Мариан Томов
За известно време в църквите ни цяла година се четеше молитва, в която между другото бяха и тези думи: „Господи, спаси ни от самите нас!“
В началото звучи малко необичайно. Защо Бог би ни спасил от самите нас, когато ние и така мислим, че всеки човек е най-големия си враг?
Но ако се вгледаме по-отблизо в живота, разбираме, че в повечето случаи човек наистина може да бъде голям враг на себе си и може да си нанесе много голяма вреда.
В едно село близо до манастира Каленич ни показаха бедно облечен и видимо напълно съсипан мъж и ни казаха, че нещастникът е наследил най-красивия имот в селото, който той изпил и съсипал за много кратко време след смъртта на баща си. Стигнал дотам, че носел покривалата за леглото и роклите на жена си в механата и в казиното. За този човек не можеше да се каже, че е бил приятел на себе си, и със своята разхвърляност и разточителство той наистина е нанесъл много повече вреда на себе си и семейството си от всеки друг.
Една монахиня с много умения и таланти живееше в женски манастир: тя пееше, бродираше и рисуваше необикновено. Но от година на година в манастира започнаха да идват все повече сестри и сред тях имаше много способни. Именно тази надарена монахиня, която преди беше първа във всичко, толкова се засягаше от всеки успех на по-младите сестри, че това ужасно я нараняваше. Тя стана така завистлива, че животът ѝ се превърна в ад. А Бог ѝ беше дал толкова много дарове, че животът ѝ можеше да бъде като рай. За тази сестра не може да се каже, че беше приятелка сама на себе си. И тя, отдавайки се на неразумна завист, се обрече на ненужни, ужасни мъки.
Но, не само пияниците си нанасят зло и не само болните завистници се измъчват, зло си нанасят и си вгорчават живота и обикновените честни хора.
Тези мъки и рани, които им нанасят другите, те сами увеличават в себе си и се нараняват.
Няма място на земята, където да намерим убежище, така че хората да не ни навредят. Или ще ни обидят, или ще ни клеветят, или ще нанесат някаква рана на душата ни.
Никой не може да бъде спасен от това никъде по земята. Но от нас зависи да не се самонараняваме и да не увеличаваме тази болка и тези рани, които другите ни нанасят.
Достоевски разказа за живота на онзи младеж, когато приятелите му обиждали ужасно като дете заради незаконния (извънбрачен бел. прев.) му произход. Тези обиди го изгаряли толкова много, че дълги години след това, първите думи които той казвал на всеки нов познат с някакво странно и болно негодувание били, че е извънбрачно дете. Въпреки че вече никой не го питал за това, той непрекъснато подхранвал обидите, които е получавал като дете и безсмислено се измъчвал.
Има при Достоевски една тъжна история за почтения старец Никола Сергеевич, чиято единствена дъщеря избягала от дома на родителите си при млад мъж, който изобщо не бил уважаван и чието семейство вече било нанесло много болка и обиди на стареца Никола. Той прокълнал дъщеря си от обидена родителска гордост, заповядал вещите ѝ да бъдат изхвърлени от къщата и изгорени, и забранил името ѝ да се споменава в негово присъствие. Обидената гордост не му позволила да прости на дъщеря си, и дори когато този безразсъден младеж я напуснал, бащинската любов го подтикнала тайно, когато никой не вижда, да вземе медальона със снимката на дъщеря си, да го целува и да говори нежно с тази картина така, както говорел с дъщеря си като дете.
Обидената гордост не му позволявала да спомене публично името на единствената си дъщеря и през нощта, когато никой не го виждал, той отивал под прозорците ѝ, стоял и гледал дали ще види сянката на дъщеря си върху завесата; приближавал до вратата ѝ и стоял в тъмния коридор на стъпалата, заслушвайки се дали ще чуе гласа ѝ или нейните стъпки. И онези страшни и ненужни мъки продължавали, докато бащината любов най-после победила обидената гордост и старецът отново приел детето си в своята бащина прегръдка.
Но защо да цитираме примери от манастири и книги, когато всеки от нас толкова често си е нанасял болка и е увеличавал раните, нанесени му от другите през неговия живот? Колко много е изстрадал всеки от нас заради обидено себелюбие, заради ревност, заради обидена гордост! Половината от живота ни минава в това! Когато нашият Спасител изрекъл Своята известна проповед на планината, Той сложил пред първите девет изречения думата „блажени“. На източния език, на който е произнесена за първи път, думата “блажен” означава: този, който не се хапе.
Така че не се хапете, не се измъчвайте… Достатъчно е, че другите ви измъчват. Не се измъчвайте със завист, защото с това не спирате успеха на този, на когото завиждате, а само създавате ад в душата си.
Не се измъчвайте с омраза дори към най-големия си враг, защото с това не наранявате този, когото мразите, а самоизяждате собствената си душа.
Не се измъчвайте, като си спомняте обидите, защото с това не отмъщавате на този, който ви е обидил, а дълбаете собствените си рани.
Свети Йоан Лествичник пише: „Злобата е като тръни, забити в душата“.
Тогава защо да помниш злото, защо да носиш тези тръни в душата си, защо да се хапеш, когато е много по-лесно да простиш, забравиш и обичаш, отколкото да носиш този яд в себе си?
Евангелието ни учи, братя и сестри, да бъдем истински приятели на себе си, да разкрасяваме своя живот и живота на другите с кротост, прошка и любов.
Нека нашият Спасител ни помогне да не носим нищо против сърцата си, а да внесем светлина и радост в душите си, както в царството на нашия небесен Отец, на когото подобава слава вовéки веков! Амин!
————
Превод: Мариан Томов
Източник: crkva-kassel.de
