Православной Церкви Заграницей, „Церковная жизнь“, 11–12 (1956), с. 100–101.

[4]Послание Первоиерарха Русской Православной Церкви Заграницей митрополита Филарета к братьям во Христе православным епископам и всем, кому дорога судьба Россий ской Церкви, 1/14 ноября 1965 г., Русская Православная Церковь Заграницей 1918–1968, т. 1, Нью-Йорк 1968, с. 349–350.

[5] Ibidem, с. 350.

[6] Архив Архиерейского Синода Русской Православной Церкви Заграницей, Нью-Йорк [нататък: ААС РПЦЗ], Протокол № 6 заседания Архиерейского Собора РПЦЗ, 14 сентября 1971 г. Монреаль.

[7] Послание Первоиерарха Русской Православной Церкви Заграницей митрополита Филарета к братьям во Христе православным епископам и всем, кому дорога судьба Российской Церкви, 1/14 ноября 1965 г., с. 349–350.

*„Карловацките архиереи“ съответства на руското „карловчане“ и обозначава архиереите от РПЦЗ, заседаващи в Сремски Карловци. В някои източници („Карловацкая группа“) терминът носи пренебрежителен оттенък; тук се използва неутрално и без негативен контекст (бел. прев.).

[8] С.В. Троицкий, О неправде карловацкого раскола, Париж 1960, с. 72, 74.

[9] См.: А.Л. Беглов, В поисках „безгрешных катакомб“. Церковное подполье в СССР, Москва 2008, с. 10, 22.

* Непоменаващи — духовници и миряни, отказвали да поменават по време на богослужение името на патриарха, като израз на несъгласие с подчинението на Московската патриаршия на съветската власт (бел. прев).

[10] С.В. Шумило, В катакомбах…, с. 70–73.

[11] М.В. Шкаровский, Русская Православная Церковь при Сталине и Хрущеве, Москва 1999, с. 247.

* МГБ – Министерство на държавната сигурност (бел. прев.)

[12] Д.В. Веденеев, М.В. Шкаровский, op.cit., с. 63.

* Под „стара приемственост“, „тихоновска приемственост“ или „старо приемство“ се има предвид онези катакомбни духовници, които са запазили каноничната връзка с Руската православна църква от времето на патриарх Тихон (†1925), не са колаборирали със съветската власт и не са се присъединили към по-късните разклонения и самосвяти групи (бел. прев.).

[13] Схиепископ Петр (Ладыгин): непоколебимый столп Катакомбной Церкви (1866–1957 гг.), съст. и ком. С.В. Шумило, В.В. Шумило, Глазов 2013, с. 86.

* Акефална криза (от гр. ακέφαλος — „без глава“) – липса на законен глава на църква, епархия или църковна община. В контекста на РПЦЗ това се отнася до църковните структури в СССР след революцията, когато много епархии остават без свободно избрани архиереи поради емиграция, репресии или контрол от съветския режим (бел. прев.).

[14] В.А. Гончаров, Антоний (Михайловский). Архиепископ?, „Вестник ПСТГУ, II: История. История Русской Православной Церкви“, 5/42 (2011), с. 137–146.

[15] С.В. Шумило, В катакомбах…, с. 196–199.

* Личните имена в превода са предадени в оригиналната им руска форма, за да се съхрани съответствието с оригинала; при първо споменаване на някои от тях е даден в скоби и курсив българският еквивалент (бел. прев.)

[16] Ibidem, с. 199.

[17] Воин Христов верный и истинный : Тайный епископ ИПЦ Михаил (Ершов): Жизнеописание, письма и документы, сост. И.В. Ильичев, Москва 2011.

[18] Список лиц, выдающих (выдававших) себя за епископов Катакомбной Церкви, 1991 г. (в списке значится 22 имени), Личный архив архиепископа Одесского и Тамбовского Лазаря (Журбенко), с. В. Дальник, Одесская обл., Украина.

[19] В.В. Алексеев, М.Ю. Нечаева, Воскресшие Романовы? К истории самозванчества в России ХХ века, ч. 1, Екатеринбург 2000, с. 209–349; М.Ю. Нечаева, От „великого князя“ до „архиепископа“. Эволюция самозванца Михаила Поздеева в контексте церковной среды, „Религиозное Многообразие Уральского Региона“, Материалы Всероссийской Научно-Практической Конференции, Оренбург 2014, с. 168–181; idem, Лжекнязь Михаил. Дебют самозванца, Екатеринбург 2000; С.Л. Фирсов, Легенда о царском брате: Великий князь Михаил Александрович – Соловецкий патриарх Михаил, „Государство, Религия, Церковь в России и за Рубежом“, 4 (2010).

[20] А.В. Слесарев, Основатель „серафимо-геннадиевской“ ветви Катакомбной церкви „схимитрополит“ Геннадий (Секач), „Сектоведение. Альманах“, т. II, Жировичи 2012, с. 112–147; А.В. Слесарев, Российская православная катакомбная церковь в Белоруссии: история и современность, „Минские Епархиальные Ведомости“, 4/83 (2007), с. 68–70; И. Яшунский, Наши катакомбы, „Вестник РХД“, №166 /III/, с. 243–259; Лжеархиепископ Херувим (Дегтярь) и внутрицерковное сектантство, „Религия в Украине“, https://www.religion.in.ua/main/17123-lzhearxiepiskop-xeruvim-degtyar-i-vnutricerkovnoe-sektantstvo.html [достъп: 5.07.2012].

[21] С.В. Шумило, В катакомбах…, с. 193–196; idem, Образование иерархии УАПЦ…, с. 157–175.

[22] М.Б. Данилушкин, История Русской Православной Церкви. От восстановления патриаршества до наших дней, т. 1: 1917–1970, Санкт-Петербург 1997, с. 553.

[23] Л.М. Шугаєва, Релігійні утворення ІПЦ й ІПХ як форма протистояння тоталітаризму, „Проблеми Історії України: Факти, Судження, Події“, міжвідомчий зб. наук. праць, вип. 15, Київ: Інт історії України 2006, с. 432.

[24] Отраслевой государственный архив Службы безопасности Украины [нататък: ОГА СБУ], ф. 3, оп. 279, д. 1, л. 3.

[25] С.В. Шумило, В катакомбах…, с. 106–123.

[26] Д.В. Веденеев, Атеисты в мундирах. Советские спецслужбы и религиозная сфера Украины, Москва 2016, с. 340; Д.В. Веденєєв, Органи державної безпеки СРСР і релігійні об’єднання в Україні під час Великої Вітчизняної Війни, „Український Інститут Національної Пам’яті“, 2010, http:// www.memory.gov.ua/ua/publication/ content/1538.htm [достъп: 18.01.2011].

[27] М.В. Шкаровский, Иосифлянство: течение в Русской Православной Церкви, Санкт-Петербург 1999, с. 198–199; М.Б. Данилушкин, История Русской Православной Церкви, с. 542–554; Д.В. Веденеев, Церковно-монархическое подполье. Операции спецслужб против общин Истинно-Православной церкви в Украинской ССР [в:] Д.В. Веденеев, Атеисты в мундирах…, с. 310–345; А.М. Колодний, Конфесії православного коріння тоталітарної доби, Історія релігії в Україні, навчальний посібник, „Українська електронна бібліотека підручників, https://westudents. com.ua/glavy/81959-4-konfes-pra-voslavnogo-kornnya-totaltarno-dobi.html[достъп: 11.01.2011]; Л.М. Шугаєва, Релігійні утворення ІПЦ й ІПХ як форма протистояння тоталітаризму, с. 432–433; С.В. Шумило, В катакомбах…, с. 106–123.

[28] В. Цыпин, История Русской Православной Церкви: 1917–1990, Москва 1994, с. 503, 516.

[29] С. Гордун, Русская Православная Церковь в период с 1943 по 1970 гг.,

„Журнал Московской Патриархии“, 1–2 (1993), с. 20; Д.В. Поспеловский, Русская православная церковь в XX веке, Москва 1995, с. 322.

[30] М.В. Шкаровский, Русская православная церковь и Советское государство в 1943-1964 годах. От „перемирия“ к новой войне, Санкт-Петербург 1995, с. 90–91; Д.В. Поспеловский, op.cit., с. 175.

[31] С.В. Шумило, В катакомбах…, с. 116.

