Меню Затваряне

Не за осъждане, а за памет и прошка

Ренета Трифонова

В деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим публикувам снимки на два броя вестници. Първият е в-к „Пастирско дело“ от 6 юли 1923 година, в който пише как трябва да се пазим и да се борим против комунизма:

„Комунизмът е атеистичен. Имащ в основата си материалистическата философия, той не признава Бог, душа, задгробен мир и безсмъртие. Той е против всяка религия, а най-вече против християнската, която е за любовта и сътрудничеството против омразата и насилието. В програмата на руската болшевишка партия, преведена и на български, с безсрамна откровеност е казано, че болшевизмът е против вярата и за атеизма. Последователен в своята програма, болшевизмът погна религията, особено християнската, ограби църквите, забрани вероучението, изби и затвори десетки архиереи и стотици свещеници, основа специални семинарии за подготвяне на агитатори – рушители на религията, учреди антирелигиозни зрелища, разпространява атеистична литература. Българският комунизъм, който сам нищо не мисли, а папагалски повтаря тезисите на бовшевизма, е също атеистичен. Затова всеки пастир, всеки добър християнин трябва да бъде против комнизма със средствата на християнството – словото.

Комунизмът е противонароден. На теория той е против патриотизма. А на дело е безапелационен изпълнител на това, що външни държавни и институти – Болшевишка Русия и третия интернационал. Пари, оръжия, инструкции комунистите получават от болшевиките. Ако тия последните кажат: „нека българия пропадне, но възтържествува болшевизма“, нашите комнисти ще изпълняват това без ни най-малко угризение на съвестта“.

И само след 27 години – на 21 декември 1950 година – в-к „Народен пастир“слага снимката на Сталин на първа страница, като го нарича „Знаме на новата епоха“.

„На двадесет и първи декември съзнанията на милиони хора се пренасят над необятната урска степ, за да стигнат до грейналите петолъчки на Кремъл в свещената Москва, където живее и работи геният на работническата класа, вдъхновителят на титаничната борба на човечеството за прогрес и мир – Йосиф Висарионович Сталин. Милиони уста на този ден изговарят все едно име славно. Едни го тръбят. Други тихо го мълвят. А има и трети, които със сатанинска злоба ехидно го клеветят. И над всички все пак като огромен и неотслабващ стимул, като същински световен морален акумулатор остава това име – Сталин.“

Целият брой е посветен на кървавия сатрап. Но само след три години Сталин умира. Варна, наречена гр. Сталин, отново връща името си. Но резултатът е същият, както показва „Църковен вестник“, бр. 11 от 1954 година: Църковен вестник : Брой 11 – Университетска библиотека „Св. Климент Охридски“.

И не за осъждане е всичко това, а за памет и прошка. Осъдително е не толкова, че тогава християните и пастирите са се страхували от терора – не сме в „техните обувки“ днес, пишейки и живеейки в свобода.

Осъдително е, че днес няма пастирски думи за всичко това. Всички виждаме и знаем – жертвите са сред нас и в нашето минало, но като църква – мълчим. А мълчанието задълбочава вината и прави раната още по-дълбока и нелечима.

А трябва да ги помним. За загиналите – вечен покой, а за мъчениците – Бог да ни спаси от забравата по техните молитви!

Posted in Памет, Публицистика

Вижте още: