Мир Всем
Войната е зло. В наши дни това е общочовешко убеждение. Съвременните политици с всички сили се стремят да избягват обвиненията в създаване на предпоставки или в директно започване на война. За разлика от тях, управниците в миналото не са се страхували от това. Вождове, царе и императори винаги са били готови да обявят „свещена война“ срещу „злото“, при условие, разбира се, че тя обещава значителни материални изгоди и прославяне във вековете. И фактът, че съвременните глави на нации избягват такава слава – е очевиден прогрес на нашата цивилизация.
Въпреки че оценката на войната като зло е повсеместна, войните продължават и, по всяка вероятност, ще продължат и занапред. За да избегне славата на подпалвач на света, съвременният политик трябва да говори за принудителен избор между по-малкото и по-голямото зло. Тази мисъл звучи, когато става дума за така наречената превантивна война. Всеки път страната, започваща военни действия, ги обявява за принудително, безалтернативно решение, продиктувано от чувство на дълг (защита на угнетените, помощ на братски народ, спасяване на „своите“ или дори на целия свят от надвиснала заплаха). Приемайки такова решение, хората на власт го обсъждат в своя тесен кръг, претеглят всички „за“ и „против“, оценяват рисковете и изгодите. Привличат се специалисти в различни области на знанието: политическа, икономическа, военна, възможно психологическа и философска. В това претегляне на едната везна се поставят „принудителни загуби“ и „странични ефекти“, а на другата – пострадалите и загиналите в случай на невмешателство. Прогнозираният процент на едните и другите се сравнява и решението се взема по следната формула: „Спасението на по-голямо количество оправдава гибелта на по-малко“. Така решението става, или поне изглежда, логично.
Искам да направя паралел тук с разсъжденията на студента от романа на Достоевски „Престъпление и наказание“. Този анонимен студент оправдава допустимостта на убийството на лихварката Альона Ивановна по същия начин, както политиците по целия свят вземат своите „непрости“ решения – безпристрастно и претеглено:
„Аз тази проклета старица просто бих я убил и ограбил и, уверявам те, без никакви угризения на съвестта (…) но виж: от една страна, глупава, изветряла, нищожна, зла, болна бабичка, никому ненужна, напротив — вредна за всички, която не знае и тя самата защо живее и която утре и без това ще си умре(…). От друга страна — млади, свежи сили, които всуе загиват без подкрепа, и то с хиляди, и то навсякъде! Стотици, хиляди добри дела и начинания, които могат да се осъществят, да се подпомогнат с парите на старата, са обречени на манастир! Стотици, може би хиляди съществувания, насочени по правия път; десетки семейства, спасени от нищета, от разложение, от гибел, от разврат, от венерически болници — и всичко това с нейните пари. Убий я и й вземи парите, за да можеш после да се посветиш на цялото човечество и на общото дело; как мислиш, няма ли да се изкупи едно най-нищожно престъпленийце с хилядите добри дела? Срещу един живот — хиляди живота, спасени от гниене и разложение. Една смърт и сто живота вместо нея — такава е простата аритметика!“1.
Именно рационално – „аритметически“ – взимат хората, намиращи се на върховете на властта, решение за започване на бойни действия, военна подкрепа на братски народ, антитерористична операция, като поставят на везната n на брой необходими за това човешки животи.
Може ли да се възрази на такова решение? То е силно със своята студена логичност. Оказваме се пред алтернатива: допускане на по-малкото зло, за да се предотврати по-голямо зло. Забележително е, че заложник на тази алтернатива е станал и Спасителят: „По-добре един човек да умре, отколкото целият народ да загине“, – така юдейският синедрион приел решението за необходимостта от смъртта на Иисус, чието помазание от Духа след възкресението на Лазар станало очевидно за всички (вж. Ин. 11:50). Разколников също не намерил изход от тази алтернатива. В главата му обаче блеснала спасителна мисъл, която със светлината си му показала изхода. И тази светлина била светлината на любовта.
В началото на романа той среща на улицата пияна, поругана девойка. И си спомня много пъти чуваните разсъждения за неизбежността и дори необходимостта от страданията на такива нещастници, умиращи незабелязани на ръба на стремящия се към прогрес обществен живот: „Така трябва, казват. Такъв процент, казват, трябва всяка година да изчезва… някъде… в ада, вероятно, за да освежава останалите и да не им пречи“. Това е същата рационалност, същата „аритметика“ с изчисляване на процента погубени и спасени човешки животи: „Процент! Славни са наистина техните думички: те са такива успокоителни, научни. Казано е: процент, значи, и няма защо да се тревожим. Ако беше друга дума, тогава… може би щеше да е по-тревожно…“. И тук той изведнъж се замисля: „Ами ако и Дунечка по някакъв начин попадне в процента?.. Ако не в този, то в друг?..“. Да! Дунечка, неговата скъпа сестра? Готов ли си доброволно да я включиш в необходимия „процент“? Ще доведеш ли своята „аритметична“ теория до логическия ѝ край? Съгласен ли си, сред смъртите, необходими за щастието на мнозинството, да бъде и смъртта на обичаната Дунечка?
Можеш да разбереш другия само чрез себе си. Всеки, който смята за възможно, в името на висши ценности, да претегля и сравнява човешки животи, трябва, за да оправдае своята теория, непременно да постави на везната на принудителните жертви собствената си сестра, майка или дете – този, който е безкрайно ценен за него самия. В противен случай решението му не изглежда безпристрастно и показва, че някои животи за него са по-ценни от други, и че изборът му не е наложен от обстоятелствата, а е следствие от лични желания и предпочитания.
Чрез любовта към своите близки човек може да се научи на любов към другите, към всеки. Опитът за безценността на живота на този, когото обичам, отваря за мен и разбирането за безценността на живота на другия. Любовта, насочена към всеки човек, към всяко живо и чувствително същество, към самия живот, отваря в човека способността да се възвиси и до любовта към източника на живота – Бога.
—————
Източник: Мир Всем