[32] А.В. Слесарев, „Уста Христовы, судья живых и мертвых, протоиерей и доктор богословия…“ Сектантско-раскольническая деятельность бывшего священника Иосифа Ринкевича (1925–2008), „Сектоведение. Альманах“, т. III, Жировичи: Издательство Минской духовной семинарии 2013, с. 45–74.

[33] Ibidem.

* Терминът „карателна психиатрия“или „наказателна психиатрия“(от руски „карательная психиатрия“)  обозначава използването на психиатрични институции и средства за наказание на лица, които не са психически болни, но са смятани за неудобни или опасни по политически, идеологически или религиозни причини.Те са подлагани на насилствено настаняване, принудително лечение с психотропни лекарства, лишаване от свобода, с цел репресия, а не лечение. Такъв пример е използването на психиатрията в СССР срещу дисиденти, християни и критици на режима (бел. прев.).

[34] С.В. Шумило, В катакомбах…, с. 142–149.

[35] Ibidem, с. 128–133.

[36] Ibidem, с. 193–196; В.А. Гончаров, Антоний (Михайловский)…, с. 137–146.

[37] В катакомбах…, с. 196–199.

[38] Д.В. Поспеловский, op.cit., с. 326–327.

[39] А.В. Псарев, Архиепископ Леонтий Чилийский, 1996, № 5, с. 1–26; С.В. Шумило, В катакомбах…, с. 151– 156.

[40] Журбенко Федор Иосифович, „Электронная База Данных ПСТГУ по Новомученикам и Исповедникам XX века“ (версия 1996 г.), http://martyrs.pstbi.ru/cgibin/db.exe/ans/m?HYZ9EJxGHoxITYZCF2JMTcCid6+hLpF=EX7HErslCHIkTcGZeu+hL p74Ta2pAGslBE+ [достъп: 9.01.2020]; Журбенко Федор Иосифович [в:] Письма разных лиц к святителю Афанасию (Сахарову): В 2 кн. [вст. ст., прим, подг. текста О.В. Косик], кн. 1: А–Н, Москва 2013, с. 353–366.

[41] М.В. Шкаровский, Иосифлянство: течение в Русской Православной Церкви, с. 129–130; М. В. Шкаровский, Русские обители Афона и Элладская Церковь в ХХ веке, Москва 2010, с. 51–52; П. Троицкий, История Русских обителей Афона в XIX–XX веках, Москва 2009, с. 187; А.В. Ильинская, Старец Феодосий Кавказский в сонме подвижников Южной России, Москва 2010, с. 487–511.

[42] С.В. Шумило, В катакомбах…, с. 153–154.

[43] ААС РПЦЗ, Копии писем архиепископа Леонтия Чилийского в СССР к Ф. И. Журбенко за 1968– 1969 гг.

[44] А.В. Псарев, Архиепископ Леонтий Чилийский, 1996, № 5, с. 1–26.

[45] Ibidem.

[46] ААС РПЦЗ, Письмо иеромонаха Лазаря (Журбенко) в Синод РПЦЗ, 6 августа 1976 г., л. 2–3; Доклад архиепископа Антония Женевского и Западно-Европейского Архиерейскому Собору РПЦЗ, 1981 г., л. 3–4.

[47] ААС РПЦЗ, Письмо иеромонаха Лазаря (Журбенко) архимандриту Вениамину (Вознюку) в Чили, 7 августа 1976 г., л. 2; Письмо иеромонаха Лазаря (Журбенко) в Синод РПЦЗ, 6 августа 1976 г., л. 2.

[48] ААС РПЦЗ, Письмо иеромонаха Лазаря (Журбенко) в Синод РПЦЗ, 6 августа 1976 г., л. 3.

[49] ААС РПЦЗ, Доклад архиепископа Антония Женевского и Западно-Европейского Архиерейскому Собору РПЦЗ, 1981 г., л. 11–12.

[50] ААС РПЦЗ, Письмо иеромонаха Лазаря (Журбенко) в Синод РПЦЗ, 6 августа 1976 г., л. 1.

[51] Ibidem, л. 2–3.

[52] ААС РПЦЗ, Постановление Архиерейского Синода РПЦЗ, Протокол № 523-а, 16 февраля / 1 марта 1977 г.

[53] ААС РПЦЗ, Письмо архидиакона Иоанна (Меландер), 25 июня/8 июля 1977 г., л. 1–2. В представения списък по-специално са посочени следните имена: архимандрит Серафим; игумените — Антоний, Натанаил, Мелетий, Николай, Варсонофий; йеромонасите — Николай, Епифаний, Василий, Сергий, Йоан, Рафаил, Сергий, Прохор; протойереите — Владимир и Гурий; свещеник Алексий; схиигумения Антония; игумениите — Магдалина и Мария; схимонах Антоний; схимонахините — Анна и Евфросиния; монахините — Мисаила, Серафима, Сергия, Антония, Йоана, Серафима, Анна, Любов, Даниила; списъкът продължава с още 11 имена.

[54] ААС РПЦЗ, Письмо архидиакона Иоанна (Меландер), 13/26 сентября 1977 г., л. 2.

[55] В представения списък по-специално са посочени следните имена: игумени — Антоний, Николай, Варсонофий; йеромонаси — Михаил, Натанаил, Рафаил, Епифаний, Николай, Николай, Сергий, Михаил, Василий, Прохор; свещеник Алексий.

[56] В списъка липсват имената на архимандрит Серафим, игумен Мелетий, иеромонасите Йоан и Сергий, протойереите Владимира и Гурий.

[57] Появяват се нови имената на йеромонасите Михаил, Михаил и още един Николай.

[58] ААС РПЦЗ, Письмо архим. Лазаря (Журбенко) архиепископу Антонию Женевскому и Западно-Европейскому, 31.12.1981 г., л. 2–3.

[59] ААС РПЦЗ, Журнал № 282-а заседания Архиерейского Синода РПЦЗ, 26 ноября / 7 декабря 1977 г.

[60] С.В. Шумило, В катакомбах…, с. 193–196; idem, Образование иерархии УАПЦ…, с. 157–175; Лжеархиепископ Херувим (Дегтярь) и внутрицерковное сектантство [достъп: 5.07.2012].

[61] ААС РПЦЗ, Доклад архиепископа Антония Женевского и Западно-Европейского Архиерейскому Собору РПЦЗ, 1981 г., л. 6–7. В списъка, представен от о. Лазар (Журбенко) в Синода на РПЦЗ, по-специално са посочени следните духовници: 1. Свещ. Михаил Рождественски (Петроград) – ръкоположен през 1928 г., 78 години; 2. Свещ. Никита Лехан (Харков) – ръкоположен в Днепропетровск през 1923 г. от архиеп. Йоаникий (Соколовски), 88 години; 3. Свещ. Александър – не служи, 85 години; 4. Свещ. Григорий (Суми), 80 години; 5. Свещ. Андрей (Полтавска обл.) – ръкоположен през 1942 г. от еп. Вениамин (Новицки), 76 години; 6. Прот. Виктор (Челябинска обл.) – ръкоположен от схиеп. Петър (Ладигин) след войната; 7. Йером. Козма (гр. Расказово, Тамбовска обл.) – ръкоположен през 1930 г. от еп. Нектарий (Трезвински), 70 години; 8. Йером. Пахомий (Волгоград) – ръкоположен от еп. Димитрий (Гдовски) през 1920-те години; 9. Йером. Герасим – ръкоположен от схиеп. Петър (Ладигин), 80 години; 10. Йером. Гавриил (Абхазия) – ръкоположен от схиеп. Петър (Ладигин); 11. Йером. Капитон (с. Жлобин, Гомелска обл.) – ръкоположен от еп. Иосиф (Чернов); 12. Йером. Лазар (Журбенко); 13. Архим. Серафим (Смиков) (Краснодар) – ръкоположен от митр. Антоний (Храповицки) през 1919 г., 89 години; 14. Свещ. Максим Голубев (Гомел, Беларус) – ръкоположен при германската окупация от архиеп. Николай (Автономов), 70 години.

[62] Ibidem, л. 11.

[63] Ibidem, л. 5.

[64] ААС РПЦЗ, Письмо архиепископа Антония Женевского и Западно-Европейского иеромонаху Лазарю (Журбенко), 20 июня 1980 г.; Доклад архиепископа Антония Женевского и Западно-Европейского Архиерейскому Собору РПЦЗ, 1981 г., л. 8–9.

[65] ААС РПЦЗ, Доклад архиепископа Антония Женевского и Западно-Европейского Архиерейскому Собору РПЦЗ, 1981 г., л. 1–12.

[66] ААС РПЦЗ, Письмо схиигумении Сергии (Обуховой) Первоиерарху РПЦЗ митрополиту Филарету (Вознесенскому), 1980 г. 8 стр.; Доклад архиепископа Антония Женевского и Западно-Европейского Архиерейскому Собору РПЦЗ, 1981 г., л. 5–6.

[67] ААС РПЦЗ, Указ архиепископа Антония Женевского и Западно-Европейского иеромонаху Лазарю (Журбенко), 18 января 1981 г.; Доклад архиепископа Антония Женевского и Западно-Европейского Архиерейскому Собору РПЦЗ, 1981 г., л. 10.

[68] ААС РПЦЗ, Протокол № 4 Архиерейского Собора РПЦЗ, 22 октября 1981 г., с. 1; Послание Архиерейского Собора Русской Зарубежной Церкви чадам Русской Православной Церкви во Отечестве и рассеянии сущим, „Православная Русь“, 21 (1981), с. 1–2.

[69] Список Новомучеников и Исповедников Российских (утвержден Архиерейским Собором РПЦЗ в 1981 г.), „Троицкий Православный Русский Календарь на 2000 г.“, Джорданвилль 1999.

[70] ААС РПЦЗ, Доклад архиепископа Антония Женевского и Западно-Европейского Архиерейскому Собору РПЦЗ, 1981 г., л. 1–12.

[71] ААС РПЦЗ, Протокол № 4 Архиерейского Собора РПЦЗ, 22 октября 1981 г., л. 1.

[72] Определения Архиерейского Собора РПЦЗ 1981 г. [в:] Столп огненный. Митрополит Нью-Йоркский и Восточно-Американский Филарет (Вознесенский) и Русская Зарубежная Церковь (1964–1985), Санкт-Петербург 2007, с. 243.

[73] В.А. Гончаров, Антоний (Михайловский)…, с. 137–146.

[74] ААС РПЦЗ, Письмо секретаря Синода РПЦЗ епископа Григорий (Граббе) на имя архиепископа Антония Женевского, 26 февраля / 11 марта 1982 г., л. 1.

[75] Заявление Канцелярии Архиерейского Синода РПЦЗ от 1/14 августа 1990 г., „Православная Русь“, 18/1423 (1990), 15/28 сентября, с. 6; Г. Граббе, Завет Святого Патриарха, Москва 1996, с. 315.; И. Яшунский, Наши катакомбы, с. 243–259; С.В. Шумило, В катакомбах…, с. 163– 165.

[76] Г. Граббе, op.cit., с. 315.

[77] ААС РПЦЗ, Письмо секретаря Синода РПЦЗ епископа Григорий (Граббе) на имя архиепископа Антония Женевского, 26 февраля / 11 марта 1982 г.

[78] ААС РПЦЗ, Грамота Архиерейского Синода РПЦЗ о поставлении архимандрита Лазаря (Журбенко) „от Российской Православной Церкви яже въ Катакомбахъ“ во Епископа Тамбовского, 16 мая 1990 г., л. 1.

[79] Заявление Канцелярии Архиерейского Синода РПЦЗ от 1/14 августа 1990 г., „Православная Русь“, 18/1423 (1990), 15/28 сентября, с. 6.

[80] Доклад архиепископа Марка Берлинского и Германского на Всезарубежном Соборе от 9 мая 2006 г., „Russianorthodoxchurch.ws“, 2006, http://www.russianorthodoxchurch. ws/synod/2006/5soborday4.html [достъп: 11.01.2011].

[81] Ibidem.

[82] ААС РПЦЗ, Письмо архимандрита Лазаря (Журбенко) архиепископу Женевскому Антонию (Бартошеви- чу), 31.12.1981, л. 1; С.В. Шумило, В катакомбах…, с. 165–166.

[83] ААС РПЦЗ, Письмо епископа Лазаря (Журбенко) на имя архиепи- скопа Женевского Антония (Барто- шевича), 5 марта 1989 г., л. 6.

[84] Ibidem, л. 6–7.

[85] ААС РПЦЗ, Письмо епископа Лазаря (Журбенко) на имя Первоиерарха РПЦЗ митрополита Виталия (Устинова), 12 июня 1990 г., л. 1.

[86] ААС РПЦЗ, Письмо архимандрита Лазаря (Журбенко) архиепископу Женевскому Антонию (Бартошевичу), 31.12.1981, л. 1–3; Извещение о происхождении катакомбных иерархий Серафима Поздеева, Геннадия Секача, Феодосия Гуменникова и других, 28 мая 1989 г., л. 1–3.

[87] С.В. Шумило, Образование иерар- хии УАПЦ…, с. 157–175.

[88] ААС РПЦЗ, Справка Канцелярии Архиерейского Синода РПЦЗ за № 4/77/133, 2(15).8.1990.

[89] ААС РПЦЗ, Определение Архиерейского Синода РПЦЗ, 5/18 мая 1990 г.

[90] А.А. Кострюков, К истории взаимоотношений между Русской Зарубежной Церковью и катакомбным движением, с. 133.

[91] Интересни сведения за това как през 1990 г. Синодът на РПЦЗ е взел решение за откриване на паралелни структури на РПЦЗ в Русия дава основателят на първата руска мисия на РПЦЗ, свещеник Стефан Красовицки в статита: „Моя встреча с Архиепископом Антонием Женевским“: „През 1990 г., когато живеех в САЩ по покана на Синода на РПЦЗ, се обсъждаше въпросът за целесъобразността на организирането на открити енории на територията на Русия от Задграничната църква. Някои, включително покойният архиепископ Лазар (Журбенко) смятаха, че е достатъчно съществуването на „катакомбните“ енории. Възникна и съмнение дали организацията на открити енории няма да представлява „разкол“ в Църквата в Русия … В разговорите ми с членове на Синода, а особено с владиката митрополит Виталий, аз доказвах, че това е недостатъчно; необходимо е открито демонстриране на непокътнатия църковен авторитет, наличие на видим за всички флаг („катакомбниците“ не се стремели към това) за подкрепа на здравите сили в самата „МП“… И ето, след поредната дискусия владиката митрополит ми каза: „Отидете при владика Антоний Женевски. Ако успеете да го убедите, и аз ще се съглася“ (архиепископ Антоний бе дясната ръка на владиката митрополит). И аз заминах за Франция. Там отец Вениамин Жуков организира срещата ми с владика Антоний… Не беше лесно да убедя владиката Антоний. И той се съмняваше в целесъобразността, както изглежда, на „разкола“… „Убедихте ме“, – каза вл. Антоний след тричасов разговор; и решението за организиране на открити енории на РПЦЗ в Русия бе взето въпреки желанието на „катакомбниците“, които тогава бяха представлявани в Синода от еп. Лазар“ [С. Красовицкий, Моя встреча с Архиепископом Антонием Женевским, Машинопись 2006]. По-късно, през април 1993 г., архиепископ Лазар (Журбенко) в доклад до Архиерейския събор на РПЦЗ пише, че „началото на неправомерните от църковна гледна точка действия на нашата земя бе положено тогава, когато бе взето решение за откриване на енории под юрисдикцията на Заздграничната църква в Русия… Вместо да се подкрепи и помогне по някакъв начин Катакомбната църква… бе фактически направена крачка към разделение и противопоставяне. Ние тук, нищо неподозиращи и виждайки в Задграничната църква единствено братя, изобщо не възразявахме срещу такива действия, макар да разбирахме, че те не са напълно правомощни“ [Доклад архиепископа Лазаря Тамбовского и Обоянского Архиерейскому Собору РПЦЗ, 14/27 апреля 1993 г., л. 1–2].

* „Единоверие“ е движение сред старообрядците, чиито последователи запазват своите древни обреди и книги, но признават йерархията на официалната църква; определя се още като помирение на старообрядците с Руската и Вселенската църква. В контекса на израза „опит на единоверието“ се има предвид, че РПЦЗ също е  приемала в общение старообредни общини, без да изисква пълно изоставяне на техните обичаи, като същевременно е осигурявла каноническо признание и духовно обгрижване. На Карловацкия събор митрополит Антоний (Храповицки) оправя специален призив за помирение със старообрядците и това положително отношение до голяма степен определя  позицията на епископата на РПЦЗ към тях (бел. прев.).